Нашата лудница

Клипът на руската група „Рабфак” си струва да бъде гледан. Достатъчна причина е, че представя различна гледна точка от утвърдено монолитната. Защото си позволява да изрази ирония към предизвестения избор на президент в Русия. В песента се пее как се третира човек, задаващ въпроси за Газпром” и „Лукойл”. Третира се като луд – бият му усмирителни инжекции.

            Интересни са наблюденията и изводите на руския журналист Александър Ципко за изборните кампании в Русия. Според него те се различават от тези в Европа – включително и в страните от бившия социалистически лагер. Той смята, че в Русия липсва пълноценна политическа конкуренция. Това се дължи на „свръхпрезидентската република”. Огромните пълномощия на президента и ниската политическа култура на населението правят невъзможно отстраняването на управляващия елит. Той подчертава, че това е възможно само в Русия – не управляващата партия да изтласква управляващия елит, а именно управляващият елит да създава и изтласква напред различни партии. Дали само в Русия става така.

            Не се ли случи нещо подобно и в България – с тенденция да продължава да се случва. Управляващ елит в сянка дърпа конците – създава нови проекти и пише сценарии. Проектите му са предвидени да яхват вълната, докато не преминат зенита си. Но дотогава ще е подготвено нещо ново – освен добрата стара БСП (преименувана БКП), която да ги гледа с прикрита благосклонност. И чийто електорат, обаче, е приблизително постоянен.

            При нас поне президент не става този, когото посочи предходният. Защото в Русия това започва да се превръща в традиция. Борис Елцин посочи Владимир Путин. Владимир Путин посочи Дмитрий Медведев. Последният върна жеста. И така – не до края на света, но поне докогато е възможно. Докогато го позволяват хватките на съответните процедури.

            Безцеремонно

            На останалия свят това му се струва странно? Проблемът си е негов.

            Безстрастното изреждане няма библейски смисъл, но дали точно това не би искало да внуши. Ще става това, което ви предлагаме. Забравете възможността за нещо друго. Предайте се и се оставете на това, което предлага нашият геннополитически пазар. Той може да роди всякакви временни уродливи и странни типажи – нелогични, оригинални и специфично полезни. Когато се изхабят – ще ви измислим нови. Грижа нямайте.

            При нас свръхпрезидентска република засега няма, но че се донесоха от десет дерета вода, за да се насърчи ниска политическа и всякаква култура – е извън всякакво съмнение.

            Нека проследим наблюденията на Александър Ципко. Спомена се, че президент в Русия става този, когото най-много хареса предишният държавен глава. Ципко пише, че приемничеството е нещо ново в политическата история на страната. Определя това „новаторство” като възможно вследствие на специфичната руска политическа култура. В нея той открива близост между сегашните избори и тези по съветско време. Защото те се организират не за да бъде сменена властта, а за да се легитимира поне малко тази власт, установена чрез сила.

            Журналистът продължава с политическата система, създадена от Елцин през 1993 г., която намира невъзможна за реформиране – така както и съветската. Невъзможна за реформиране, според него, се оказва и политическата система по времето на Медведев. Като една от причините за това Ципко посочва, че всяка реална опозиция е извънсистемна. Тя е поставена трайно в ъгъла, защото желае да смени системата по принцип, а не да я използва по някакъв свой начин и да бъде толерантен участник в привидна замяна.

            Безрадостният извод е, че изборите нямат за цел да представят нова програма за развитие на страната и попълване на елита с надарени хора, а да смекчат недоволството на стигналите до дъното, които не виждат надежда. В това той вижда парадокс. Защото се оказва, че успехът на изборите в Русия и легитимността на управляващия елит зависят не от доволни от живота си хора, а „от победените в борбата за място под слънцето, които се радват на малкото възможни облаги от поредните избори – по-високи пенсии и заплати …”.

            В Русия липсва реално разделение на властите – посочва авторът, който признава руската демокрация за несъвършена. „Заради политическата си култура ние до ден-днешен – и не без основание, се страхуваме от избори с непредсказуем резултат, тъй като у нас те винаги, и през 1917, и през 1991, са водели до хаос и катастрофи.” Затова се избира познатото и поносимо известно.

            Ето и изводът на финала: „Трябва обаче да схванем, че една политическа система като сегашната, която получава легитимност от хора, общо взето недоволни от нея, няма бъдеще.”

            Няма бъдеще. Тъжно звучи, но съвсем не е нереалистично. Въпросът е, че доказателствата за това ще отнемат излишно много време. А ресурсът, който ще бъде вложен в опит за доказване на противното, няма да се отплати и ще отиде напразно. Така както бъдещият Евразийски съюз ще представлява ексхумиране на СИВ. Ако не се замени една изцяло погрешна матрица – каква би била ползата от реформирането й. Рекламна и конюнктурна – до препотвърденото доказателство за нейната несъстоятелност.

            Не приемам изводът на Ципко, че предсказуемият победител в президентските избори трябва да помисли как да сплоти успелите хора около властта. Но в името на какво. Акцентът е в порочната предизвестеност на изборите. Това зависи от руснаците, пред които не се очертава особен избор.

            Ето какво пее скандалната група „Рабфак”:

            http://www.youtube.com/watch?v=F21RRlD8Unw

            Всичко това поражда въпроса какво изобщо зависи от нас и способни ли сме да се намесим в играта на демокрация и на бутафорните й заместители. ГЕРБ е припознатият спасител засега. Старата десница крета и не обещава да влезе в следващия парламент. Въпреки, че това е единствената й вероятна цел – колкото и тъжно да звучи.

            За кого ще гласуваме на парламентарните избори след две години е въпрос, който предвид на сегашното й състояние – не предлага задоволителен отговор. А времето не е много.

            За кого ще гласуваме в нашата политическа лудница.