Кавички за „освободителката“ – едно добро начало на края на лъжата за окупационното ни освобождение

Днес някой се е сетил да направи това, което направиха журналистите от западни издания , като „Уолстрийт джърнъл” и „Ню Йорк таймс”, пишейки за българския вариант на Берлинската стена, който разделя българите. В предизвикани от дискусията около съветския окупационен символ в центъра на София кореспонденции от страната ни, тези издания публикуваха статии, в които съветската претенция, изразена в раболепния български надпис под монументалната гавра с историческата истина, беше поставена в кавички: „освободителна”, написаха те! И ето,че днес думата „освободители” осъмна най-сетне редактирана с полагаемите й се кавички .

Пак днес в сайта на инициативата за демонтиране на въпросната монументална лъжа се появи статия по темата с основателен акцент тъкмо върху абсурдния надпис. Което крепи надеждата, че „няма да го бъде” (ivo.bg)

Да го бъде или да не го бъде
Христо Янков
Да го бъде или да не го бъде? Този въпрос относно чучелото на снимката е поставян в последните години у нас, но за жалост малко по-плахо,отколкото ни се ще на всички. За да си отговорим е нужно да имаме пред очи най-вече факти от историята, защото все пак паметниците малко или много представляват отметки по страниците на историята. Точно този паметник обаче е свързан емоционално и е оправдан много повече от чуждата история, не от нашата! Това е паметник на позора, с който съветския агресор ни кара да бъдем покорни и благодарни за проявените от него насилия върху страната и народа ни, паметник, по своята същност представляващ висш цинизъм, характерен за особено диви тоталитарни държави като СССР…
В Шилеровия „Вилхелм Тел“ има сцена, в която австрийските нашественици карат поробеното местно население на Швейцария да се покланя на шапка върху кол, забит насред ливада. Целта е подтиснатите швейцарци да отдават почит на австрийската шапка като на самия император и така чрез тази гротеска да признаят натрапения им чужд сюзерен. По този начин поробителите унижават поробените, разсипвайки човешкото им достойнство и демотивирайки ги относно бъдещи евентуални бунтове срещу властта, защото духовно смачкания не може да има и мисъл за съпротива и по същество представлява идеалния роб.
Подобно по изпълнение и еднакво по замисъл е и скулптурното творение срещу СУ „Св.Климент Охридски“, което всъщност представлява модеринизирана версия на шапка върху кол,и по-точно на каска с петолъчка върху кол, в нашия конкретен случай. На 30-ина метра от земята се извисява чужд солдат с автомат в ръка, вдигнал последната победоносно (кой ли е победения у нас, питам се), обграден от двете си страни от мъж и жена, представители на местното освободено и благодарно население. Към последните две прилагателни ни навежда най-вече надписа, който се мъдри на плоча в основата на паме тника: „На съветската армия-освободителка от признателния български народ“! Известно е, че паметниците на „Красная“ в Европа са вдигани там, където са се водили жестоки боеве, при които тази армия е давала многобройни жертви – Виена, Берлин, Будапеща и т.н. В този ред на мисли интересно е къде и колко са жертвите и боевете, които армията на СССР води у нас? Отговорът е неприятен за тези, които се разревават от умиление и носталгия всеки път, минавайки покрай гранитния истукан в София, защото единствените жертви, дадени от тази армия на българска земя са стотината изроди, разстреляни от собствените си командири поради ПРЕСТЪПЛЕНИЯ срещу цивилното българско население! Колкото до боевете, те се ограничават най-вече до случаите, когато пияните съветски дегенерати са били принудени да убият мъжа в къщата, за да изнасилят жена му на спокойствие и след това да ограбят мазето, като в нередки случаи се е стигало и до насилие срещу децата на нападнатото семейство…Цялото това културно влияние продължава 3 дълги години, от 1944 до 1947,в които съветската войска радва с присъствието си нашата страна и методично изпомпва финансите, произведенията на изкуството и запасите от алкохол и храна на любезните си домакини.
Съдейки по надписа, българския народ е признателен за всичкото това отношение, проявено към него през тези 3 години на съветско присъствие. Въпросът е оправдан ли е надписа? От отговора му зависи и достигането до другия въпрос: да върнем ли шапката и кола обратно на подателя, или да продължим да им се кланяме със швейцарска точност и българска упоритост?

От: http://ivo.bg/