В сянката на Кобург-Гота

Вяла предизборна кампания, жалки опити за дебат по Би Ти Ви... Сякаш на 23-ти няма да има избори, а досадно подписване на анекс към договор, чиито основни параметри вече са зададени. Това е положението и причината не е в кандидатите. Продължаваме да

берем плодовете на онзи разпад на политическото

започнал с възшествието на Симеон Сакскуборгготски преди 10 години. Дори чисто биографично повечето лица по предизборните плакати са пряк или страничен продукт от връщането на царя.

Като се започне с Бойко Борисов, когото го няма на плакатите, но всячески се мъчи да прелее от изветряващата си харизма на кандидатите на ГЕРБ, мине се през емблематичния НДСВ продукт Меглена Кунева и се стигне до Волен Сидеров, който се възползва от появилия се вакуум в политическото пространство, за да призове бесовете на национализма.

Не става дума за персонални обвързаности, каквито може да има или да няма – а за структурно наследство. Да напомним, че Симеон Сакскобургготски дойде на власт с обещанието, че ще "спре конфронтацията" и ще "обедини нацията".

Резултатът беше, че процесите на избистряне вляво и вдясно спряха, а политическият живот изпадна в безтегловност. И понеже цялото това обединителство, прагматизъм и експертщина са възможни единствено на ниво риторика – потече безпоследственото, измамно говорене.

С времето надпартийното говорене разви две свои разновидности –

брюкселско експертно и правешко народно

Първото го практикуват мнозина, а наследникът на "човека от народа" е един. На брюкселско експертно се хваща публиката с повече културни претенции, а на правешкото – "народът". Различни стилистики с обща основа – схващането, че проблемите са решими без необходимост от жертви и труд. Има едни пари някъде, които трябва да се вземат. Чуждите инвеститори само чакат на вратата, ама предишните управляващи не са ги пуснали... Изобщо благоденствието се представя като технологичен проблем.

Големият грях на политическия режим, възцарил се след 2001 г., е, че подхранва наивността на българина. Впрочем българинът обича да бъде лъган, обича и да се оплаква след това, че са го излъгали. Не е изненада, че в постсоциалистическото объркано съзнание бяха успешно инсталирани два нови мита.

1. Митът за единний светъл капитализъм, поправител на недъзите на обществото. Схващането, че "невидимата ръка на пазара" ще оправи всичко, извади политическото жило от прото десния електорат, който се разпиля и оттегли, повярвал, че отук нататък бизнесът и пазарът ще работят за трансформирането ни в проспериращо общество. Световната криза отрезви тези надежди, но консолидирането на нова, ненаивна десница още не се вижда на хоризонта.

2. Митът за Великия европейски социалистически съюз, чиито фондове ще усвояваме. Този мит пък изпразни енергията вляво. Социализмът вече се мисли като възможен единствено на наднационално, европейско ниво.

Разбира се, "ляво" и "дясно" са теоретични конструкции, които в главите на хората могат да съществуват и заедно. Общото между двата мита е, че представят

процесите в обществото като обективни и слабо зависещи от политиката

или пък като зависещи единствено от честността/крадливостта на политиците. При тези правила на играта от публиката не се иска да избира между програми и визии - такива няма, а и не може да има в деполитизираната каша, в каквато се е превърнало публичното пространство.

На публиката е разрешено да избира по симпатия – кой е по-приятен, кой говори по-гладко, кой има по-честни очи... Гражданите са приканени да участват в нещо като "Гласът на България", което обаче на хартия се води "Президентски и местни избори 2011".

(Между другото, самоопределението на Меглена Кунева като "Гражданският кандидат на България" е възмутително. Някои граждани на България са избрали да бъдат представяни от партии и партийни кандидати и това е най-нормалното нещо в една демокрация.

Други граждани пък не се виждат представени и даже няма да гласуват – което също е нормално. Меглена Кунева просто си присвоява определението "граждански", за да я мисли електоратът като "непартийна" кандидатура, макар да дължи кариерата си на министър и еврокомисар на партията НДСВ.)

Кампанията е скучна и такава ще си остане. Всъщност кандидатите правят каквото могат. Някои са по-добри в празнословието, други – по-слаби. Има и друго. Медиите, вместо да задават въпроси, които ще прояснят политическия профил на кандидата, се чудят колко да му вземат, за да информират публиката за мнението или програмата му.

Десет години след връщането на Симеон Сакскобургготски в политиката ние сме точно

тук, където сме - най-вече благодарение на медиите

Не е тайна, че медиите се купуват - къде тайно, къде явно. Самите те са се обявили за продан, превръщайки жълтеникавата разводненост в норма. Качеството на политиката е в зависимост от качеството на публичното пространство, а когато публичното пространство предлага единствено сеир и реклами, политиката започва да прави същото.