Атентатковина

Може да ви се стори странно, но след поредния атентат, застрашаващ живота на български журналист, ме налегнаха мили спомени за младостта. Нали казват, че човек е склонен да идеализира миналото си и да се умилява от него.

Навремето в НРБ не взривяха журналисти. А и нямаше защо. Беше като във вица за Брежнев, на когото Картър казал, че в СССР няма свобода на словото, докато в САЩ всеки може да заяви пред Белия дом, че американският президент е екскремент. „И у нас е така”, възмутил се искрено обиденият Брежнев- и пояснил, че на Червения площад всеки свободно може да каже, че Картър е екскремент.

Живял съм в този виц и в България, и на едно друго място, където оцеляването във физическия смисъл на думата си беше въпрос на късмет и в никакъв случай не тревожеше тогавашната българска власт, нито пък се превръщаше в тема за медиите и тогавашната прогресивна общественост, за чиито комфорт държавата се грижеше като й спестяваше досадните новини за бедствия, катастрофи и престъпления. Ето за тази жизнерадостна част от моята младост ще споделя малко спомени, за да се върна накрая с някои констатации с днешна дата.

Не беше тайна, но не беше и новина от кой знае какво значение за София, че в Бейрут взривовете бяха всекидневна закономерност, застрашаваща живот на сънародник. Когато поисках от началството в БТА средства за ремонт и мебелировка на кореспондентския пункт на агенцията, първоначално ми беше отговорено, че не си струва, защото „утре може пак да падне бомба…”. Мина година. Върнах се в отпуск и лично го ударих на молба с обяснението, че от кревата си гледам битките в квартала без да ставам от леглото заради улеснението да ги следя през пробойните в стените ( точно над главата ми гнездеше семейство врабчета и ме будеше за първите информационни емисии на радиостанциите в 6 ч. сутринта). „Нашият наблюдател в Близкия изток” означаваше и това…

Междувременно, освен обичайните за всички в този град разминавания с шрапнели и куршуми, не бях подминат и от първия въоръжен грабеж. Шестима въоръжени с автомати ме причакаха и ми отнеха незаконно законно притежавания служебен автомобил ( който се бях научил най-сетне да карам прилично след 4 катастрофи, породени от факта, че ме натириха спешно да попълвам щата в Бейрут без да ми позволят да изкарам шофьорски курс). Инструкцията от загрижените за разходите сънародници в София се свеждаше до това да потърся колкото се може по-невзрачно возило ( такива глезотии като бърз, мощен, т.е. повишаващ сигурността на пътниците автомобил, не им минаваха през ум – само гадните капиталистически медии пращаха кореспонденти след специално обучение за действие във военна обстановка, снабдяваха ги с каски и абсолютно задължително- с бронежилетки). След дълго търсене и возене на вероятно най-смешния таралясник с дипломатически номер в целия Близък изток, отпуснат ми милостиво от посолството (една праисторическа жигули), намерих дребен фиат уно на втора ръка. Но и него ми го отнеха незаконно с оръжие- този път отнемащият беше сам, но пък доста агресивен- за по убедително ми натисна главата със заредения си пистолет почти до седалката. На финала на този сериал отмъстих на крадците и насилниците. Сам се превърнах заплаха за тях: купих за жълти стотинки толкова раздрънкан фиат 124, че те сами бягаха при вида на задаващата се кола с вид на бомба, която скърцаше, тракаше страховито и пускаше такива кълба дим от грозната си муцуна, че никой не смееше да я приближи, камо ли да я краде.

Както и да е…дълги са тези лакърдии, кого ли интересуват? Във всички случаи не и тогавашните власти и медии. Да сте чели ( някои от вас) по онова време съобщение, че днес на Иво Инджев в Бейрут един сирийски командос му запуши свободното слово, като му натика дулото на своя калашников в устата за наказание, че много приказва по време на хайка на улицата? Или че въоръжен представител на друга (почти) съюзническа на България местна групировка го е посетил в дома му и под насочено оръжие му е запушвал символично устата с бутана насила цигара ( явно информиран, че Иво Инджев през живота си не е палил цигара)? Или пък , че Иво Инджев беше арестуван днес на разделителната „зелена линия” в Бейрут? Или че беше влачен със заплаха да бъде екзекутиран в най-близкия двор от въоръжен войник от 6-та бригада, т.е. свързаната със Сирия групировка Амал? Ако щете вярвайте ( проверимо е!), нищо подобно не прочетох и в досието си в ДС. Явно е действал принципът на съветският маршал Жуков, че майките ще родят нови войници, не е проблем да бъдат похарчени, но техниката- това е друго нещо, трябва да се пази.

Не сте чували такива неща. Няма как. За тогавашна България това не трябваше да има значение. Точно затова се умилявам и днес от спомените за бурната си младост. Ееех, хубаво си беше едно време! А сега какво? – Бейрут се пренесе в София под някаква перверзна форма. Разликата е малко като между порно и софт такова, но все пак приликите са налице. С едно уточнение: имаме напредък в регреса със стреса. Днес България вече живо се интересува от това, че са взривили колата на журналист. Не съм безстрашен, но се боя, че доста български граждани злорадстват. Защото сме я докарали дотам в българската журналистика, че ако утре започнат да ни тикат и автомати в устата, ще има доста ръкопляскащи. Падението на свободното слово доведе до пълзене и вместо да е на страната на истината и на гражданите, то търси ботуш да се отърка в него, за да го препикае след това в мига, когато вече не е власт. А пълзящите ги презират дори и онези с ботушите, на които влечугите са удобни- хряс с тока ( или с шашка тротил) и главата на влечугото е смазана като служебен автомобил на столична телевизия, която си позволява да съска!

Нима това не е велико постижение на дресьорите? Вълк може и да е опитомен за първи път в човешката история именно от нашия президент Първанов, както самият той се многократно се хвали, но свободното слово и друг път е било насилвано. И не само Първанов го е постигнал. С бой, флашки и шашки- по малко, но редовно. Хубавото на тази наша демокрация е, че тя много красиво се вайка и ловко взима мерки да не се взимат мерки по залавянето на извършителите на престъпления срещу журналисти. Какво друго да си помисли човек, освен, че това е забранено, което пък е една от най-строго разпространяваните тайни ( на успеха) на мафията, чиято собственост наистина е държавата.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/