Николай Флоров
Жива ли е още Византия? Разбира се, че е жива. Ще я видите навсякъде: в църквата и църковната архитектура, в огромното влияние на гръцкия език по целите Балкани, в психиката на народите, които ги населяват и дори в огромната празнина, която липсата на византийския федерализъм е оставила след потурчването си. Потурчване ли? Да, потурчване, защото в по-голямата си част Византия е приела исляма, както са приели исляма и много български и сръбски велможи, последвани от голяма част от населението.
Византия е жива и в Драговития, което е името на Македония при така наречения Василий Българоубиец. Василий е известен на българите само в негативна светлина, оплют като убиец и грък – тоест като пропагандна щампа в българската история след Освобождението и по време на комунистическия феодализъм. На Василий Втори обаче се дължи не само заздравената икономика във византийските територии на Балканите и специално в България, но и дълбоки и ефективни църковни реформи. Така например сегашна Македония получава името си като диоцеза Драговития, тоест на името на доминиращото славянско племе Драговити, населяващо земи чак до околностите на Атина.
Македония като име, читателю, идва много по-късно, тоест от времето на гръцкото възраждане, което просто въвежда великогръцки имена от древността. Така че самите гърци са виновни за сегашното име на областта. Ако погледнете църковните диоцези обаче ще видите, че тя си е Драговития, както при Василий Втори и такава, каквато е влязла в средновековните описания на богомилското влияние в Западна Европа, тоест като Драгунтия (изкривено от Драговития).
Един от главните акценти на сегашния 22-ри конгрес на византолозите в София е славяно-византийските отношения. Конгресът е изключителен не само като събитие за възраждането на интереса към Източната Римска Империя, но и по чисто политически причини – за цели 77 години нито комунистическа, нито предкомунистическа България не намери място за конгрес за най-важното икономическо, политическо и духовно динамо в историята на Балканите – Византия, чиято имперска политика за фаворизиране на правото на подопечните й народи да изповядват християнството на собствения им език е организирала мисиите на Кирил и Методий, а не някакво въображаемо славянофилство на двамата имперски мисионери.
Основната тема на конгреса за славяно-византийските отношения изглежда натрапване на не само български подбор на темите, но и руско влияние със същите банални напъни на московския панславизъм. Така или иначе, интересът към Византия постепенно ще промени наслоени марксистки скрупули върху историята на Балканите, в които Русия има огромен дял. В тоя смисъл живата Византия продължава да е трън в очите й, защото тя е основания етно-духовен оформител на разликата между балканските народи и руската история.
Под натиска на европейското влияние и на засилващата се независима политика на тия народи на повърхността на съвременната история ще изплуват много и скривани досега факти. Те ще представят много по-ясно обединителния, тоест федералния характер на Източния Рим на Балканите, тоест напълно в обединителните тенденции на европеизма.
Времето на марксисткия детерминизъм в историята е вече минало. Неговата тъпотия остави зад себе си чувство за жестока манипулация на съдбите на тия народи в интерес на идеологическата пропаганда. Би трябвало мастити претенденти за исторически интегритет като Аксиния Джурова, директни наследници на това отровно минало, да си извадят сериозни поуки. Госпожа Джурова е отговорна за съхранение на архива на известния медиевист професор Иван Дуйчев, чието предсмъртно завещание предписа тия архиви да бъдат отворени след тридесет години от смъртта му. Краят на тия 30 години приближава. Ако госпожа Джурова е наметнала мантията на културтрегер и иска да мине за нещо повече от наследник на Живковско-Джуровския елит, тя би трябвало да направи всичко възможно да направи тоя архив достъпен за всички, които търсят истината в българската история. Това е нейна отговорност пред нацията и ние държим сметка за това.