Свободата днес и тук 02 Февруари 2023  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Война и пир

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Веселина Седларска

Кирил Рашков е точно толкова цар Киро, колкото Боян Станков е княз Расате. Първото го осъзнахме с цената на два живота. Ако не осъзнаем второто бързо, ще ни се наложи да го направим на много по-висока цена.

Случилото се в Катуница е комбинация от нещо много старо и нещо съвсем ново. Първото се случва на много места от много време – цяло село срещу един, който тормози всички. Второто  няма минало, но е с изгледи за бъдеще – неоправдано бедните срещу необяснимо богатия. Както и самият Кирил Рашков е комбинация – от просташко издевателство и високомерно богатство. В много села има ромски фамилии, които тормозят всички останали. На много места хората са се вдигали срещу тях, искали са изселването им. Обикновено тези селски талибани са крадливи, мръсни, бедни. Тормозят, но не блаженстват.

Цар Киро е изкъпан,  богат и крадлив на равнища, на които кражбите не се коментират. Живее в резиденция. Има палати, коли, свита. Тормози и блаженства. Във всяко българско селище има по един такъв, местният мосю Карабас, притежателят на хотелите, бизнес сградите, общинските съветници, концесиите, полицията, поне една партийна централа, цените по време на гроздобера, прокурорите, проститутките, дилърите. Тези местни царе тормозят населението по-стилно от циганския си колега. Те убиват децата с дрога, превръщат момичетата в стока, диктуват търговете, разместват хората като пионки. Кирил Рашков е комбинация от комичния селски терорист и недосегаемия местен феодал. Циганин, ама феодал – вероятно е мислел Кирил Рашков за себе си. Феодал, ама циганин – така пък си мислеха тези, които подпалиха къщите му. По-лесно е да хвърлиш огън в къщата на престъпно забогатял циганин, отколкото в хотела на престъпно забогатял българин. Поне сега. Като за начало.

Животът е най-големият режисьор. Никакъв драматургичен гений не би могъл да съчини трагедията в Катуница с такова класическо единство на време, място и действие. Място: катун(ица). Време: изборно. В Катуница идват на тайни поклонения коли с политически емисари, брокери на гласове и други сервитьори, подреждащи трапезата на ситите. Гладните хора на Катуница вече нямат надежда. С очите си виждат, че и тези избори ще бъдат търгувани в циганските квартали. Хората ще са си все така бедни и уплашени, цар Киро ще си е все така богат и нагъл.

Само че дори те не подозират колко много нагъл. Те все още се надяват, че ако пред пратения от него бус застане едно момче, то може да извика и други неща, освен наглостта. Но друго освен наглост, надменност, чувство за безнаказаност явно не е останало. Един измислен цар от един етнос убива едно момче от друг етнос. Не пряко, не самият той, но без съмнение за хората от Катуница, той е източникът на Смъртта. Това е класическа, лабораторно чиста ситуация, в която подсъзнателно се задействат архетипни сили. Когато убитият е дете, това не е просто случай, в който един от „лошия” етнос убива друг от „добрия” етнос. Когато убитият е дете, единият етнос застрашава бъдещето на другия етнос. Нещо повече – отнема бъдещето. Детето е бъдещето, бъдещето е премазано. И от кого – от внуците! Това наистина само животът може да го режисира. Внукът на циганина срещу детето на българина – в тази драма присъства дори това, че докато единият етнос отглежда второ поколение, другият  е смогнал с третото. Случаят в Катуница задейства архетипни енергии, за които не си даваме сметка, невинни в своето невежество, което от ласкателна самозаблуда наричаме толерантност.

Една дума изгоря в пожара на Катуница. Заедно с двете момчета беше погребана  думата „роми”. Вече няма роми, вече има цигани. Роми беше наложено от самите ромски лидери преди време, за да замени натовареното с пренебрежение цигани. Междувременно роми бе натоварено със съмнения за привилегированост, за безнаказаност. И понеже искаме тези хора да не са привилигировани и безнаказани, отнемаме им правото да бъдат роми, те отново станаха цигани. Терминът „роми” беше грижливо отглеждан  с години, но се спомина за ден. Време е да назовем нещата с истинските им имена, призоваха всички, включително и кандидатът за президент Ивайло Калфин. След което обясни, че случаят в Катуница бил червена лампа. Това ли е истинското назоваване на нещата? Да сравниш пожара в къщата България, на която се готвиш да станеш стопанин, със сигналното мигане, че ти свършва бензинът? Така е, задължително е да наричаме нещата със собствените им имена, но за това се иска да знаем истинските имена на нещата.

Скръбта на жертвите назовава нещата по-истински от стремежа към властта. Най-често споменаваната дума  в селото беше държава. Хората от Катуница търсеха държавата. Те живеят в джамахирия, а биха искали да живеят в държава. Споменаваха своите платени данъци и неплатените данъци на цар Киро. „Ще се обърнем срещу държавата!” – крещеше един повече уплашен, колкото плашещ жител на Аджисан махала. Друга съсипана от скръб жена, загубила дете по Великден в Симеоновград, едно от шестте пометени от кола, каза тези дни: „Като ни е обърнала гръб държавата, и ние ще се обърнем. Ние не можем ли да вземем кой нож, кой вила и да накажем убиеца, който е на свобода.” Тези хора преподават урок на политиците. Народът обяснява на властниците си какво е държава.

Ето какво е държавата: начин да се запази достойнството на хората. Ако убиецът на шестте деца в Симеоновград е на свобода, тази майка е готова да вземе вилата и да убие убиеца. Което я превръща в убиец. И не последният в тази верига, защото бащата на убития убиец може да реши да отмъсти със същото, в резултат на което ще има още един убит и още един убиец. Бащата на прегазения Ангел от Катуница може да убие внук на цар Киро и това веднага ще го превърне от жертва в насилник. Няма съмнение, че в отговор друг внук на цар Киро ще наточи сабята… и т.н. За да не става така, хората създават държавата. И сключват обществен договор: ние ще плащаме данъци, вие пък ще създадете институции, които ще раздават възмездие и справедливост от името на всички нас. Така няма да ни се налага да ставаме убийци и да губим от човешкото си достойнство. Когато институциите вършат това раздаване на справедливост от името на всички, има държава. Когато не го вършат – няма държава, независимо колко хора и с какви умни думи претендират да оглавят държавата.

Хората от Катуница изпълняват своята част от обществения договор, те плащат данъците си. От тези техни данъци се издържат институции, в които работят много и добре платени чиновници. Тези чиновници закрилят цар Киро, който не плаща данъци, защото плаща на чиновници, за да прикриват беззаконията му. Цар Киро произвежда фалшив алкохол, който продава на хора, нямащи пари за истински питиета, тъй като получават малки заплати и си плащат данъците. Това не е държава. Селяните от Катуница го казаха на държавниците. Нашите държавници са повече глухи, отколкото неми.

Когато държавните институции не работят, винаги ще се намери някой, който да попълни нишата, да извърши услугата. Години наред нашите политици празнодумстваха, а нишата беше заета от мутрите. Мутрите отмъщаваха, мутрите въвеждаха ред, на мутрите можеше да се разчита, поръчваш, плащаш, коректни момчета. Сега обаче мутрите са заети с държавното дело да празнодумстват, затова нишата се запълни от ултраси, агитки, пиромани и други объркани хора. Селяните от Катуница пъшкат, стенат. Когато и Волен Сидеров престана да крещи от тяхно име, ще се намери кой друг да крещи. „Циганите на сапун! Турците под ножа!” Предлагам на Министерството на вътрешните работи да осъществи мечтата на най-кресливите. Мнозина от тях бяха задържани. Да им раздадат в ареста по един домашен сапун в кутийка с надпис: „Сапун от циганин” и да ги пуснат в банята. Колко от тях биха се изкъпали с този сапун? Когато гневът и омразата говорят, те не се питат – а после какво?

А после – какво?

И преди, и сега ние сме хора, които се чудят – държавата ли трябва да ни роди като граждани или ние трябва като граждани да родим държавата. Пъпна връв няма – би имало, ако гражданите бяхме убедени, че щом държавата е добре, то добре ще сме и ние. И ако държавата от своя страна също беше убедена, че щом гражданите са добре, то и държавата ще е добре. Пъпна връв между личното и общото благо у нас няма, никога не е имало. Не е имало време за създаването й, държавата ни е съществувала в промеждутъци от робства. Не е имало и климат за създаването, т.е. доверие между тези долу и онези горе.

Вместо това на нас ни се е налагало да оцеляваме поединично, самотно. Там, където би трябвало да има разумни действия за запазване на общата сигурност при нас е имало личен инстинкт за съхранение. Българското единачество е издигнато в ранг на житейска философия – ние предпочитаме да сме самотният вълк с дебелия врат, отколкото един от сплотената дружина. Затова у нас има толкова неповдигнати планини.  Не че сме непригодни за сплотеност и сътрудничеството. Проблемът ни е, че неща като обединението, сътрудничеството, сплотеността се случват само в климат на доверие, само във време на справедливост. А в нашата история време на справедливост и доверие не е имало. Имало е само надежда за това. И колкото по-голяма е била тя, толкова по-тежко е било разочарованието, намразването, наказването. Справка: всяка политическа сила и личност, които се изредиха във властта през последните двайсет години.

И ето кое е опасното: една общност, в която липсва сътрудничество и солидарност, доверие и чувство за справедливост, все пак е възможно да се обедини и при липсата на тези обществени ценности – но единствено и само под знамето на национализъм. Агресивен национализъм, обединение през омразата – това е, което може да се случи, ако единственото общо между нас остане само това, че сме българи. Не граждани, не личности, не демократи, а никои и ничии – просто българи. Хора, на които е останал само един-единствен строителен материал – това че са българи, от който да си изградят легенди за собствената ценност.А когато и самата българска държава не си прави труда да прилага еднакво закона, защото тъкмо в циганските квартали по време на избори се възпроизвежда мързелива, крадлива и безотговорна, каквато й е по-лесно да бъде, тогава идват чувства, които помитат.   Гневът, безнадеждността, безсилието улучват най-тъмните гънки на човешката душа и изваждат оттам мрачни сили, които могат да учудят самите нас – има ли такова нещо у хората, в кротките българи, в мен самия? Има го. То крещи: „Мангал, няма да си тръгнеш цял!” То влече като море по Илинден, замръква в Катуница, осъмва в „Столипиново” и докато се обърнеш бръмчи с моторите в Бургас…  Влече бързо и страшно. Докато патриотизмът си обува обувките, национализмът вече си е вързал връвките и тича. Тъпче и прегазва. Най-приспивната ни илюзия е, че у нас това не може да се случи. Най-наивната ни заблуда е, че дори и да се случи, това ще е опасно само за небългарите.

Сп. „Тема”

От: http://www.reduta.bg/


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional