Какво празнуваме

Иво Беров

- Абе кво празнуваме бе ?

- Ами такова…кво беше…а наздраве !

„ Суверенитета народа го разбира да има ядене и пиене „ - Тодор Живков

/ Последна част на четирилогията „ Игото на свободата, или защо Бойко Борисов е вечен./
Хич не ми пука, че е дълго и затова мнозина няма да го прочетат. Истинско и премислено е.
Продължава от миналите писания...

…

Не случайно Стамболов бива убит по такъв един поучителен начин. Първо му отрязват ръцете. После му избождат очите. / Едното око, по свидетелство на очевидци дълго време виси на нерва си и се клати/. Чак след това секат останалото.

И това не свършва дотук. Има си продължение.

Тълпата играе хоро на гроба му. Някои се изхождат. Тоест серат. Българското общество сере на гроба на този, който вдига едно въстание против турците и участва като апостол в друго, сере на гроба на този, който е в основата на Българското съединението, сере на гроба на най-големия свой политик, сере на гроба на най-големия строител на Нова България. Сере и играе хоро на гроба му.

И моля, без извинението, че това са го направили шайка разюздани и беснуващи изроди.

Ако не знаеха, че народът мълчаливо ще одобри стореното, ако не знаеха, че Фердинанд ще си кюта, ако не знаеха, че никой няма да ги преследва, изродите нито щяха да беснуват, нито да изродстват.

Но и онова момче, оня лАмер, оня хаймана, оня пройдоха, оня „дзвер” и онова чудовище Стамболов май си е заслужавал гаврите.

Да отклони българската съдба от нейното изконно славянско предначертание – да стане руска губерния – това си заслужава и кьоравенето, и съсичането, и хорото на гроба, и срането, и всичко останало.

А и паметникът на Стамболов, оня в градинката пред Кристал, много добре е издялан с разцепена глава– нека знае потомството какво се случва на онези, дето искат България да бъде независима държава. Дето вдигат разни въстания и правят разни съединения…

А колко хубаво щеше да бъде, ако още след насилственото освобождение от Турско бяхме станали Заддунавска Губерния.

Сега щяхме да сме Ръфъръбъ - Руска Федеративна Република България.

По всичките ни пристанища щеше да идва нефт и газ от нашата родна Русия.

От Ръфъръбъ нефта и газа щяха да текат към Европа. Ние нямаше да работим. Щяхме да седим до кранчето. Да го отвъртаме завъртаме. Каквото рече Путин.

И щяхме живот щяхме да си живеем.

С истински народен суверенитет, а не като сегашния.

С истинска независимост, а не с тая, която празнуваме на кой беше септември.

Суверенитет, чието най-точно определение даде първият държавен и партиен ръководител на България. Оня, който я ръководи повече от тридесет години. И който определи суверенитета й така : „Суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът!”

…

Това е. Ех, че хубав суверенитет щяхме да си имаме, ако бяхме станали Руска Съветска Социалистическа Република България, както предложи татото на отечеството. Щяхме да ядем, да живеем и да връткаме кранчето с газа.

Нямаше да го има сегашното национално разединение, нямаше да има партии – всички щяхме да сме единни и всички щяхме да сме руснаци, макар и български руснаци. Ако пък някой западняк ни намери махна, примерно, че нямаме плурализъм, многообразие тоест – щяхме да му отговорим, че сме си много разнообразни даже, защото сме и путинци, и путинисти, и путинжий, и путинари, и путинарки, и путатори, и путисти, и путанти, и путентори, и путинерки, и най вече… / е, нека си спестим някои производни/

Всъщност на тия западняци даже няма какво толкова да им обясняваме. Ако ни се издърви някой, или ни обиди на национално достойнство – примерно, че не работим, а само празнуваме, че нужниците ни са мръсни, че сме корумпирани, или че се оплакваме на някой по-голям, веднага щяхме да се оплачем на Путин, та да им врътне кранчето на гадните европейци такива. И на тия холандци, дето не ни щат в Шенген и на тях щяхме да им врътнем кранчето. И на финланците също. Гадни финландци такива...

Ама то не е късно още. Бойко знае какво прави…

…

И след Стамболов народът, мнозинството българи тоест, продължават потайната си, упоритата и неописана все още в учебниците борба за изхлузване от хомота на демокрацията и от игото на непоносимата свобода.

Всъщност тази борба никога и няма да бъде описана в учебниците – нали те са за това – да заместват истината с общонародни и простонародни измислици.

Като родово-сопаджийското побългаряване на демокрацията достига непознати висини при Стамболийски. Или низини, погледнато отгоре.

Низини, които намират художествено превъплъщение в прочутата оная маршова песен с която оранжевите гвардейци тръгват да завладяват София и Кюстендил :

„ Ред по редом, два по два

        Ние да сме най-добря
       Грабайте буци,
       бийте гражданята

Звучи като…

Ами звучи като „ суверенитетът народа го разбира да има ядене и пиене”

„ Ние да сме най-добря „, тоест

Ние - тоест аз, моите хора, моите авери и моите другари и другарки.

Народа така го разбира правата на човека, свободата и демокрация.

…

И при Стамболийски се получава като при Стамболов. КОлене.

Някои преброили, че бил наръган 32 пъти с нож.

При което изниква въпросът – „ защо пък точно 32 пъти. Защо не 78 пъти, например ? „

С възможен отговор – ами защото Стамболийски на толкова малки късове е бил насечен, че нямало вече къде да се ръга.

Щото ако е имало къде, сигурно биха продължили да го ръгат.

А биха продължили да го ръгат поради една много проста причина.

Стамболийски е бил мъртъв. Тоест безпомощен. Толкова мъртъв, че да не може да си го върне, ако случайно се обърна палачинката.

А пък да се вади нож на умряло куче, да се бият вързани и безпомощни хора /и животни / си е отколешен български адет.

Някой да не се сеща за примери и доказателства…?

Само без локумите, че Стамболийски и Стамболов били клани, щото били тирани и народът жаждал възмездие.

Клани са, защото са уредили своите, затова са клани.

Гледали са те и техните да са „най-добря”, а не „ ние и наш,те да са най-добря”

…

Какъв размах, каква далновидност, каква грижа за народа, каква предвидливост, какъв усет, каква политика.

Няма вече партии. Нема ваши, нема наши. Всички сме царски. Благодаря ти, царю, че смени политическата система. Стига с тая гнила демокрация, стига с тия партии. Той, царят ще ни оправи.

Не, не става въпрос за Симеон Сакскобургготски, а за дядо му Борис. / Абе що ли се повтаря всичко ? Защото ли страната се върти в кръг ? /

След забраната на партиите през 1934 година България лека полека започва да си отдъхва от самата себе си. Вече няма партийци, които да пробутват родАта и аверите си в управлението. Царят назначава, царят уволнява. Прави го с хъс и старание. Ту назначава, ту уволнява всякакви там премиери и министри. Защо тия, а не ония – той си знае, нали за това е цар. Да мисли и преценява вместо простолюдието.

Само дето тук се крие една голяма малка тайна. Или обратното – една малка голяма тайна. Тайната е, че дори и царят не казва по какви критерии /показатели/ назначава и уволнява. Ту Лулчев нещо му дудне на уше, ту архитект Севов нещо клюкари, а дали всъщност и Дънов чрез своите хора не се намесва в управлението никой не знае. Дори Неговото Величество не знае. Каквото там дойде…

Известно е само, че партийните ежби за които преди знаеше целия народ, сега биват заместени със служебни подлизурства, предателства, завери, далавери, клюки и клевети. За които пак знае цял народ. Но за които вече никой на никого не търси отговорност.

Едно управление, което води до нравствен упадък не само във властовите прослойки, а поразява и българското офицерство – може би последният пазител на обществени ценности. И там подлизурството, клеветите, предателствата и заверите стават условие за личен успех.

Нравственият упадък няма как да не обхване и така наречените широки простонародни маси.

Народ, който сам се отказва от правото си да взема решения и предпочита силната ръка, чиято и да е тя, не може да бъде нравствен. Робството е безотговорност. Умствен и духовен мързел. И рахат. Но то е също така и израждане.

Когато личната свобода, личната отговорност, личното право на избор, личното достойнство и личната доблест са смачкани, всички се сурват към националната свобода, националното достойнство, националното величие и националните идеали. Към „величието на България „ и „божествената мисия на българския народ”, каквото и да означава това. И докато „ величието на България” все пак има някакви картографски измерения, то какво означава„ божествената мисия на българския народ” съвсем никой не успява да обясни, макар мнозина да опитват.

Дотолкова са многобройни подобни опити през 1934-1944 година, че сякаш никога в България не се е говорило и писало толкова за национално величие и национални идеали, както през това десетилетие.

Което бъка от национални идеи, пориви и възторзи и е пълно с възвишена духовност. /Бялото братство е на върха на влиянието си /

Липсва друго.

Липсва сапун.

И то при условие, че според едно съвсем истинско проучване, представено пред тогавашното Народно събрание, лятос българите се къпят много рядко, а пък зимъс – никак.

И дамски кюлоти също липсват. Тоест долните женски гащи липсват.

През 43 година сапунът се дава с купони. Кюлотите също. Предимство имат жените в особено положение. / Виж книгата на Георги Фотев „ Българската меланхолия/

И човек може да се попита дали повикът: „ Да имаме кюлоти, да имаме сапун и да се къпем по-често” не би бил един по-истински, по-човешки и по-смислен национален идеал от „трите морета”, възвеличавани обикновено на „три ракии”. / Пък се сърдят на Чърчил, че бил казал нещо нелицеприятно по тоя повод /

И е добре да не се говори толкова за икономическия възход пред това десетилетие. Защото според всички икономисти – и тогавашни, и сегашни, този възход, доколкото го е имало, не се е дължал нито на царската политика, нито на безпартийното управление, а преди всичко на това, че падат лихвите по възстановителните заеми. На царската политика, най-вече на забраната на партиите се дължи обстоятелството, че България не успява да „вземе завоя” след разгрома на Германия.

Друго щеше да бъде, ако в България по онова време имаше и една демократична англофилска партия, която да се свърже със западните съюзници.

А иначе цялото това десетилетие на еднолично царско управление си е просто подготовка за прииждащия с танковете на червената армия комунизъм.

И забраната на партиите, и цензурата, и задължителните общонационалните организации, и потъпкването на човешките права, и идеологическа тупурдия - всичко това са си комунистическия похвати и особености. Само дето не толкова всеобхватни и жестоки. И дето назовани другояче. Но еднакви по същност прояви на тоталната държава. / Между бранниците и пионерчетата същностна разлика няма. И подобни успоредици са много/.

…

Всичките тия злочестини биват обяснявани с незавидната българска орис. И с някаква тайнствена прокоба.

А всъщност всички те са следствие на споменатото вече всенародно усилие на българите да се изхлузят от хомота на демокрацията и да се отърват от непосилното иго на свободата.

Стремеж, който обяснява на пръв поглед необяснимия всенароден рев след смъртта на Цар Борис Трети, последван само след няколко години от също такъв всенароден рев по умрелия комунистически вожд Димитров – пълна противоположност на царя.

Стремеж който обяснява възторженото посрещане на германската армия, последвано от също така възторжено посрещане на съветската армия.

Е, все пак едно уточнение. Германците много повече са си заслужавали възторженото посрещане. Поне не са крали и изнасилвали като руснаците. И са се къпали редовно, че даже и зимъс - за пример и почуда на всичката българщиния. Пък и нали и чрез германците България най-сетне се обединява. И се просва на три морета.

И ако е справедливо паметникът на съветската армия да остане като част от миналото, още по-справедливо би било до него да се въздигне паметник на вермахта.

…

А иначе всичките тези общонародни тежнения водят до неизбежното – комунизъм.

А комунизмът води до неизбежното – пълна стопанска разруха и нравствено израждане.

…

Е как пък това не го разбраха широките простонародни маси. По целият бял свят комунизмът донесе на страните, които зарази само разруха и нравствено израждане. Най-бедните страни в света са Куба и Корея. Най-богатите са Америка, Англия и Япония. Китай започна да се замогва, едва когато се отказа от пълния си комунизъм и въведе частната собственост. Скоро ще отхвърли и остатъчния си комунизъм, както арабските страни отхвърлиха диктаторите си.

Как не разбраха широките простонародни маси, че мораториумът върху плащанията, който обяви България в края на тошовите времена означава не друго, а неплатежоспособност. Стопанска разруха. Фалит Банкрут. Крах. Крах на социализма, крах на България и крах на социалистическа България.

Как забравиха широките простонародни маси доклада на Петър Младенов, за селското стопанство изнесен някъде около 1990 година в който маститият комунист официално обяви краха на селското ни стопанство. А после – Филип Димитров го бил ликвидирал, защото бил ликвидатор.

Как не разбраха широките простонародни маси, че към 1995 година авиокомпания Балкан беше натрупала към пет милиарда лева дългове. Пет милиарда. И че продължи да ги трупа, защото губеше по 90 милиона долара годишно. Деветдесет милиона.

Как не разбраха, или пък защо забравиха широките простонародни маси, че Жан Виденов беше записал 73 предприятия в списъка си за ликвидация. Включително най-големите гиганти на социалистическата индустрия

Как забравиха широките простонародни маси, че през 90-та година се редяха на опашки за мляко още от четири сутринта. И че през 97-ма година се редяха на опашки за хляб. И че средната пенсия тогава беше три долара месечно.

Какво въобще запомниха широките простонародни маси ? И какво разбраха ?

…

Защо рибите непрекъснато обикалят аквариума ? Защото обиколката им трае седем секунди. А те помнят само шест. След като направят една обиколка забравят, че са я направили и продължават да обикалят.

…

Нищо не запомнили, защото нищо не знаели. Нищо не разбрали, защото не си дали труда да мислят. Да мислят и да смислят, че робството е мързел, безотговорност, израждане и бедност. Че свободата и демокрацията са усилия, съзидание, отговорност, напредък и заможност.

И затова се въртят в кръг. Връщат се към 1974 година с музей на Соца. И към 1944 година с възхвала на Червените. И към 1934 година с отхвърлянето на партиите. Или 1844 година. Или която и да била година. Без да знаят, че вече са били там. С вечното въртене на безпаметни риби в аквариума. И на шараните в блатото.

…

И с вечният Бойко Борисов – олицетворение и въплъщение на всичко народно. И на вечното в народа.

- С копнежа към диктатура – „ Виж го тоа къв е як, къв е юнак, как мъжката дудне, тоа ша нъ оправи ша знаеш„

- С омразата към партиите – „тиа сичките са за затвора, ама не можем засега да ги вкараме заради пустата Европа „

- С отхвърлянето на демократичните институции /учреждения/. „Какъв, парламент, какъв президент, какъв съд, всички те пречат на Бойко да ни оправи „

- С махленската хитрост и тарикатлъка. Със първичното биологично, наследено от робските времена умение да се оцелява. С робското лицемерие :„ Той си е нарекъл партията граждани за Европейско развитие, ама ние си знаем, че това не е партия, а са си неговите си хора, че не са граждани, а селяни повечето и не са за европейското развитие, ами за развитието по нашенски.

- С прикритото недоверие към западния свят и неговите непонятни и сбъркани чудатости – върховенство на закона, човешки права, свобода, избори и партии : „ Какво върховенство на закона, след като с един телефон може да оправи нещата, та да възтържествува справедливостта „ Тоа Мишо Бирата да не го закачате…”.

- С недотам прикритото и тоже наследено от робските времена преклонение пред тирана, примесено със страх и уважение. „ Ей на Путин не може да му се пречка човек, страшно ще стане…”

- С всичко…

…

Защо не ни приемат в Шенген, след като сме изпълнили всички изисквания.

Глупости. Никакви изисквания не сме изпълнили. Нито ние сме чак такива гявОли, тарикати и отворковци за каквито се мислим, нито западняците са чак такива ахмаци, балъци и загубеняци за каквито ги мислим.

А от Европа ще ни изхвърлят. По европейски. Учтиво. Възпитано. Изящно дори. Така че широките простонародни маси дори да не усетят.

Ще обявят Европа на две или три скорости. И на два или три епицентъра или средища примерно. Ще му измислят там някое готино наименование. Като Германия и Франция ще бъде в едното средище, а Гърция и Италия /пак примерно/ в другото. А пък Румъния и България в третото. Дори може България в четвъртото да я сложат.

Управниците ще кажат, че това разделение е добро за страната ни и ще го обявят за успех. Широките простонародни маси ще им повярват. Защото са точно толкова широки, прости и народни.

…

Ставаше дума за празника. „ А какво празнуваме ? Ами такова…кво беше…, а наздраве !

Блогът на Иво Беров - http://ivoberov.blog.bg/