Николай Флоров
(По случай годишнината от Октомврийския преврат в 1917)
Сега, когато Болшой театър е буквално позлатен и върнат в неговия имперски блясък, ние с удивление очакваме да видим как московският дует Медведев-Путин, който скоро ще стане Путин-Медведев, ще заема от сега нататък местата си в имперската ложа.
Защо така силно ги влече по имперското? Защо вече не ги влече по работническото, селското, бедняшкото, пролетарското? Нима работниците днес имат да губят нещо повече, освен веригите си? Защо, например, трябва да карат «Харлей Дейвидсън», а не «Иж»? Или защо вече няма пролетарски агит-пропагандаторки със стегнати и заплашително големи бомби и физиономии, напомнящи на Цецка Цачева на къси, здрави социалистически токчета?
Сигурен съм, че дуетът в имперската ложа днес иска да види само балеринки, чиито бедра са дълги колкото ръста на самия президент и премиер. Защо така? Нима свършиха руските тьотки с мотиките и лопатите на конгрес на КПСС в полувоенни униформи, окичени с ордени на мотиката и лопатата, уверени в бъдещето? И в кое бъдеще – имперското?
Едно време Сталин е събирал пролетарския елит в същия този Болшой и в същата тази имперска ложа, обграден от комисари с кожени тужурки с явния намек за триумфа на неговия вид комунизъм. Преди него Троцки и останалата комисарска тайфа също е заемал имперската ложа, дори и по времето на най-големия глад известен в историята на човечеството, в 1921 и 1922, когато Червената армия обира поголовно храната на селяните като скакалци и оставя зад себе си гладуващи 30 (тридесет!) милиона души.
«ПОЛЕЗНИТЕ ИДИОТИ»
От време на време в имперската ложа се допускат и работническо-селски каскети, така, просто за славата на пролетарската революция, само за миг, за демонстрация на комисарската любов към народа. По време на глада там са били канени и представители на тристате американски доброволци, които са разпределяли огромната помощ от Америка за гладуващите. Пред техните очи се разиграва и огромната гротеска с Фритьоф Нансен, известен симпатизант на Съветска Русия, типичен западен хуманист и буржоа пар екселанс, освен изследовател и откривател. В оня критичен момент за оживяването на болшевизма Троцки и Ленин не са давали и пет пари за това откъде идва тая помощ. А тя идва от усилията на частни компании и бизнесмени, тоест капиталисти в истинския смисъл на думата. В циничния мозък на Ленин това са всички ония «полезни идиоти, които ще ни подадат въженцето, на което ще бъдат обесени». И така, тая огромна помощ чрез Фритьоф Нансен и ООН (тогава Лига на Нациите) се оказва неусетно и тихомълком отклонена в ръцете на болшевишкия елит и буквално нищо не достига до гладуващото население!
За Фритьоф Нансен, разбира се, ленинските болшевики са отделили порядъчна доза пропагандни славословия и триумфален прием в Болшой театър – и как не, когато на него се дължи изхранването на тоя елит, за което Нансен изобщо не е предполагал. Заплахата от тотален глад е тресяла не само цялото население на Поволжието, но и самия този елит.
Отстрани американските представители на тая трагикомедия са наблюдавали мълчаливо Чекистката думба-лумба, знаейки истината около помощта на Фритьоф Нансен. От американците болшевиките не са получили нито едно зърно и всички храни са отивали за гладуващите, затова и не получават същите комплименти както Нансен.
ЗАЩО ПОМОЩ
В началните месеци на 1921, или само четири години след октомврийския преврат в 1917, войниците и моряците в огромната военно-морска база Кронщат (около 12,000 души) се вдигат на бунт. Бунтът, читателю, е срещу болшевиките и срещу тяхното елитарно управление, пренебрегващо напълно предишното си врещене за «Цялата власт на съветите!». Кронщад им показва, че болшевишката диктатура няма да мине. Моряците, работниците и войниците поднасят ултимативно петнадесет точки в известната Петропавловска резолюция, показващи самия характер на Троцкистко-Ленинския режим. Ето няколко от тези искания:
1. Незабавни избори за нови Съвети; сегашните Съвети повече не представят работниците и селяните. Новите избори трябва да са тайни и предизборната агитация и пропаганда трябва да са свободни за всички работници и селяни.
2. Свобода на словото и пресата за работниците и селяните, за анархистите и за левите социалистически партии.
3.Правото на политически избор и свобода на профсъюзите и на селските организации.
4.Да се организира най-късно до 10 март 1921 конференция на безпартийните работници, селяни и моряци от Петроград, Кронщад и Петроградския окръг.
5. Да бъдат освободени всички политически затворници от социалистическите партии и всички арестувани работници, селяни, войници и моряци, членове на работнически и селски организации.
6. Да се премахнат всички политически секции в армията. Никоя политическа партия не може да има привилегии за пропагандирането на своите идеи или да получава държавни средства за тая цел.
Това е тоталният провал на военния комунизъм, наложен от Троцки и Ленин, но той ще продължи и при Сталин, и до самия край на творението Съветски съюз. Въстанието е удар с юмрук по мутрата на самопроизвелия се болшевишки авангард на пролетариата и селячеството. То е смазано от петдесет хилядна армия, съставена в по-голямата си част от членове на ЧК. Води ги известния Тухачевски, който както много офицери от Червената армия е обучен от царските военни академии. Ленин и Троцки обаче са сериозно уплашени: гладът в болшевишка Русия взима все по-големи размери, след две последователни суши страната е в пълна разруха след току-що завършилата гражданска война и хранителните запаси на населението са на изчезване, обрани напълно и от белите, и от червените армии. В няколко района вече има големи селски въстания.
Пред болшевиките се изправя непосилен за решение проблем. Така само няколко месеца след Кронщатското възстание Ленин обявява новата си икономическа политика, известна като НЕП. В няколкото големи града на страната на пазарите наистина се появяват повече стоки и храни и икономиката се раздвижва, но гладът вече е започнал в огромни размери и болшевиките са принудени да позволят на редица западни организации да пристигнат в Русия и да помагат на гладното население. Гладът засяга цялата страна, но най-много Поволжието с територия колкото Франция.
Най-голямата помощ пристига от богата Америка. Пред американските инспектори, дошли в Русия да организират цялата операция за спасяване на гладното население, се открива апокалиптична картина: хора, тънки като клонки, умиращи по улиците на села и градове; складове, пълни с умрели от глад хора, които никой не е в силите си да погребе; нощен канибализъм от същите тия складове за каквото може парче месо или крайник от умрелите, слухове за родители убиващи децата си за да ги изядат; всички домашни животни са отдавна изядени; хората са потънали във фатализъм, някои копаят общи гробове за недалечното време когато няма да имат сили; ядат всичко: трева, кора на дървета, стари кожи; разтопените ледове на пролетните реки разкриват хиляди трупове, наблъскани на купища по тихите завои на реките. По думите на Юри Смелницки, описал събитията от онова време: «По време на глада в 1891 хора и животни измираха тихо и неусетно, запазвайки човешкото в себе си до самия край. В 1921-1922 родители убиваха децата си, а децата убиваха по-малките си братя и сестри за да ги изядат, превръщайки се по тоя начин в умопомрачени животни».
Още в началото американците разбират, че главните им усилия трябва да са насочени към спасяване на децата, но много скоро става ясно, че това е до голяма степен безсмислено, ако в спасяването не се включат и родителите.
СИТИ ХОРА НЕ СТАВАТ КОМУНИСТИ
Около триста доброволци отговарят на призива на Херберт Хувър, най-известния антиболшевик в Америка в ония години (по-късно президент на САЩ), известен още и като изключително динамична личност. Всички те са млади хора, много от тях току-що завършили университетското си образование, фермери, ковбои, чиновници. Мотото на Хувър е просто: сити хора не стават комунисти. Хувър,както и всички участници, е американски идеалист. Нито Хувър, нито който и да е от участниците в тая двегодишна операция не си и представя какво е Русия, нито нейния комунизъм: огромните й размери без транспорт, напълно изоставени железопътни линии и депа, несъществуваща администрация и огромни пречки от страна на болшевиките, въпреки че поканата за помощ идва от самия Ленин, осъзнал пълната си безизходица. Пътищата са море от кал или превърнати в безбройни блата, а повечето хора дори и в Москва ходят боси.
Организацията на цялата операция е невероятна демонстрация на американска ефикасност: организиране на хранителните доставки от Америка, транспорта им от разнебитените пристанища на Русия на Балтийско и Черно море до гладуващите райони, складове и охрана в страна, където двугърбата камила и воловете стават едва ли не главните животни за безкрайни кервани от каруци или шейни през зимата. За администрация и помощен персонал американците наемат местни гладуващи хора с известни познания на чужди езици или достатъчно образование, обикновено бивши аристократи или руски евреи, артисти, професори, учители, които те обучават в стриктна отчетност и които по тоя начин получават известно заплащане и успяват да се прехранват.
Американците водят война на два фронта – единият е война срещу глада, а другият е невероятните пречки, които самите болшевики им създават. По думите на ръководителя на това огромно мероприятие полковник Хаскел: « Много млади и енергични американци бяха доведени до подлудяване и трябваше да бъдат върнати в Америка с разбити нерви не само като свидетели на ужасните страдания на населението, но и поради вбесяващата намеса на съветските власти, които по начало трябваше да им помагат». До самият край на тази гигантска операция болшевиките са натискали американците да предоставят всички храни в техни ръце за разпределение и това е станало повод за постоянен конфликт между двете страни – американците са знаели, че населението нищо няма да получи, ако позволят това. Освен това неистовата комунистическа пропаганда срещу капитализма, империализма и експлоатацията на пролетариата на Запад са накарали руското население да се чуди що за капиталисти и експлоататори са тези, които са дошли да ги спасяват от глада? За тая цел болшевишката пропаганда поднася на хората следното обяснение: капиталистите и империалистите никога няма да ви пратят помощ - помощта е подарък от американския пролетариат. Това изобщо не пречи на местни болшевишки началници да използват всяка възможност и да завлекат някой и друг чувал с провизии от американците.
THE BIG SHOW IN BOLOLAND
Американците наричат Русия Бололенд, тоест Страната на болшевиките. От лятото на 1921 те организират обществени кухни, в които на гладните се дава каша от царевично брашно. Повечето от хората в Поволжието не познават царевицата, но бързо свикват с нея. Кухните са стотици, включително в Москва и Петербург и варират по размер от огромната зала на ресторант «Ермитаж» в Москва до обикновена къщичка в малко село дълбоко във вътрешността на Поволжието. В селата или градчетата с училища кухните заемат училищата и по тоя начин учители и деца могат да продължат заниманията си след обед. Семейните пакети с храни се състоят от бял хляб, ориз, свинска мас, царевична каша, мляко, захар и какао, като менюто се променя през седмицата. Повечето от хората в Поволжието не познават царевицата, но бързо свикват с нея.
Мизерната панорама на живот в лапите на военния комунизъм не е лесна за възприемане от всички американци, участващи в тази огромна акция. Особено съсипващи са примирението със смъртта и фатализма на руснаците, трудно разбираеми за американския динамизъм и индивидуализъм. Населението в този огромен район, главно руснаци, татари и башкири, е буквално смачкано от безмилостната зима в Русия. Американците са впечатлени най-много от по-организираните и по-чисти татари и башкири, чийто оптимизъм е в особено резък контраст с живота на руското население. Нещастието обаче, предизвикано от насилствения политически преврат на болшевиките и неговите последствия, е с размери на такъв катаклизъм, какъвто българите никога не са познавали в историята си, още повече че комунистическата пропаганда е направила всичко възможно да скрие истината за ужасите в комунистическа Русия. Може би няколкото думи на кореспондента на «Ню Йорк Таймс» Уолтър Дуранти от октомври 1922 най-добре предават впечатлението от оная Русия, тоест Русия на болшевиките: «Между другото, кореспонденът на «Ню Йорк Таймс» все още не е срещнал поне един американец, който след като е бил там да не е искал да умре преди да отиде в оная адска страна, а ако е трябвало да остане там да не си пръсне мозъка от ужас».
Архивът на това огромно спасително начинание, продължило две години, с невероятни документи за отношенията на американците с болшевишката върхушка и ЧК и още по-невероятни фотографии се намират днес в Института Хувър и са в основата на книгата “The Big Show in Bololand” на Бертранд Патенод. По нея в последните години беше създаден и документален филм. За да знаем за всичко, особено това, което комунистите са считали, че не трябва да знаем.