Пътят към срАма

Като отзвук от публикуваната тук статия „Защо Путин ни иска в евразийския си харем?” днес се появи коментар в блога като свидетелство за ерата на Брежнев и Живков, скрепена със страстни целувки от двамата:

Georgi Georgiev

През ноември 1982 г., непосредствено след смъртта на Брежнев, посетих СССР в командировка (ВОНЦ, Каширское шосе, не помня кой номер). Бях настанен в хотела на ВОНЦ, доста прилична сграда с врати, които сам човек не бе в състояние да отвори. Посъветваха ме да не ползвам услугите на бюфета към хотела заради съмнителното качество на хранителните продукти. Така се озовах една вечер в една хлебарница на Коломенская. Те и нашите тогава не бяха цвете, но това, което видях, ме потресе дълбоко – хлебарницата беше нещо, което бях виждал само във филма Парижките потайности. Шокът ми нарасна експоненциално, когато следващия ден, събота, следвайки съвета на домакините, реших да посетя някакви музеи около Кремъл. Точно срещу Кремъл, както се знае, бе разположен ГУМ, „титанът“ на Московската търговия. На обратната страна на ГУМ има едни широки стълби, на които видях нещо, което никога не бих могъл да си представя – огромна маса опърпани, силно забързани хора със загрижени физиономии, подобно на бягащи от пожар хлебарки, се носеха по това стълбище, стискайки в ръце препълнени чували. Любопитството ме подтикна да разбера какви са тези хора, какво мъкнат в тези чували и защо са в тази паника. Оказа се, че това са хора от Подмосковието, дошли в ранни зори да чакат на колосални опашки за месо, което дори в социалистическа България никой не би опитал. Бързането им било в резултат на страха им, че струпването на много хора на едно място би скандализирало охраната на Кремъл и би ги лишило от ценната придобивка. След това се натъкнах на множество подобни примери, но вече подготвен и хладнокръвен. Това разказвам по повод репликата „Ерата на Брежнев беше огромен плюс” ( произнесена от Дмитрий Песков, говорител на руския премиер Путин- бел. ivo.bg).

За страстната целувка ( между Брежнев и Живков –бел. ivo.bg) – няколко числа: Тогава кравето сирене, 1 кг., в България струваше 2,50 лв., в един „елитен“ магазин в Москва цената му бе 1,50 рубли (левът беше прибл. равен на рублата), кашкавалът Витоша беше 3,50 лв. в България, в Москва беше уникален деликатес на цена 2,50 рубли; прословутият коняк „Плиска“, универсално отварящ руската душа за приносителя, у нас беше 7 лв., в Москва – 4,50 рубли. Така че проституцията, лъхаща от целувките, е била двустранна. Но явно директно от селскостопански продукти „висшите“ ни комунисти не са можели да заделят „бели пари за черни дни“, а от съответните суровинни разплащания от страна на СССР, процента произведено оръжие за Красная армия и „братската закрила“ при дръзката криминална търговия на нашите сложно комбинирани формирования като Кинтекс и пр. под зоркото око на ДС; „бонусите“ вероятно са допринасяли за кърпене на бюджета при неизбежните дупки от тези трансформации. Е, кой, на мястото на Тошката, не би станал революционер на стари години, след като келипирът се изпарява, а няма взаимност и горещина в целувките с фригидния Горби.”

Хиляди българи имат подобни преки впечатления. Авторът на блога вече е споменавал шока си като български студент в СССР при първите си впечатления от страната на победилия комунизъм, когато през август 1975 г. във влака, преминаващ през споменатото от Георги Георгиев Подмосковие, се качи групи просяци, инвалиди от войната. Минаваха от купе на купе с разтворени пенсионни книжки, от които беше видно, че няма как да преживеят с подаянията, който държавата им изплаща. Ние, потресените българчета, смутено ги зарадвахме с остатъците от храната, с която се тъпчехме вече второ денонощие по време на пътешествието към страната на предполагаемото изобилие. И това беше само началото на потреса…

Анна Политковская има потресаващ разказ с директно обвинение към режима на Путин за пенсионера Иванов, умрял от глад в ледената си квартира в наши дни в Русия. Откъртили заледения му труп с железен лост от пода.

Темата е важна не само като евентуално лекарство против носталгията на избирателната памет днес ( и в бъдеще), но и заради несправедливото колективно набеждаване на т.н. съветски възпитаници в задължителна любов към покойния СССР. Да си бил или дори да си живял там често означава точно обратното: да си видял обратната страна на пропагандата, с която тъпчеха главите ни в раболепната пред Кремъл социалистическа България. Професор Шарланов цитира справка от архивите на ДС, според която в разгара на въоръжената съпротива на горяните срещу комунизма най-многобройната група бойци в техните редици са разочарованите бивши комунисти и ремсисти. Припомням го като факт, който доказва, че „има бивши негри и комунисти”, според любимия израз на доста днешни новопокръстени идеологически расисти.

Не знам някой да го е написал по-добре от убития заради изричането на истини, като тази за отношенията на НРБ със СССР български писател Георги Марков. В много от своите есета, събрани посмъртно в книгата „Задочни репортажи”, той засяга натрапената съветска „любов” и отвращението на започнатите с това изнасилване българи. Ето някои цитати:

„ Мога да разбера онези български комунисти днес, които отказват да имат нещо общо с партийното ръководство, защото представлява в голямата си част група от доказани и обвързани грешници. Не по-малко отблъскващо е въздействието на самия живот в СССР. Една голяма и внушителна група български комунисти отива да следва в Съветския съюз. Изненадата от срещата със съветския живот на петдесетте години е почти кошмарна. Видна българска партизанка, служила в нашето посолство в Москва, ми каза веднъж: „Съветския съюз! Не искам нито да говоря, нито да слушам повече за Съветския съюз!”. А един друг местен ръководител, току-що завърнал се от Москва, когото при журналистическа анкета запитах дали не смята, че постъпката му е много морална, ми извика: „Този морал, другарче, съм го научил в Москва” („Задочни репортажи”, есето „Биография на властта”).

„Спомням си добре твърде неочаквания шок, който получиха мои приятели-комунисти и ремсисти, при първата им среща със съветската армия. …Нашите комунисти не можеха да повярват, че това беше Червената армия, и ни обясняваха, че това били татарски, узбекски и азербайджански части…
Когато Червената армия нахлу в България, тя беше независима страна, обвързана по волята нейното правителство с един от воюващите лагери. Равнището на българския материален и духовен живот по това време в много отношения превишаваше този на самообявилите се освободители, или с други думи- нямаше нищо за освобождаване. Комунистическата партия и просъветските граждани в България бяха незначително малцинство. Без съветската армия, при свободно демократично развитие на нещата, това малцинство едва ли някога би се добило до властта…
Думата „съветско” в края на 40-те години и началото на 50-те беше синоним на „ужасно”, „отвратително”, „омразно”, „долнокачествено” ,”грубо”, „срещу ръжен не се рита”, „тиранично”, „цинично”, „блюдолизническо” и т.н….
Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия.” („Задочни репортажи”, есето „Любовта към големия брат”)

„ …не може да има никакво разумно оправдание на насилственото и против всякакъв разум налагане на съветския образец у нас, освен, че това се прави, за да се смачка един народ, за да се убие най-ценното в неговия характер…
Мисля, че приблизително най-точното название на съветския режим е- съветски феодализъм…
Начело на страната стои главният български феодал, който е назначен от СССР, за да управлява от негово име страната.
Единственото право, което крепостният народ има, е безропотно и усърдно да произвежда блага за феодалните касти и да се надява, че те оставят нещичко и за него. В качеството му на производствен добитък крепостникът има право на известни медицински и социални грижи, за да го поддържат работоспособен.” ( „Задочни репортажи”, есето „Съветският феодализъм”)

„Само окупатори могат безогледно да отрекат правата на хората, които са покорили. Само окупатори могат безогледно да пренебрегнат собствените си закони. Но нам бе съдено не само да живеем с безправието, но да свикнем с него, да се приспособим към него и на свой ред сами да го ползваме. Това е може би най-дяволската промяна, настъпила в живота на нашия народ” . („Задочни репортажи”, есето „В сянката на Витоша”)

Ако някой все още не е разбрал, да го заявя и по още един начин ясно, и кратко с епиграмата на Радой Ралин, цитирана в есето на Георги Марков „Зад грубите думи”:

Човек за човека е брат,
       Разбра ли бе, гад?

От блога на Иво Инджев: http://ivo.bg/