Кой гласува за теб, Марио Монти?

Майкъл Бърлей, в. "Дейли телеграф"

Технократите поеха властта в Италия и Гърция, но това не е първият път, в който те изместват избираните пряко политици - често с неприятни резултати

Когато бил млад, социалистът утопист Клод Анри дьо Рувроа, граф дьо Сен Симон /1760-1825/, настоявал прислужникът му да го събужда с увещанието: "Нали си спомняте, графе, че имате да вършите велики дела."

Сен Симон е първият истински застъпник на идеята управлението да бъде дадено на индустриалци, които умеят да произвеждат, и учени, които имат знания. Той е апостол на "технокрацията" - схващането, че всички ще живеем по-добре, ако на експертите бъде поверено да управляват. "Ролята на онези, които само говорят, приближава своя край и скоро на сцената ще се появят хора, които действат", предупреждава той 30 000-те клерикали и рентиери, без които според него Франция можела да мине.

Технокрацията изведнъж се превърна в най-актуалния модел на управление посред дълговата криза в еврозоната. В Гърция министър-председателят Георгиос Папандреу отстъпи властта в полза на неизбрания от народа бивш вицепрезидент на Европейската централна банка и гуверньор на Гръцката централна банка Лукас Пападимос, след като имаше наглостта да свика референдум, който така и не се състоя. В Италия Марио Монти, неизбраният бивш еврокомисар, състави правителство от университетски преподаватели, банкери и адмирал, без нито един представител на италианските политически партии. Тази нетрадиционна стъпка цели да възвърне доверието на международните пазари на облигации, които намалиха приходите на Италия до опасни нива.

Като оставим настрана общоизвестния дребнав начин на мислене и безнадеждна нерешителност, които бяха характерни за всички академически събрания, на които съм присъствал, примерът със Съветския съюз, където 89 процента от членовете на Политбюро бяха дипломирани инженери, трябва да ни накара да спрем и да се замислим.

И други правителства и режими са експериментирали с технокрацията. През 20-те години на 20-и век, докато са на власт, и републиканци, и демократи изпращат най-добрите от Уолстрийт, банкера Чарлс Дос и индустриалеца Оуен Янг, за да намерят решение на кризата с дълговете и репарациите на Германия от времето на Ваймарската република, когато страната на два пъти изпада в икономически безнадеждна ситуация.

В края на 50-те години Франсиско Франко назначава няколко "отличници" - хора, които са се справяли отлично в университета, случайно принадлежащи към "Опус Деи", за да либерализират испанската икономика и да я интегрират в западноевропейската.

По време на Студената война американската външна политика е доминирана от група "мъдреци", предимно от Източния бряг, мнозина от които са богати индустриалци или корпоративни адвокати като Аверел Хариман или Джон Фостър Дълес. Елитарността на тази група се проявява по особено ясен начин, когато един от най-великите държавни секретари на САЩ, снобът англофил Дийн Ачесън обявява: "Ако наистина се ръководиш от демокрацията и правиш това, което хората искат, ще грешиш постоянно."

Управлението на Кенеди е кулминацията на колонизирането на правителството от поканени технократи. Привлечени са умни, можещи и прогресиращи 40-годишни млади хора от научните и индустриалните среди - най-добрият пример е може би Робърт Макнамара, президентът на "Форд Мотър Корпорейшън" в Детройт. Фактът, че той взема участие в един от най-големите провали в историята на Форд - автомобилната марка "Едсел", която води до загуби в размер на 400 милиона долара и все още е синоним за търговски провал - не е взет под внимание.

Нищо не е напълно разбираемо за "Мак", освен ако не е изразено чрез математически понятия. В този дух като министър на отбраната той се заема да модернизира Южен Виетнам, за да спечели войната, която според него се изразява с тонажа на хвърлените бомби и преброените тела. Никаква странична информация не е взета под внимание, когато той решава да снабди с хладилник и електричество колибата на всеки селянин, без да държи сметка, че през нощта Виетконг ще завземе селото.

В наши дни този технократски завой е видим в страните от Третия свят. В общества като в Бенин или Малави, където не може да се предполага, че избираните пряко политици разбират от макроикономика, в правителството се назначават технократи, които да осигурят продължаването на притока на финансова помощ от международната общност. Те могат да говорят по теми като строги мерки за икономии, либерализация, приватизация, а не по примитивен начин да задават въпроса: "Кога ще получим парите?"

В Европа сега ставаме свидетели на изместването на избираните пряко от народите мъже и жени, които както става ясно от техните кариери, са наясно с жаргона на Европейския съюз, въпреки че и те ще се питат: "Кога ще получим парите?"

След като подобно развитие, както изглежда, придобива популярност в Италия, то би трябвало да доведе до огромна загуба на доверие в съществуващата политическа класа, която един италиански политик сравни с "джуджета и балерини" - определения без достатъчно въображение, за да включат и постъпките на Силвио Берлускони.

Провалът на европейското ръководство със сигурност е поразил и Китай и Америка. Институционалната азбучна каша в еврозоната видимо смути президента Обама. Тогава той заяви: "Сега проблемът е в политическата воля. Той не е технически." Президентът Ху Цзинтао поклати глава и отказа трудно изработените китайски спестявания да бъдат вкарани в схемата Понци, която представлява Европейският пакт за стабилност, както и да гарантира със задна дата "голямото харченето", което предхождаше дълговата криза.

Поколение на политически пигмеи изглежда безсилно пред кризата, която собствените им политики докараха: от дерегулирани банки, които би било по-добре да се прелицензират като казина в Лас Вегас, до единната валута, която не взе предвид икономическите и културни различия в 17-те страни, членуващи в нея.

В много страни недоволството срещу политическата класа тлее от доста време, без значение дали става дума за възпитаници на Висшето училище по администрация във Франция, или за мафиотите, които държат властта в Италия, или за надменните адвокати и некадърни профсъюзи, които са така широко представени в собствената ни законодателна власт.

Също и във Великобритания онова, което шумно се рекламира като свежа поколенческа смяна, в правителството се изразява в неопитни личности, които не се опират на нищо освен на своите училищни клики, политически партии и мозъчни тръстове. Все пак трябва да внимаваме, когато си пожелаваме да ни управляват технократи.

Банкерите са обременени от факта, че причиниха финансовия срив и е малко вероятно по природа да подкрепят нещо, което би навредило твърде много на интересите на техните бивши колеги. Вече се задават въпроси за отношенията между "Голдман Сакс" и други архитекти на фалита на "Лемън Брадърс". Хора като Монти, който е потопен в дебрите на Европейски съюз, няма изведнъж да се откъснат от утопичния проект, на който са посветили своя живот. Те са част от същия арогантен и слаб евроелит, който скалъпи този проект.

Също така технократският влак вероятно ще дерайлира по-скоро, отколкото те могат да си представят. Хората все още са представяни от политици в националните парламенти, макар че

неизбирани пряко институции като Европейската комисия и Европейския съд "за правата на човека" иззеха много от правомощията им.

Тези политици представляват местни общности или поне мрежи от бедстващи политически клиенти, ако говорим за Южна Европа. Когато технократите решат да съкратят десетки хиляди работещи в държавния сектор, те ще се ударят в стената на политиците, които дължат своето избиране на такива интереси.

У нас каквото и да си мислим за политическата класа, което не е много, тя е съставена от мъже и жени, които имат малки или дори никакви функции, освен когато се наложи да покажат съдържателна връзка между управляващи и управлявани. Ако политиците нямат властта да се изправят лице в лице срещу неизбираните пряко международни бюрократи и технократи, то тогава по-добре да си намерим такива, които могат. Логичният въпрос, който изниква е: ако политиците не вярват на своите хора - вижте Меркел и Саркози в случая с гърците - то тогава защо народите трябва да вярват на политиците? Именно там ще ни отведе управлението на технократите, а това не е добре.

И трябва да си спомним за Сен Симон в предизвикващия състрадание недоимък, в който прекарва последните години от живота си. Накрая той стреля в себе си няколко пъти и оцелява, след което се обръща към лекаря си с думите: "Обяснете ми, скъпи Саландиер, как човек със седем куршума в главата може да живее и да мисли." Състрадателни френски банкери поддържат гроба му в Пер Лашез, а Съветският съюз е издигнал мемориал в негова чест. Sic transit gloria mundi /"Така преминава човешката слава"/ - днешните преходни технократи трябва да карат своите прислужници да им припомнят тази сентенция всяка сутрин.

(БТА)