от "Непосилната лекота на битието"

На онези, които смятат, че комунистическите режими в Средна Европа са творение изключително на престъпници, им убягва главната истина: престъпните режими не са дело на престъпници, а на възторжени люде, твърдо вярващи, че са открили единствения път към рая. Те отстояваха храбро тази своя убеденост и в нейно име ликвидираха много хора. По-късно за всички стана ясно, че няма никакъв рай и следователно възторжените люде са били убийци.
 
Тогава всички започнаха да крещят срещу комунистите: "Вие сте отговорни за трагедията на страната ни (тя обедня и запустя), за загубването на нейната самостоятелност (Русия я подчини), за юридическите убийства!"
 
Обвиняваните отговаряха: "Но ние не знаехме! Заблудиха ни! Ние вярвахме! Дълбоко в себе си сме невинни!"
 
 С една дума, дискусията се сведе до въпроса: наистина ли не са знаели? Или само се преструват, че не са знаели?
 
Томаш (главният герой на романа, б.м. - КП) следеше тази дискусия (следеше я целият десетмилионен чешки народ) и си казваше, че сред комунистите положително има хора, които не са живели чак в такова неведение (все пак не може да не са знаели поне нещичко за ужасите, които са се вършили и продължават да се вършат в следреволюционна Русия). Но е възможно мнозина от тях наистина да не са знаели нищо.
 
Тогава реши, че основният въпрос не е знаели ли са, или не са знаели, а оневинен ли е човек от факта, че не знае? Глупакът, който седи на трона, освободен ли е от всяка отговорност само защото е глупак?
 
Да приемем, че даден чешки прокурор в началото на петдесетте години, когато е искал смъртна присъда за невинен човек, е бил подведен от руската  тайна полиция и от правителството на своята страна. Но как е възможно днес, когато вече знаем, че обвиненията са били абсурдни и екзекутираните - невинни, същият този прокурор да се изкарва света вода ненапита и да се удря в гърдите: " Съвестта ми е чиста, аз не знаех, аз вярвах!" Та нали именно в това "Не знаех! Вярвах! " се съдържа вината му, вина, която не може да бъде изкупена с нищо!
 
И Томаш си спомни историята на Едип. Едип не знаел, че спи със собствената си майка, и въпреки това, когато узнал истината, не се чувствал невинен. Не могъл да гледа повече причиненото от неговото незнание нещастие, избол си очите и сляп напуснал Тива.
 
Томаш чуваше виковете на комунистите, които защищаваха вътрешната си чистота, и си казваше: заради вашето незнание страната изгуби може би за векове своята свобода, а вие крещите, че се чувствате невинни. Как можете да гледате всичко това? Как не изтръпвате от ужас? Зрящи ли сте изобщо?
 
Ако имате очи, трябва да си ги избодете и да напуснете Тива! ...
 
-------------------------------------------------------
* Милан Кундера. Непосилната лекота на битието. Превела от чешки Анжелина Пенчева. Изд. "Колибри", София, 2000, с.180-181.