Хюго Диксън, РойтерсДо: Барак Обама
От: Хумболд Пай, президент на First Reform Bank
Уважаеми господин президент,
С това отворено писмо до вас и другите лидери на Г-20 от името на председателите на бордовете на водещите световни банки искаме да кажем, че съжаляваме.
Не смятаме, че банките трябва да бъдат обвинявани за всички проблеми на света днес, както твърдят демонстрантите от "Окупирай Уолстрийт" и сходните му движения. Един балансиран одит би пренесъл отговорността и върху политициите и регулаторите: вие и вашите предшественици определихте правилата на играта, от които ние толкова умело се възползвахме. Дори обществото донякъде е виновно за сегашната бъркотия: прекомерното харчене в някои държави и неадекватните данъци в други
позволиха на хората да консумират прекалено много
Но не сме в положение да поучаваме обществото. В години на "балони" ние първо се вълнувахме от личните си чекове и бонуси и после от печалбата на нашите акционери. Когато се замисляхме за по-общите интереси, се утешавахме с убеждението, че финансовите пазари са ефективни и че свободният пазар е най-добрият начин за създаване на благосъстояние. Така че по определение преследването на частните ни интереси трябваше да направи света по-добър.
В тази интелектуална конструкция има много слаби места. Но противно на масовото убеждение, те не са в провала на пазарите, а в провала да се прилагат пазарните правила. Централните банки и особено Федералният резерв на САЩ винаги намаляваха лихвите при първия сигнал за някакви проблеми. Вярата, че детегледачката винаги ще спасява пазарите, ни подмами да поемаме огромни рискове.
Второ, увереността, че правителствата винаги ще спасяват банките, караше купувачите на наши облигации и дългове да не ни следят чак толкова какви ги вършим. Накрая, практиките ни за компенсиране на загубите доведоха до
принципа "печалбите са за мен, загубите - за вас"
Ако залозите ни в този хазарт успяваха, с удоволствие си пълнехме банковите сметки. Когато се проваляхме, сметката в крайна сметка се плащаше от данъкоплатците.
Извинението ни обаче не може да спре дотук. Поведението ни след спукването на балона беше още по-лошо. Ако не беше изключителната помощ от правителства и централни банки, на която все още се радваме, повечето от нас щяха да банкрутират. Въпреки това ние продължихме да плащаме на персонала си мегазаплати.
Алчността ни вбеси хората. Държавите наложиха специални данъци върху индустрията и почти навсякъде се затегнаха регулациите. Не сме толкова наивни да си мислим, че можем да плуваме срещу течението, но се опитахме да отложим и отслабим най-важните промени в изискванията за ликвидност и капиталова адекватност, които в действителност ни бъркат в джоба.
Пробвахме особено усърдно да отблъснем всичко, което намирисва на национализация. На онези от нас, които не избегнаха тази съдба, бе наложен строг контрол над бонусите и дивидентите. Затова останалите предпочитахме да сторим всичко възможно да избегнем прегръдката на държавата и бързо свихме балансовите си данни, така че да увеличим съотношението на наличния капитал към раздадените кредити, без да ни се налага пускаме нови акции.
Като се има предвид пиянството от "балонните години", е подходящо да се намали задлъжнялостта. Но да се бърза с този процес вероятно ще доведе до затягане на условията за кредитиране и влошаване на икономическите трудности.
В целия този процес нашите обяснения бяха ужасни. Дори голям оратор като вас, господин президент, трудно би се справил. Публиката предполага, че всичко, което кажем, е в наш собствен интерес.
Огромната липса на лидери само влоши проблема
Повечето от нас се оказаха твърде страхливи, за да говорят и обясняват. Малцина, които дръзнаха, бяха разкъсани - като Лойд Бланкфейн от "Голдман Сакс" с лошата му шега, че върши "работата на Господ".
Така вакуумът, общо взето, беше запълнен от Джейми Даймън от "Джей Пи Морган". За известно време той вършеше добра работа, говорейки за банковата индустрия разбираемо за обикновените хора.
Но отново твърде многото размазващи статии за него, описващи го като късния Джон Пиърпойнт Морган, спасяващ финансовата система, му взеха главата. Нападките му на срещата на МВФ през септември срещу Марк Карни - управителят на ценралната банка на Канада, шокираха дори неговите колеги.
Искаме да рестартираме отношенията си с обществото. В сърцевината на този процес ще бъде разработваният от вас регулаторен режим и особено мерките, гарантиращи, че в бъдеще няма да има банки, които са "твърде големи, за да ги оставим да фалират". Ние обещаваме да сътрудничим при институционализирането на тези промени, а не да се борим с тях на всеки възможен рубеж.
Освен това по-старателно ще обясняваме какво вършим. Ако не можем да покажем как дейността ни помага на обществото, по-добре да спрем да се занимаваме с нея.
Разбира се, не очакваме публиката да приеме позицията ни на добра воля. Поради това висшият ни персонал се отказва от бонуси за следващите две години. Ще съкратим и премиите на останалия персонал. Надяваме се, че с времето обществото ще оцени, че този леопард може да смени петната си.
Искрено ваш,
Хумболд Пай
* Наша е вината. Авторът е колумнист на "Ройтерс", мнението е лично.
От: http://www.dnevnik.bg/