В очакване на новата българска десница

Поредните спазми в традиционната българска десница, олицетворявана днес от "Синята коалиция", като че ли отшумяха без особено тежки последици. Поне на външен вид целостта на формацията е запазена, дълбоките вътрешни разногласия бяха прикрити под смокиновото листо на обяснението, че "всеки търси начин да разшири подкрепата".

Правят се бойки предизборни декларации. И въпреки това, както се казва във вица, съмнението остава.

Не става дума за съмнение във временния, ситуационен характер на този съюз. "Синята коалиция" е палиативно решение, тя е лишена от естествен имунитет, поради което периодично е атакувана от различни вътрешни и външни бацили. Политическа формация, която непрекъснато поражда въпроса ще оцелее ли при поредния пристъп, трудно може да се превърне в притегателен център за подкрепа днес и упование в бъдещето.

Най-тежкото съмнение е дали "Синята коалиция" е това сполучливо междинно състояние на десницата, което да направи възможна нейната по-нататъшна еволюция. Едва ли може да се оспори, че ако искаме да бъдем демократична държава, трябва да имаме и нормално дясно, и нормално ляво, а не непрекъснати превъплъщения в тези роли.

Основната причина за съмнението в бъдещето на десницата (а и на левицата, но това е друга тема) е неясната идентичност, впрочем често продиктувана именно от необходимите за оцеляването компромиси и премълчавания. А отговорът на поредицата нелеки въпроси за политическата идентичност започва с изясняването на това – кого представляваш.

И до днес се водят остри спорове

колко са десните избиратели в България

и, още по-важно – какви са техните ключови особености, техният социален портрет.

Можем грубо да приемем, че днес около един милион от имащите право на глас българи биха гласували за дясното. Някои по инерция говорят за два милиона десни избиратели, но това е силно преувеличено. Два милиона е имало в други времена, когато мотив да се гласува за дясното бе антикомунизмът, привличал много повече хора от реално десните.

Днешният един милион десни избиратели обаче съвсем не е хомогенен - така, както не са хомогенни левите или центристките избиратели. Сред тях около 40% са десни главно в ценностен смисъл – те изповядват десни ценности, а повечето са запазили лоялността си към дясното още от 1990 г. Можем да ги наречем традиционните десни.

Това са силно активни в политическо отношение хора, макар че и те не гласуват, ако не намерят достатъчно основание. Но това не променя факта, че около 400 хил. са избирателите, които имат дълга политическа биография и почти винаги са се идентифицирали пряко като десни. "Традиционните десни" не са типични представители на десницата - в чисто икономическото си битие те са по-скоро под средната класа.

Другата, по-голяма част от днешните десни избиратели са десни главно в социално-статусно отношение. Те са типични представители най-вече на градската средна класа, на свободните професии, предприемачи. За тях е типично острото усещане за липса на адекватно политическо представителство.

"Новите десни" се появиха в хода на прехода, те са хора главно на средна и под средна възраст, относително добре интегрирани в новите реалности. Ако външно изглеждат политически неактивни, това не е тяхна трайна черта, а по-скоро реакция на предлагания им десен политически "продукт", който не ги удовлетворява.

Очертаните две сериозно различаващи се групи са в крайна сметка базата на дясното, което не означава, че при определени условия десницата не може да получи и по-широка политическа подкрепа. Втората група по принцип по-трудно се поддава на политическа мобилизация, но е най-сериозният потенциал за бъдещото развитие на десницата.

Тук стигаме до

основният парадокс на българското дясно

Множество емпирични факти доказват, че в момента десницата има много по-адекватна социална база, отколкото в пика си през 90-те години. Днес, когато е налице автентичен десен електорален корпус, той няма адекватно политическо представителство. Това се отнася не само и не толкова до партиите и лидерите, а преди всичко до политиките, които да изразяват интересите на основните групи десни избиратели.

Най-важни са политиките, които утвърждават "правилата на играта". Десните избиратели, особено "новите десни", разчитат на дългосрочни жизнени и делови стратегии, което изисква предвидимост на средата и стабилност на регулациите.

Те предпочитат минимизиране ролята на бюрокрацията, силно чувствителни са към мерките срещу корупцията и организираната престъпност. "Новите десни" искат да се въведе система на позитивна селекция, прекъсване на порочната симбиоза между бизнеса и политическия елит, защото именно тук виждат възможността за собственото си утвърждаване.

Част от тези идеи въздействат и върху другия, традиционен сегмент на десните избиратели, само че там естествено има завишена чувствителност и към други политики – реформата в здравеопазването, демонополизацията на публичните услуги, дебюрократизацията на държавата.

Странно е, че у нас толкова малко се говори за дебюрократизация, при положение че това явление е пряко свързано с много други болезнени проблеми – корупция, партизиране на администрацията, различни форми на фаворизиране.

Разпадът на дясното през последните години видимо демотивира "новите десни" да участват в политиката. Ако традиционният десен сегмент жадува обединение предимно като израз на носталгия, за "новите десни" обединената десница, в случая

"Синята коалиция", има стойност само ако загърби миналото

и се предложат нови политики и послания.

"Новите десни" ще приемат една нова, обединена или поне партнираща си политическа десница само ако припознаят в нейните говорители хора от своята "кръвна група". Този процес има шанс само ако се случи чрез активен диалог и чрез поощрявано участие на потенциалния електорат.

Десните избиратели трябва да почувстват, че се появява нещо ново, в чието раждане сами взимат участие. Огромната част от тях са "нови" хора - те нямат спомен или помнят по детски събитията от първите години на прехода.

Ключова особеност на българската политическа среда е възходът на популизма през последното десетилетие. Значението на този феномен за политическото активизиране на "новите десни" обаче се подценява. Има всички основания да смятаме, че популизмът ще ги тласне към по-активна политическа позиция.

По правило "новите десни" не са типичните "политически животни", именно затова е по-трудно да спечелиш подкрепата им. Те, общо взето, са успели, но това е било въпреки, а не благодарение на политиците, политиката и държавното управление. Те са "хората, успели въпреки". След като си успявал въпреки политиката, започваш да губиш интерес към нея, поне във вида, в който се предлага на политическия пазар.

Ако обаче "новите десни" навреме осъзнаят

опасността от набиращия мощ популизъм

ситуацията ще се промени. Може да се предположи, че както традиционните десни се нареждаха под знамената на антикомунизма, така "новите десни" може би ще застанат във фалангата на антипопулизма.
Ако съдим от опита на страните от "нова" Европа, това се случва, след като популизмът завоюва някакви позиции и "покаже какво може" чрез упражняване на власт.

Разбира се, антипопулизмът би имал сериозен шанс да намери подкрепа в обществото, само ако бъде кауза не само на партиите. Новият популизъм преживя сериозно развитие – в началото бе носен само от една-две политически сили, а после без особени усилия тежко зарази медиите и част от структурите на гражданското общество.

Това е много тревожна тенденция, защото рязко снижава съпротивителните сили на широката публика. И тъй като местните избори по принцип са благоприятна среда за популизма, предстои сериозен тест както за десницата, така и за българското гражданско общество.

*Авторът е доцент по публична администрация в СУ "Св. Климент Охридски"
От: http://www.dnevnik.bg/