Силвия Белева
Досега сините не бяха изпадали в по-унизителна ситуация на избори. Пред отчайващия резултат на Румен Христов загубата на Неделчо Беронов преди пет години сега изглежда като недостижим връх. От 9,75 % през 2006 г. се стигна до 1,8 %. Безрадостната тенденция обаче не изважда сините лидери от унеса им. Те са готови да останат на капитанския мостик, докато корабът очевидно потъва. Но това не е проява на отговорност и доблест. Вече има всички основания да се очаква, че след две години корабът наистина ще потъне. Четирите процента за влизане в Народното събрание ще са рифът, който ще пробие корпуса и водата милостиво ще нахлуе, за да сложи край на
агонията, която не беше сладка.
Тя премина през самозаблудата или лъжата на Мартин Димитров, че Христов ще спечели. Но каквото и да беше - наивност или неуместна бодрост, не прозвуча насърчително. По-скоро показа, че капитанът е на мостика с бинокъл на очи. Пред него е блеснал айсбергът, който непрекъснато се увеличава, но командата е „пълен напред”.
Днес г-н Димитров заявява, че е готов да подаде оставка. Защо просто не я подаде - дори и без готовност.
Другият син капитан не говори за оставка. Той се извинява на сините кандидати за кметове и общински съветници за кошмарно проведените избори, за чуждите грешки и хаоса. Но тези неща не са негова „заслуга”, че да се извинява за тях. Ако Мартин Димитров и Иван Костов дължат извинение и обяснение, дължат го основно на привържениците си - които все по-убедително не мотивират. Първият дължи обяснение и извинение за това, че издигна неизбираем кандидат. Дали сред причините за това е стояла надежда за подкрепа от ДПС, без то да я оправдае или е имало обещание, което е останало неизпълнено. Дали пък с обявяването му за кандидат-президент, целта не е била Румен Христов да не е конкурент за председателя на СДС. Или пък и двете предположения са верни. Ако е вярно първото - това, освен наивно, е и оскърбително безпринципно. Справка - заслугата на ДПС за падане на правителството на Филип Димитров. Унизително е да очакваш лоялност от нелоялния. Ако второто е вярно - това пък издава дребнавост и готовност да се загуби президентската надпревара заради опазване на председателския пост. И в двата случая - лошо. Освен това СДС не постъпи джентълменски с партньора си в Синята коалиция. Флиртът със Съюза на десните сили по никакъв начин не ще е насърчил редовите привърженици на СДС да подкрепят Прошко Прошков. Тъй както и тези на ДСБ – да гласуват за Румен Христов, независимо от потвърдената от лидера на партията подкрепа. Сега Иван Костов казва, че ДСБ са били поставени в несполучлива формула за участие в президентските избори.
Синята коалиция няма бъдеще
Сега ще има анализи, ще се търсят причини за провала. Ще има взаимни обвинения. Но е ясно, че механичният сбор от двете съставки на някогашното СДС, което въпреки внедрените в него спирачки и взривове и въпреки грешките си, насочи България по нов коловоз – не е гаранция за успех. Цари взаимно недоверие. Тъжно е днес да се гледа разпадът на източника за промяна. Сред стари вини и неизпълнени обещания, след целенасочено демонизиране, сред мътната ни политическа среда, бълваща поредния „спасител”, който не припокрива претенциите си – настъпи златната среда за играчите на роли. Ролята „почтеност във всичко” вече се изигра в откровения си антипод. Последва я циничната тройна коалиция. Настоящият проект е още на ход и има шанс да разшири сферата си на влияние.
Без да съм му почитател, ще подкрепя неговия кандидат за президент – с надеждата да защитава българския интерес, който съперникът му изначално и по партийна традиция е предал там, откъдето партията му на 9.09.1944 почерпи дълготрайната си власт.
Ще подкрепя Росен Плевнелиев, но ще наблюдавам дали ГЕРБ означава граждани за европейско или за евразийско бъдеще на България.
А сините лидери да бъдат така добри и да подадат оставка. Дали новите водачи на СДС и ДСБ, на обединението им, или на нещо различно, ще положат ново начало – предстои да видим. Но, че това е вопиющо необходимо – е ясно. Дори, ако сме се върнали до 1989.
Защото не ми е достатъчно мнението на Лепа Брена, че „Бойко е феноменален.”