За песните, хитовете, хитарите и хитутките

Иво Беров, http://ivoberov.blog.bg/

Боб Дилън подхваща песен. Гласът му е никакъв, ако това въобще може да се нарече глас. По-скоро може да се нарече заекващо мънкане.

И заекващото му мънкане и никакво. И дрънкането му на китара.

Много е остарял Боб Дилън. Направо одъртял.

„ Леле тоа мяза на таралясник уа”, - би рекла „Слави югенд”, ако попадне случайно на негово изпълнение.

Добре, че този път Дилън свири и пее с оркестър. Оркестърът е мощен и почти заглушава никаквото му мънкане. И дрънкане му на китарата.

…

„ Where you have been my bleu - eyed son “- подхваща Боб Дилън.

„ Къде си бил, мой синеоки сине…”

…

- Тоа не мое да пее, само са напиня… и - глей го па тоа не се е научил да свири, само са излага „

би казала спомената вече славиюгенд, ако случайно го чуе.

Или нещо подобно би казала.

Защото е много отворена по пеенето.

Тя, славиюгенд, е много отворена по пеенето, защото гледа разни пичовоски предавания по телевизора, където едни много отворени пичове и едни много отворени пички та дрънкат, обясняват на слави югенд и останалия български югенд какво е това нещо пеенето, кой пее добре, кой пее зле, кой може да е айдъл /кумир, кумирка/ и кой не може.

А Боб Дилън, разбира се, въобще не може да бъде никакъв айдъл.

И кой въобще е тоя Боб Дилън ?...

…

О, изненада, обаче.

Японската публика /защото концерта е в Япония, вижте го в ютюба/ не си отива, не се хили, не се присмива, а гледа дъртия Боб Дилън като захласната.

Че и припява дори :

„ Къде си бил мой синеоки сине,

Къде си бил невръстни мой любими „

Where you have been my bleu - eyed son

Where you have been my darling new one.

…

Тия японци съвсем са изкукали – би казала нахаканата, намаханата, открехнатата, разтропаната, отворената, неизбежната, неизтребимата, непобедимата, извечна и вездесъща

едикойсиюгенд.

„ И не само японците са изкукали” – би добавила.

Изкукали са и американците и англичаните. И голяма част от канадците и австралийците. / За разлика от сърбите, които са готини, защото яко връткат турбото/

Изкукали са всички, чието познание към един език излиза извън рамките на извечните, неизтребими, неизбежни и вездесъщи : „ мув йор боди”, „ мув йор ес”, „тейк ми ту дъ скай „, ай лууз кънтчрол”, „ю драйв ми крейзи”, плюс римата „файър – дизйър „ и останалите „о, йе бейби” междуметия.

…

Всички тези пичове и пички та дрънкат, които обясняват кой става за айдъл /кумир/ и кой не става, кой става за евровизия и кой не става, са профешънъли /вещари в занаята/.

Те се водят музиканти. И съчинители на парчета. Ударници, защото хитадфжии. Като седнат да съчинят каквото и да е парче, те не съчиняват к,во да е парче, ами съчиняват удар, тоест хит.

Хитове – демек песни дето ще хванат хората за сърцето, или за някои друг природополезен уд, за да го замъкнат я в някоя продавачница, я на някое представление, където да се изръсят в полза на ударниците.

…

Според ударниците съчиняването на удари става така :

Слушаш разни удари, виждаш как се прави тая пущина - ударите, удряш и ето ти го хитът .

Обявяваш хита за хит, пробутваш го чрез своите авери – пичове и пички та дрънкат по разни медиите и готово.

Колко му е да скалъпиш един хит. Нищо и никаква работа.

А дали хита е голям хит или е само едно малко хитченце или пък е хитище, ще кажат професионалните отворковци по телевизора. При всички случаи ти вече минаваш за хитар /хитаджия, хитист, хитатор, хитарист, хитутка /, щото си съчинил хит.

И хитът тръгва по радиа и телевизори, носи се, бучи, врътка се, върти се, клати са оная работа, щото му е кеф, или пък стене, защото душата му плаче, а пък родната югенд се радва на родните песни, независимо дали те звучат като турско маане или като притоплен напев на Бийтълс, Пърпъл и останалите. /Лед Цепелин трудно ще го наподобиш /.

…

Европейският химн, одата на радостта от Деветата симофония на Бетовен е тръгнал от една съвсем проста детска песничка, която няма думи, а само приятни звуци. „ Андантита, саракатина, сарака тики-тики елин белин бус - карпуз”. Това е песничаката. Май е италианска, но някога, когато нямаше компютри, я пееха и българчетата.

Шеметната четвърта симфония на Чайковски, особено последната й част /пуснете си я/ е всъщност разсвирване на една руска селска песен.

„ У поле берьозка стаяла, люли, люли да стаяла”-това е песента.

Ако се заслуша човек в неслушаемия за повечето хора Шостакович, пак ще долови напеви от разни селски песничики.

Кой е измисил „андантина, саракатина ? „

Кой е измислил „На поле берьозка стаяла ”?.

Кой е измислил Дафино – вино –една от много малкото хубави български песни /Или македонска, все ми е тая / ?

Дали някакви отворковци, профешънъли и хитари /хитаджии, хитисти, хитари и хитутки ? /

…

Не се знае кой ги е измислил. Но със сигурност не са били хитарите и хитутките. Били са хора с усет към звуците, които са се развълнувани от нещо си и са искали да споделят вълнението си. С думи, обаче, не им се е получило изразяването. И като не могли да изразят вълнението си с думи – запели са.

Така се е появило онова, което се пее и ще се пее след години и след векове.

…

А нашите удари, с едно-две изключения са опаковка. Шарена, грозна и празна. Те са стока за широко потребление. Сглобка от готови съставки. Вземаш оттук напев, оттам ритъм, гласиш, онождаш, донагласяш, доонождаш и продаваш.

/ За тия дето не знаят – донагласям и доонождам означава тунинговам /.

Слушаш, хвърляш и т,ва е. Вземаш нова опаковка, разопаковаш, хвърляш и вземаш нова опаковка. Трупа се боклук пред входа, но се получава купонско, купонджийско и яко някак. Всичко си има освен песен.

…

Обаче е много завъртян пустият му български. Прекалено много съгласни съскат и щъкат из него. А как да изпее човек съгласните ? Няма как. И думите му дълги. Прикачиш някоя дума към някой мотив, мотивът свърши, а думата продължава да се ниже и изнизва като глист из буца. И рими трудно се стъкмяват на език. Ето важната за всички песни дума „любов”. С какво се римува ? Ами с картоф. Тъпо. И с гара Боф се римува, ама пак тъпо някак. Освен за някоя майтапчийска песен, в която се разправя как двама правили любов на гара Боф. /То пък една гара. А сигурно след промените в БДЖ влаковете даже не спира на Боф/

Иначе любОВ с Бойко БорисОВ много си тича, ама пустото му ударение на БорИсов разваля всичко. Ех да беше БорисОв… Какви песни можеше само да изнахити Веско Маринов…

…

Сетил ли се е въобще някой колко дълбок може да бъде българският език. Каква изразителност могат да имат точно тия проклети съгласни и точно тази негова подла многосричковост.

Никой не се е сетил. Никой не се е потопил в този език, за да чуе странното му, трудно, тайнствено, отдавнашно, а понякога дори и плашещо въздействие.

Да се потопи в родния си език, така както го правят американските, руските и френските творци на песни в своите си родни езици.

Не. Вземат нашите хитари и хитутки вече готов чужд ритъм и се мъчат да напъхат вътре българския си език. Кривят, мачкат, извиват, режат, тъпчат и все не им се получава. А не им се получава защото няма как да им се получи.

Сетил ли се е въобще някой да тръгне от ритъма на езика за да стигне до ритъма песента. По естествен път да стигне до нея ?

…

А иначе доста хора са се сетили, че в песента трябва да има поезия. И затова пеят стихотворения. Но пак не се получава. Защото стихотворенията са написани за четене, не за пеене. Пеенето ги натоварва с допълнително вълнение. Това вълнение най-често е излишно и чуждо.

Докато в песента една никаква дума може да придобие неочакван смисъл и дълбоко чувство.

Но това са тънкости, които хитарите и хитутките няма как да прозрат. Но то не е и нужно. Нужно е друго. Нужно е друго.

Познайте от десет пъти какво.

Не, това не е връзки, уредби, микрофони, спонсори, силикони, пайнери, майнери, айдъли, участия в Евровизията, или при Слави, издателски къщи илиреклами.

…

Нужна е дарба. Талант. ПодаданЕ.

В България може и да има даровити хора. Но България не ги признава и не ги търси. Онова предаване „ България търси таланти” беше голяма лъжа. България не търси таланти. България търси простаци. За да ги направи премиери, министри, посланици и доктори хонорис кауза. Ако пък случайно вместо простак намери талант, България все ще му намери цаката. Ще намери начин да го обиди, да го смачка и да го унищожи.

Защото в българите не почитат изкуствата. Не обичат музите. Българите са амузни.

Амузни ги е нарекъл Теофилакт Охридски в писмата си до един близък приятел. „ Тук, в България / в случая Охрид/ - оплаква се Теофилакт - човек няма как да не се опростачи, защото непрекъснато общува простаци. Тия българи са амузни хора”

Теофилакт Охридски е византийски философ, назначен през 11 век за епископ на Охрид. И е писал това в 11 век, не в 2011-та година.

Нещо да се е променило оттогава ? С министъра, който се хвали, че в училище получавал само тройки, с другия министър дето написа сбогом със „з”, с простака дето стана доктор Хонорис Кауза, с ченгетата дето получиха „Стара планина”, с първичността на славиюгенд и с всичко останало ?…

…

Не че и в ония страни няма първични хора. Има ги и там. Всякакъв югенд има. Върти си геврека тамошния шофьор или бакшиш, или въобще първобитник, пуска си тамошната чалга и се кефи също като нашият шофьор, нашият бакшиш, нашият първобитник и нашенската мутра.

С една привидно малка разлика.

Която обаче променя всичко.

Стане ли дума за Боб Дилън, за класика, за джаз, или за нещо по-изискано каквото, тамошният първобитник простичко казва : „ Това не ме кефи и не ме засяга”

Нашият, обаче, колчем чуе нещо от рода на:

„ how many roads must a man walk down before you can call him a man?" – /колко пътища трябва да извърви човек, преди да се нарече човек /

дума : „Кви са тия щуротии бе, кво пее тоа. Бахму откаченяка „

Така и Боб Дилън, и Булат Окуджава, и Ленар Коен и Жорж Брасенс /да не говорима за класическата музика/ не са „ сори, тия не ме кефат”, те са „ бахти шибаните откаченяците „

Защото в България понятията и ценностите са обърнати с баджаците нагоре. Вирнати при това.

Тъпото, пошлото, гадното и посредственото става образец. Става готско, кефско и естествено. Нещо на което се подражава. Нещо, което се предава от поколение на поколение.

Култура става. Светоусещане. Тъпото, пошлото и гадното.

…

Осмелявам се все пак да се надявам, че из покрайнините на днешното младо природонаселение се мержелеят може би, няколко мътни, неясни, бледи, от никого неприпознати, неизвестни, странни и сходни на привидения същества, които са научили, кой знае от кого и кой знае как, онова непризнато изкуство за съчетаване на особености и раздробяване на еднаквости, обозначавано още от древните гърци с различни имена, между които и метафора, същества, които са възприели иносказанието и художеството като неотделима част от човешкото мислене, осмелявам се да се надявам, че такива същества има не само в копнеещото ми за съпричастност въображение.

…

Най-покорно моля всички онези, които намират последните две изречения за прекалено дълги и не съвсем разбираеми да вървят по дяволите, а също така на майната си, ако намират последната област за по-подходяща и за късата им и изцяло разбираема същност.

…

И тежък, тежък, тежък, тежък дъжд ще падне.

Ще падне тежък, тежкък, тежък, силен дъжд.

…

А hard rain,s A-gona fall.