И ромите ни се оказаха дефицитни в търсенето на оправдание

Ами сега, с кого ще се оправдаваме за „циганията“ в държавата? Според окончателните данни от преброяването през февруари, „ние“ българите сме 85 на сто населението, а „те“ ромите са само 5 процента. Като турци се самоопределят между 8 и 9 на сто, горе-долу останалите, т.е. са толкова, колкото приблизително излиза процентът на ДПС по време на избори.

Дори и да предположим, че всъщност „мургавите“ ( един често използван в българските медии „леко“ расистки термин) са повече, с какво да си обясним факта, че искат да се пишат българи и не си признават принадлежността към етноса си- това срам от ближния ли е или е реакция на създадената атмосфера на презрение от страна на едно не особено толерантно мнозинство?

Пък и колко да са „излъгалите като цигани“? Двойно? Пак не излиза сметката на онези, които от години, още по времето на „възродителния процес“ в НРБ, тръбят за галопираща „циганизация“ на България и дори за реална заплаха от асимилация на „белите хора“ в България.

Не с тази спекулация искам да споря: колкото и да обясняваш, че всъщност по-високата раждаемост при „братята“ върви ръка за ръка и с по-висока смъртност и по-кратък живот, това не компенсира опасенията от „циганизацията“ ( върху които паразитират цели политически партии), спасение от тази натрапчива мантра няма. Верващите си верват ( нещо като с врачките: имат си публика, която обича да я мамят и си я мамят), а пък желаещите да се възползват от подобни страхове, като ги подклаждат страстно, за да мобилизират последователите на етническата омраза в своя полза, си вършат упорито „лидерската“ роля по ръба на закона и отвъд дори.

Наясно съм какъв гняв предизвиква иронизирането на примитивизма с разпалването на етническите страхове. Но не ми е ясно как ще се измъкнем от собствения си проблем да прехвърляме вината за несгодите си другиму. Именно това ми се вижда по-важна част от картината, която някак си не се разпознава. С този въпрос излизам от темата за ромите и техния процент и навлизам в дебрите на безхаберието, безотговорността и незаинтересоваността на самите нас, както и на взискателността към себе си.

И друг път е ставало дума, че търсим убежище от ужаса да не живеем вече в клетка в двете крайности: или се разпознаваме в собственото криво огледало като „най-интелигентната нация“ с не знам какъв си коефициент на интелигентност ( защото наши деца печелят международни олимпиади по математика), или пък бягаме от самоосъзнаването си в другата крайност, като се самонавикваме. Най-често използваният камшик за самобичуване у нас плющи с удобното универсално извинение, че сме малко и малки, играчка в ръцете на големите.

На какво ви напомня това люшкане и постоянно изпадане в крайни настроения? На мен лично ми прилича на поведение на подрастващ. Навлизайки в пуберетета, той „не знае на кой свят живее“. Бяга от вкъщи, прави напук, за да се докаже като пораснал и самостоятелен, и изобщо бърка независимостта с ината да не правиш като другите, за да те признаят за личност. Хубавото на „пуберите“ е в това, че все пак един ден излизат от това състояние ( ако междувременно не се затрият с някоя екстремна глупост, като замесване с употреба на наркотици и производните им престъпления). А ние, т.е. нацията- кога ще пораснем?

Питал съм се защо човечеството определя 18-тата година като граница на съзряването. В разни култури има известно отклонение от тази норма, но общо взето по емпиричен път навсякъде по света и вероятно във всички времена това е приетата граница за „възрастен“ индивид. С изненада научих, че британски учени открили потвърждение за това: има мозъчен център в подкорието на човешкия мозък, която отговаря за отговорното поведение на индивида. Оказва се, че този център се изгражда именно към 18-тата година от живота на човека.

Понеже вече минаха повече от 18 години от демократичното ни прохождане след 45 години тоталитарна кома, време е се замислим за излизането от пуберитета на България. Ако не става иначе, да вземем да поканим британските изследователи. Може пък да ни помогнат да си обясним защо гласуваме вечно напук ( за да възцарим следващите, срещу които да гласуваме напук), бягаме от България и доказваме независимостта си като се зъбим на чужденците, които ни гледат отстрани и ни казват неприятни неща за собственото ни поведение.

Но понеже (уж) намерихме изхода на входа на Европа, просто трябва да проявим последователност. След като сме прекрачили този праг, налага се да се съобразяване с изискванията към зрелите общества. Освен ако не искаме да се отнасят там към нас с презрението, с което „даряваме“ хората „втора ръка“ в собствената ни държава. Хубаво е да помним, че расистките и националистичните партии и организации в тази Европа правят точно това: обявяват ни „втора ръка“, вкупом. Това харесва ли ни? Ако не ни се нрави и поне малко признаваме библейския принцип да не правим другиму това, което не искаме да ни сторят на нас, бихме могли да си направим европейски изводи от въпросното преброяване като започнем да изискваме най-напред от себе си и след това от виктимизираните и вечно заподозрените за нашите беди малцинства.

От: http://ivo.bg/