Сензайцията на Би Ти Ви за Живков

Обещаната от Би Ти Ви и присъдружните й медии сензация в необичайно дългото като за публицистична документалистика почти двучасово произведение „ Последният лов”, посветено на живота и делото на др. Тодор Живоков , (не) се състоя. Това (не)стана по същата причина, поради която (не) се състоя и другата „сензация” с издаването на книгата на Румяна Угърчинска за „българската следа” в убийството на папа Йоан Втори, която просто повтори известната пропагандна теза от времето на „Работническо дело”, че просто не може да бъде НРБ да има нещо общо с въпросния атентат, но това „откритие” не попречи книгата да бъде посрещната с огромен възторг от българските медии. По същата схема сега ни лансираха „сензацията”, че Живков се е разочаровал от социализма и е търсел начини да се присламчи към очертаващите се победители над него на финала на 33 годишната му лична диктатура в България.

Предполагаема сензация вероятно трябваше да стане „разкритието” за някакъв супер секретен замисъл на Живков за излизане на НРБ от Варшавския договор и присъединяване към Европейската общност . Като свидетели бяха призовани покойния баварски политик Франц-Йозеф Щраус и един негов жив и здрав помощник- да е жив и здрав, ама има много здраве. Защото свидетелствата на сътрудника Фридрих-Вилхем Ротенпилер, дори и да са 100 процента автентични като цитати, поставени в контекста на предпоставената теза за недоказаното с никакви практически стъпки НАМЕРЕНИЕ на Живков да се спасява от Горбачов ( защото това е истината!) на всяка цена, го правят съучастник по неволя в поредния опит да бъде изчистен образа на диктатор.

Да, именно „диктатор” го нарича през цялото време на филма глас зад кадър, но това е единственото, чисто формално и единствено „опониране” на грижливо градения във филма образ на нещо като голям патриот и държавник Тодор Живков. За близо два часа на екрана на се появи нито едно доказателство от хилядите възможни за диктатурата на Живков и ако зрителят не помни или не знае нищо по въпроса, остава „приятно изненадан” какъв възвишен европейски смелчага с вродени демократични инстинкти е управлявал наша (почти) 16-та съветска република тогава – нищо, че го наричат „диктатор”!

За да докажат замисъла на филма да ни бъде показан Живков като борец за една европейска, откъснала се от СССР България, са мобилизирани силите на най-ревностните последователи и бранители на неговото име по идеологически и роднински признак. „Спестено” е обаче участието на опоненти в анализа или поне на един единствен пострадал от режима на Живков критик ( жив или мъртъв като убитият на рождения ден на Живков писател Георги Марков, описал самоубийствено опасно отблъскващия образ на диктатора).

Картината на величието на Живков като беглец от провалилия се социализъм рисува (без)страстно внучката му Евгения Живкова, на която авторите подсказват да се съгласи, че твърденията за проевропейските тежнения на дядо й са били истина. И- о, каква сензация!- тя потвърждава великанските помисли на човека, чиято фамилия носи. Същевременно не може да скрие омразата си към Горбачов и нарича политиката му на отдалечаване от закостенелия комунизъм „така наречената перестройка”.

Първа цигулка в оркестъра на героизирането на страдалеца Живков като несправедливо отстранен от Горбачов свири най-верният от всички бивши приближени на бившия ни диктатор, сътрудникът му Костадин Чакъров. В гневен изблик на закъсняло с десетилетия родолюбие той разказва, как Вадим Медведев, пратеник на Горбачов, ругал в София Живков като „имперски наместник”. Което със сигурност е така, но апелира към нашето патриотично съчувствие само за оправдание на факта, че най-верният слуга на Кремъл е бил наритан като куче, но вместо да се оттегли в знак на протест за поруганото достойнство, започна да крои планове да ухапе ръката, която го гали по най-чувствителното място от три десетилетия поне: джоба. Защото той се оказва изведнъж празен и Живков си търси нов покровител – нещо, което се вменява днес на едро на демокрацията ни от нейните оплаквачки с упрека, че тя просто била заменила един господар с друг, но е присъствало в спотаените мисли на раболепния пред Москва Живков, от когото очакват да се възхитим за проявата на такава гъвкавост.

Научната обосновка на внушението, което създателите на филма търсят като нов облик на стария тиранин, е поверена във вещите ръце на доцент Искра Баева, която вече се прояви по повод 100 години от раждането на Живков , казвайки пред БНР в утрото на 7 септември 2011 г., че „по-голямата част от българите си спомнят за спокойствието на не много богатия, но сигурен живот по времето на социализма”. Е, как да не избереш точно тази преподавателка от Софийския университет за ролята на научен ръководител на проекта, наречен „Последният лов” , прицелен в лова на шарани в блатото на историческата забрава по отношение на най-дълго продължилата еднолична диктатура в Европа след Втората световна война?

Искра Баева е на същото мнение като Евгения Живкова и Костадин Чакъров спрямо основния враг, принудил Живков да спасява идеологическата си кожа, като я смени, ако му позволят, с европейска. Ето какво пише доцент Баева през септември тази година по този повод в списание „Ново време”, на което е главен редактор:

ТОДОР ЖИВКОВ – СЕЛЯНИНЪТ, ПРЕВЪРНАЛ СЕ В ДЪРЖАВНИК
Искра Баева |
Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993—2000 г.).
Брой 9-10 Септември-Октомври 2011

Любопитен е и финалът на последното политическо противоборство на Тодор Живков. То е със съветския лидер Михаил Горбачов. На 10 ноември 1989 г. възтържествува виждането на Горбачов, че старият и консервативен Живков трябва да отстъпи мястото си на нови, млади и модерно мислещи политици — Петър Младенов и Андрей Луканов. Днес, през 2011 г., и тримата споменати български политици вече са мъртви, но Тодор Живков продължава да се помни и споменава по-скоро с добро, отколкото с лошо от българите, докато Петър Младенов е напълно забравен, а Андрей Луканов — силно мразен. Горбачов е жив (все пак е с 20 години по-млад от Живков), но след злополучното му участие в краха на Съветския съюз през 1991 г. за масовото отношение към него в Русия говорят получените около 1% от гласовете в президентските избори през 1996 г. А и това, че бе принуден да отбележи 80-годишнината си не в родината си, а в Лондон. Политическият спор за това кой е по-добър политик и кой се е съобразявал по-добре с нагласите на народа днес изглежда спечелен от Тодор Живков. Макар и не в очите на света, за когото Горбачов е велик политик — Нобелов лауреат за мир за 1990 г., защото е дал свобода на източноевропейците и е довел СССР до саморазпадане. Но както добре знаем, официалните оценки в историята често се разминават с неофициалните, а в Русия това е почти правило, затова най-популярен политик в днешна Русия е Йосиф Сталин.”

И тъкмо историкът с подобна гледна точка за моралната победа на Живков над Горбачов е избрана за главен „жрец” в разясняването на „новия прочит” на живота и делото на Живков без да бъде потърсено нито едно различно от нейното мнение! Нима това е сензация? Нищо подобно, това е реставрация чрез откровена пропаганда и е стандартно упражнение, с което публиката тук все повече привиква. Което е и целта.

Най-добрата пропагандна, разбира се, почива върху частично доказана фактология. Такава има във филма, но никак не е сензационна.

Другата причина да твърдя, че няма никаква сензация в „Последнят лов” на Живков е фактът, че неговите мятания да намери изход от собствения си житейски и управленски фалит, чиято неизбежност той преценява най-добре от всички поради информираността си от първа ръка за банкрута на Първия (както са го наричали в близкото му обкръжение), не са никаква тайна. Добре известни са излиянията му от последните години на властта срещу „социализъма” който се оказал (!),сякаш самият Живков пада невинен от небето) „недоносче”.

И „късният” Живков, вече след нелепия кокошкарски процес срещу него, превърнал го едва ли не в жертва на дребнава репресия, потвърждава с какво иска да бъде запомнен той: именно като държавник, който е осъзнал надигащата се катастрофа, сякаш трябва да сме му благодарност за проявата на такъв инстинкт за самосъхранение, вместо да му търсим сметка като на най-големия виновник за нея.

В търкалящото се интернет клипче от съвременното руско телевизионно предаване „Съвършено секретно” , поместено в сайт с названието „Правда” ( имитиращо недвусмислено в графиката си именно съветския комунистически централен печатен орган), Живков пламенно декларира през 1995 г., че прозрял необходимостта от отказ от „социалистическите идеи”, които са ни довели до задънена улица. Това е откровение в „крак с времето” и със задна дата…Именно от идеите бил готов да се откаже- представяте ли си? Защото милионите българи от онова време не можеха да си представят подобно нещо да се мъти в главата му след систематичното набиване в главите им на живковизмите за непреходността на идеите на комунизма.

По чисто човешки причини можем да повярваме в паническото търсене на изход от капана, което ни се представя сега като някакъв сензационен реформаторски интелектуален порив. Можем да приемем Живков да е бил искрен в несподелените си с нас тогава (предателски спрямо собствените му теории и практика) щения, но какво да кажем за нещо, което вече е съвсем, ама абсолютно невероятно да се е загнездило под каскета на хитреца от село Правец. Бил казал ( т.е. бил се подмазал, както излиза) на Фанц-Йозеф Щраус, че Германия трябвало да се обедини. Ето това вече би било наистина сензация като за един Живков, който е сред инициаторите на смазването на чешката пролет с танкове през 1968 г. и няма как да не помни, че СССР може да прости нещо, но не и да му оспорват плячката- по скалъпено обвинение в нещо подобно като „антисъветизъм” в България висва на въжето Трайчо Костов. Няма как на наследника на тази съветска традиция в България, поел сърпа и чука на властта като щафета от дългата ръка на Москва, онова бесило да не му виси като обеца на ухото. Чак толкова храброст в мисленето ( а какво остава в говоренето!) да е проявил Живков, това вече отива извън характеристиката дори на такъв супер герой, комуто подмазвачите приписваха лидерство в „революцията” на 9 септември 1944 г. Ние, простите зрители, бяхме призовани да приемем за възможно невъзможното , а именно Живков да е ударил от земята и останалата като уникална прогноза на антикомуниста Бжежински за скорошния край и разпад на СССР малко преди това наистина да се случи пред невярващите очи на милиарди жители на планетата. И защо да повярваме? Ами защото ни го казват в „Последният лов” с физиономията на живковия личен преводач Тошко Тошков, назначен от шефа си за посланик в Австрия през 1989 г. Излиза, че Живков, макар и шепнейки на ухото на Щраус онова, което баварският щраус…пардон-ястреб, би искал да чуе, се оказва таен обожател на американския президент Роналд Рейгън, извикал пред целия свят: „Господин Горбачов, разрушете тази стена”! Това, съгласете се, е малко прекалено и за такъв великан на опортюнизма, за какъвто ни го представят в „Последният лов” за наивници.
С две думи: лов имаше в и чрез този филм, но на наивници, готови да се хванат на поредната пропагандна въдица. По-лошата новина е, че ловният сезон май тепърва започва, когато от ляво предстои настъплението на първия ловец на републиката Първанов, а от дясно се е окопал на стрелкови позиции бившият охранител на Живков и настоящ премиер Борисов. На несъгласните е отредена ролята на зайците, което е всъщност „сензайцията” в случая.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/