Свободата днес и тук 25 Юни 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

НАСАМЕ СЪС СЕБЕ СИ

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Фридрих Ницше

Врагове на истината. — Убежденията са по-опасни врагове на истината от лъжите.

 

Човек с характер. — Много по-често някой минава за човек с характер, защото следва и се подчинява винаги на своя темперамент, а не на принципите си.

 

Спокойствието в делата. — Също както водопадът става по-бавен и по-ефирен в стръмния си пад, така обикновено и големият човек на делото започва да действа по-спокойно, отколкото е можело да се очаква от стихийния му устрем, преди да пристъпи към делото.

 

Прекалена дълбочина. — Хора, които подхващат една работа в цялата й дълбочина, много рядко могат да и останат завинаги верни. Именно защото са извадили дъното й на показ, а там се съзират неизбежно сума лоши неща.

 

Заслепението на идеалистите. — Всички идеалисти си въобразяват, че нещата, на които служат, са значително по-добри от другите неща в света, и не искат да повярват, че ако изобщо ще вирее, тяхната идея се нуждае от съвсем същата воняща тор, необходима и за всички други човешки начинания.

 

Благородство в помислите. — Благородството в помислите е в по-голяма степен израз на добродушие и липса на недоверие, следователно се състои тъкмо от онова, което користолюбивите и преуспели люде с такова удоволствие гледат отвисоко и с подигравка.

 

Цели и пътища. — Мнозина са упорити по отношение на поетия веднъж път, малцина — по отношение на целта.

 

Привилегия на величието. — Да ощастливиш свише с най-скромни дарове е привилегия на величието.

 

Неволна изисканост. — Неволно човек се държи изискано, когато вече е свикнал да не иска от хората нищо, а винаги само да им дава.

 

Условие за героизъм. — Ако някой поиска да стане герой, преди това змията трябва да е станала змей, иначе ще му липсва истинският враг.

 

Приятел. — Съпреживяване на радост, а не на страдание е мерило за истински приятел.

 

Да използваме прилива и отлива. — Заради целта на познанието човек трябва да умее да се възползва от онова вътрешно течение, което го увлича по дадена работа, както и отново от това, което след време го откъсва от нея.

 

Радост от себе си. — Казваме „радост от нещо“: всъщност това е радостта, която човек изпитва от себе си посредством нещо.

 

Скромният. — Който се държи скромно с хората, е толкова по-високомерен към нещата (град, държава, общество, време, човечество). Това е неговото отмъщение.

 

Завист и ревност. — Завист и ревност са срамните части на човешката душа. Сравнението може да бъде продължено.

 

Най-изтънченият лицемер. — Изобщо да не говориш за себе си е израз на най-изтънчено лицемерие.

 

Яд. — Ядът е болест на организма, която в никакъв случай не е преодоляна, когато поводът за яда е вече отстранен.

 

Свободната природа. — Ние се чувстваме тъй добре сред природата, защото тя няма мнение за нас.

 

Основания за утеха. — При смъртен случай човек най-често се нуждае от утешителни основания не толкова за да смекчи силата на болката, колкото да се извини, че тъй лесно се е почувствал утешен.

 

Верни на убежденията си. — Който е претрупан с работа, запазва общите си възгледи и основни позиции непроменени. Това се отнася също за всеки, посветил се на някоя идея: никога вече той няма да проверява сам тази идея, защото няма време; да, дори ще противоречи на интересите му, ако изобщо смята, че тя подлежи на дискусия.

 

Животът като резултат от живота. — Колкото и надалеч да се простира човек със своето познание, колкото и обективен да се смята самият той, в края на краищата все пак няма да се сдобие с нищо друго, освен със собствената си биография.

 

Желязната необходимост. — Желязната необходимост е онова нещо, за което хората в течение на историческото развитие разбират, че не е нито желязно, нито необходимо.

 

Почерпано от опита. — Неразумността на едно нещо не е основание против неговото съществуване, а по-скоро предусловие за него.

 

Основен принцип. — Не съществува изначална хармония между поощряването на истината и благото на човечеството.

 

Истината в ролята на Цирцея[1]. — Заблудата е направила от животните човеци; дали истината би била в състояние отново да направи от човека животно?

 

Опасност за културата ни. — Ние принадлежим към епоха, чиято култура е застрашена да загине от средствата на културата.

 

Величие, това значи да се даде насоката. — Нито една река не е голяма и пълноводна сама по себе си, а защото приема и води толкова много странични реки по своя път. Същото важи и за великаните на духа. Важно е само Един да даде насоката, която безброй притоци ще трябва да следват, а не дали той още в люлката е бил богато или бедно надарен.

 

Колеблива съвест. — Хора, които изтъкват своето значение за човечеството, имат по отношение на общата гражданска законност — при спазване на договори и обещания — колеблива съвест.

 

Претенции за любов. — Изискването да ни обичат е най-голямата от всички дързости.

 

Човекопрезрение. — Най-недвусмисленият признак за неуважение към хората е да ги третираш само като средство към целта или изобщо да не ги зачиташ за хора.

 

Да забравиш изживяното. — Който мисли много, и то трезво, лесно забравя собствените си изживявания, не обаче и мислите, които са ги породили.

 

Да държиш на дадено мнение. — Един държи на някакво мнение, защото си въобразява, че е стигнал до него сам, друг пък — защото го е възприел с усилие и е горд, че го е разбрал: следователно и двамата от суета.

 

Страх от светлината. — Добрата постъпка се плаши от светлината не по-малко от лошата: тя се страхува, че щом узнаят за нея, ще настъпи болката (като наказание), а лошата пък се страхува, че щом узнаят за нея, ще изчезне задоволството (именно онова естествено, чисто задоволство от самите нас, което секва моментално, щом се добави удовлетворението от суетата).

 

Тираничен гений. — Когато в душата на някой човек бушува неукротимото желание да се наложи тиранично и този огън се поддържа непрестанно, то дори една незначителна дарба (у политици, артисти) се превръща постепенно в почти непреодолима природна стихия.

 

Оценяване на услугите. — Ние оценяваме услугите, които някой ни оказва, според стойността, която той влага в тях, а не според тази, която имат за нас.

 

Фантазията на страха. — фантазията на страха е онзи зъл присмехулен дух, който скача на гърба на човека тъкмо когато и без това бремето му е най-тежко.

 

Цената на професията. — Професията прави човека безгрижен; в това се състои най-голямата й благодат. Защото е защитен яз, зад който, щом ни нападат размисли и грижи от всякакъв вид, можем да се оттеглим легално.

 

Талантът. — Талантът на един човек изглежда по-незначителен, отколкото е, защото си е поставял винаги прекалено високи задачи.

 

Младост. — Младостта е неприятна, защото тогава не е възможно или не е уместно да си продуктивен в някакъв смисъл.

 

Опасности от духовно освобождение. — При истинско духовно освобождение на един човек и неговите страсти и желания се надяват тайничко да извлекат своите предимства.

 

Да виждаш лошо и да чуваш лошо. — Който вижда слабо, вижда все по-малко; който чува лошо, винаги дочува още нещичко.

 

„Одухотворените“. — Няма дух онзи, който търси духа.

 

Презрение. — Презрението от страна на други ни засяга по-болезнено, отколкото себе презрението.

 

Благодарствената връв. — Има робски души, които прекаляват с признателността си за оказани им добрини дотам, че с благодарствената връв се обесват накрая сами.

 

Единственото човешко право. — Който се отклонява от традиционното, е жертва на изключителното; който остава в традиционното, е негов роб. И в двата случая човек става жертва.

 

Полузнание. — Който говори чуждия език слабо, изпитва повече радост от онзи, който го говори добре. Удоволствието е за полузнаещите.

 

Старание и добросъвестност. — Старанието и добросъвестността са често пъти антагонистe, защото старанието иска да откъсне плодовете още зелени, а добросъвестността ги оставя да висят прекалено дълго, докато паднат сами и се раздробят.

 

Липсват условия. — Много хора чакат цял живот случая да бъдат по свой начин добри.

 

Липса на приятели. — Липсата на приятели говори за завист и високомерие. Мнозина дължат приятелите си само на щастливото обстоятелство, че нямат за какво да им завиждат.

 

Опасност от множеството. — Често пъти човек е по-несигурен с един талант повече, отколкото с един талант по-малко; също както масата, която стои по-добре на три, отколкото на четири крака.

 

Образец за останалите. — Който иска да даде добър пример, трябва да добави към добродетелта си гранче глупост: тогава той подражава, а същевременно се издига над онези, на които подражава — нещо, което хората обичат.

 

Леко примирение. — Човек би се примирил и не би страдал много поради неосъществени желания, ако е обучил фантазията си да загрозява миналото.

 

Според ролята и гласът. — Който е принуден да говори по-високо, отколкото е свикнал (да речем пред полуглухи или пред голяма аудитория), обикновено пресилва нещата, които трябва да сподели. А не един човек се превръща в съзаклятник, злостен одумник, интригант само защото гласът му е най-подходящ за шепнене.

 

Любов и омраза. — Любовта и омразата не са слепи, а са заслепени от огъня в самите тях.

 

Изповед. — Когато изповяда вината си на някого, човек я забравя, ала обикновено другият не я забравя.

 

Сянка в пламъка. — Пламъкът не е толкова ярък за самия себе си, колкото за другите, на които свети: така е и с мъдреца.

 

Собствени мнения. — Първото мнение, което ни идва на ум, когато внезапно ни запитат по някой въпрос, обикновено не е нашето собствено, а само общоприетото, принадлежащото на съсловието, на положението, на произхода ни; собствените мнения рядко изплуват на повърхността.

 

Произход на смелостта. — Обикновеният човек е смел и неуязвим като герой, когато не вижда опасността, когато просто няма очи за нея. Обратното е с героя, чието единствено уязвимо място е гърбът, следователно там, където няма очи.

 

Чудновата суета. — Който три пъти е дръзнал да предскаже времето и е имал успех, в дъното на душата си е повярвал малко на пророческите си способности. Човек е склонен да приеме чудатото, ирационалното, когато то ласкае неговото самолюбие.

 

Професия. — Професията е гръбнакът на живота.

 

Опасност при лично влияние. — Който има усещането, че упражнява върху другиго силно духовно влияние, трябва да му предостави пълна свобода, да се радва на евентуално противодействие, дори да го предизвика сам: в противен случай ще си създаде неизбежно един враг.

 

Полузнание. — Полузнанието жъне повече победи от всезнанието: то познава нещата по-опростени, отколкото са, и затова мнението му е по-разбираемо и по-убедително.

 

Лоша памет. — Преимуществото на лошата памет е, че човек се наслаждава по няколко пъти, но винаги за пръв път на едни и същи добри неща.

 

Да си създаваме грижи. — Безогледността на мисленето е често белег на неспокойна душевна нагласа, която жадува за упойка.

 

Негодуващи мисли. — Положението с хората е същото както с въглищарските клади в гората. Едва когато младите хора прегорят и се овъглят като тях, те стават полезни. Докато димят и пушат, са може би по-интересни, но не са полезни и са твърде често и неудобни. Човечеството безпощадно използва всеки един като горивен материал, за да подклажда огъня в огромната си машина: ала тогава защо има машини, щом всеки индивид (ще рече човечеството) се използва единствено за да се поддържат! Машини, които са цел на самите себе си — това ли наричат umana commedia?

 

Часомерът на живота. — Животът се състои от редки неповторими мигове с върховно значение и от безброй много интервали, сред които в най-добрия случай витаят наоколо ни само силуетите на тия мигове. Любовта, пролетта, всяка хубава мелодия, планината, луната, морето — всичко това говори истински на сърцето ни само веднъж: ако изобщо някога проговори истински. Защото мнозина никога не са изживели подобни мигове и самите те са интервали и паузи в симфонията на истинския живот.

 

Да засегнеш или да помогнеш. — Често правим грешката да се нахвърляме разпалено срещу някое движение, партия или период от време, защото случайно ги възприемаме само откъм външната им страна и виждаме само закърняването им или неизбежно съпътстващите ги „грешки на добродетелите“ — а може би и защото сме взели дейно участие в тях. Тогава им обръщаме гръб и търсим обратната на тях идейна посока; ала по-разумно би било да подирим силните им положителни страни или да се опитаме да ги развием в нас. Естествено необходими са по-проникновен поглед и по-добра воля, за да поощрим онова, което е в процес на развитие и е още несъвършено, вместо да изтъкнем несъвършенството му и после да го отречем.

 

Скромност. — Съществува истинска скромност (тя е познанието, че не сме творци на самите себе си). Тя твърде добре отговаря на издигнатия дух, защото именно той е в състояние най-добре да прозре идеята за пълната безотговорност (дори и добрините, сторени от него). Нескромността на издигнатия дух възбужда омраза, но не докато той чувства и съзнава силата си, а щом почне да оскърбява другите, да се държи с тях деспотично и да ги наблюдава докъде могат да издържат, ще рече, когато той пожелае да се убеди в собствената си сила. Обикновено това доказва дори липсата на сигурно усещане за силата, нещо, което кара хората да се съмняват в неговата издигнатост. Така че ако преценяваме с ума, нескромността не е никак за препоръчване.

 

Първата ни мисъл за деня. — Най-сигурното средство да започнем добре новия ден е: още щом се пробудим, да се замислим първо как да създадем радост поне на един човек през този ден. Ако това би заместило религиозния ни навик да се молим, ближните ни щяха само да спечелят от тази промяна.

 

Вегетация на щастието. — Плътно до извора на страданието и често върху вулканичната му почва човек е посадил своите малки градинки на щастието; дали ще наблюдаваме живота с погледа на някой, който иска да почерпи от битието само познание, или на човек, който се предава и примирява, или на онзи, който се радва на преодоляната трудност — навсякъде ще се намери по-малко щастие, покълнало до нещастието, и то колкото по-вулканична е почвата, толкова по-голямо е щастието; само че би било смешно да твърдим, че това щастие може да оправдае страданието.

 

По пътя на предците. — Разумно ще постъпи всеки, който доразвие в себе си таланта, над който неговият баща или дядо са работили и положили усилия, и не се отклони към нещо съвсем ново; в противен случай той си отнема възможността да стигне до върха в някой занаят. Ето затова и поговорката казва: „Кой път трябва да поемеш? — Пътя на предците ти!“

 

Суета и амбиция като възпитатели. — Преди още човек да е станал инструмент за постигане на всеобщата човешка полза, нека го терзае амбицията; постигната ли е обаче целта, работи ли той задължително като машина за благото на всички, нека тогава дойде вече и суетата; тя ще го направи по-човечен, по-общителен, по-търпим, по-снизходителен в малкото именно когато амбицията е привършила с него грубата работа (да го направи полезен).

 

Да харесваш чрез нехаресване. — Хората, които предпочитат да направят впечатление, но да не се харесат, в действителност желаят същото както тези, които не искат да направят впечатление, но желаят да се харесат, само че го желаят в много по-силна степен и косвено, посредством стъпало, което привидно ги отдалечава от тяхната цел. Те желаят да имат влияние и власт и затова демонстрират превъзходството си дори дотам, че буди неприятно чувство; защото знаят, че стигне ли най-после човек до властта, се харесва на другите почти във всичко, което прави и говори, и че дори когато не се харесва, изглежда, сякаш се харесва. — Свободомислещият, а и вярващият също желаят власт, за да могат чрез нея да се харесват; когато заради учението им ги заплашва тежка участ, преследване, затвор, екзекуция, те се радват при мисълта, че по този начин тяхното учение ще се вреже и запечати като клеймо в съзнанието на човечеството; те го приемат като болезнено, ала силно, макар и късно въздействащо средство, за да достигнат все пак до властта.

 

Casus belli[2] и други подобни. — Владетелят, който към взетото вече решение да води война със съседа си изнамира някакъв casus belli, прилича на баща, който подменя майката на своето дете, като и занапред тя трябва да минава за негова майка. А нима почти всички изнесени пред обществото мотиви на наши действия не са такива подменени майки?

 

Страст и право. — Никой не говори по-разпалено за правото си от онзи, който в дъното на душата си се съмнява в него. Привличайки страстта за своя съюзница, той иска да зашемети разума и неговите колебания; като той си извоюва съвест, а с нея и успехи сред другите.

 

Възрастта на дързостта. — Между двадесет и шестата и тридесетата си година даровитият човек се намира в истинския период на дързостта; това е времето на първата зрялост със силно тръпчива възкисела жилка. Подтикван от чувството, което изпитва, човек изисква тогава от хора, които съвсем или почти не забелязват нищо от това, почит или смирение и си отмъщава, ако те не се проявят веднага чрез поглед, жест, присъщ на дързостта, чрез интонации в гласа, които едно изтънчено ухо и око ще разпознаят във всяка проява на споменатата възраст — било в стихове, философски съчинения, картини или музикални творби. Мъже в зряла възраст и с повече опит в тези случаи се усмихват и с умиление си спомнят за хубавото време на младостта, когато човек се ядосва на съдбата, че изглежда нещо толкова малко, когато е нещо толкова голямо. По-късно той наистина изглежда нещо повече — но е изгубил увереността, че наистина е нещо много; и все пак човек си остава цял живот един непоправим суетен глупак.

 

Измамно и все пак устойчиво. — Както за да минем покрай пропаст или по греда да пребродим дълбока река, чувстваме нужда от перило, но не за да се уловим здраво за него защото то незабавно би рухнало заедно с нас, а за да внушим представата за сигурност на окото, така и като юноши се нуждаем от личности, които несъзнателно поемат службата на перило; впрочем, ако в мигове на голяма опасност наистина посегнем да се опрем на тях, те не биха ни помогнали, но затова пък ни вдъхват успокояващото чувство за близост и закрила (например бащи, учители, приятели).

 

Да се научим да обичаме. — Човек трябва да се научи да обича, да бъде добър, и то още от младини; ако възпитанието и случаят не ни дават възможност да усвоим тези чувства, то душата ни се изсушава и е непригодна да вникне дори в нежните изобретения на любвеобилни хора. Също така човек трябва да се учи на омраза и да я подхранва, ако пожелае да стане ревностен човекомразец: иначе ще отмре постепенно и кълнът й.

 

Руините като украса. — Хора, претърпели много духовни метаморфози, запазват някои свои възгледи и привички от минали състояния, които като къс неразгадаема древност и сива неугледна зидария се извисяват после насред новите им възгледи и действия: често за украса на цялата местност.

 

Любов и почит. — Любовта желае, страхът отбягва. На това се дължи, че не може едновременно, поне в рамките на един и същ период от време, да сме обичани и почитани от една и съща личност. Защото, който почита, признава силата, ще рече, той се страхува от нея: неговото състояние е страхопочит. Любовта обаче не признава никаква сила, нищо, което разделя и отделя, което повелява и подчинява. Именно защото любовта не почита, честолюбиви хора тайно или явно се опълчват срещу нея.

 

Предразсъдък за студените хора. — Хора, които бързо се запалват, много бързо и охладняват, затова в общи линии на тях не може да се разчита. Ето защо всички хора, които постоянно са студени или се представят за такива, имат благоприятното предимство да минават за личности, на които можем да се осланяме и доверяваме напълно: всъщност ние ги подменяме с тези, които бавно се запалват и дълго горят.

 

Опасната съблазън на свободните мнения. — Лесната ориентировка в свободните мнения излъчва прелест, подобна на сърбежа; ако му се поддадем, почваме да чешем тия места, докато накрая се появи отворена, болезнена рана, а това означава: докато свободното мнение започва да ни пречи, да затормозява жизнения ни стил, отношенията ни с хората.

 

Копнеж по силна болка. — Утолената вече страст оставя след себе си смътен копнеж по самата нея и в последния миг на отшумяване хвърля дори един изкусителен поглед назад. Навярно ударите на нейния бич са ни доставили все пак някакъв вид удоволствие. Затова пък по-умерените чувства ни се струват блудкави; както изглежда, човек предпочита бурното неудоволствие пред вялото удоволствие.

 

Смяна на причина и следствие. — Обикновено ние се насочваме несъзнателно към принципи и догми, подхождащи на нашия темперамент, така че накрая имаме чувството, сякаш тези принципи и догми са създали и оформили характера ни и са му осигурили опора и стабилност: а всъщност е станало точно обратното. Изглежда, нашите мисли и преценки трябва да се приемат допълнително като причина за формиране на съществото ни; и все пак истина е, че характерът ни е причина да разсъждаваме и да преценяваме по един или по друг начин. А какво ни кара да играем тази почти неосъзната комедия? Инерцията и удобството и не на последно място суетното желание да бъдем прогласени за напълно хомогенни, еднородни по нрав и убеждения: защото този монополист вдъхва уважение, създава доверие и мощ.

 

Житейска възраст и истина. — Младите хора обичат интересното и своеобразното в живота, все едно дали то е истинско или фалшиво. По-зрелите по дух обичат в истината онова, което е интересно и своеобразно. Напълно улегналите вече люде обичат истината също и там, където тя изглежда скромна и проста и отегчава обикновения човек, защото са забелязали, че истината често изрича най-висшето си духовно притежание с простодушно изражение.

 

Хората като лоши поети. — Тъй както бездарни поети търсят във втората част от стиха заради римата мисълта, така и хората, станали по-боязливи във втората половина на живота си, имат навика да търсят действия, възгледи, отношения, съвпадащи с онези от по-предишния им живот, така че външно всичко да бъде в пълно съзвучие; и все пак техният живот не е вече обладан и насочван все отново и отново от някоя силна всеобемна мисъл, а вместо нея се появява намерението да намерят римата.

 

Скука и игра. — Потребността ни принуждава към работа, а резултатът от нея утолява тази потребност; редовното пробуждане на потребността ни привиква на работа. В почивките обаче, когато потребностите са задоволени и сякаш спят, ни връхлита скуката. Какво е тя? Тя е навикът към работа изобщо, който сега се проявява като нова, допълнителна потребност; тя ще бъде толкова по-силна, колкото по-силен е навикът ни да работим, по-силна дори от всяка друга потребност, измъчвала някого. За да се изскубне от скуката, човек или надхвърля мярката и работи повече, отколкото са обичайните му потребности, или измисля играта, а това ще рече работата, която не следва да утоли друга потребност освен тази след работа изобщо. Който се е наситил на играта и поради липса на нови потребности не се налага да работи, понякога бива обладан от желание за трето състояние, което се отнася към играта като витаенето във въздуха към танца, както танцът към ходенето след едно блажено и спокойно душевно вълнение: това е блянът на художниците и философите за щастието.

 

Поука от снимки. — Вгледаме ли се в поредица снимки на самите нас от края на детството до времето на мъжката ни зрялост, откриваме с приятна изненада, че зрелият човек има по-голяма прилика с детето, отколкото с младежа: така че съответно на този процес, вероятно в промеждутъка е настъпило временно отчуждение от основния му характер, овладяно по-късно от концентрираната волева енергия на зрелия човек. Това схващане съответства на другото, че всички силни влияния на увлечения, учители, политически събития, които ни съблазняват в младежка възраст, по-късно изглеждат сведени отново до една твърда, разумна мярка; безспорно те продължават да ни изпълват и да ни вълнуват, ала надмощие все пак вземат основното чувство и мнение, а тях използват само като източници на енергия, не вече като регулатори, каквито са били през двадесетте години от живота. Ето защо и мислите, и чувствата на зрелия човек изглеждат по-сходни отново с онези от детската му възраст, а този вътрешен факт се изявява в споменатия вече външен факт.

 

Звученето на възрастта. — Тонът, с който младежите говорят, хвалят, порицават, съчиняват, не се нрави на по-възрастния, защото е твърде висок, но в същото време глух и неясен, подобен на тона, чието мощно ехо отеква в празното пространство на някой свод. Защото обикновено повечето от това, което младежите мислят, не блика от недрата на собствената им природа, а е ехо, отзвук на онова, което другите край тях мислят, говорят, хвалят, порицават. И понеже отгласът на техните чувства (симпатия и антипатия) е много по-силен от повода, от възприетото отвън, то когато отново дават израз на своите чувства, се получава онзи глух, ехтящ тон, който бележи отсъствието или оскъдното наличие на причина. Тонът на зрялата възраст е строг, отсечен, умерено висок, но като всяко добре артикулирано нещо с голяма широта на звучене. И най-после, старостта често придава известна мекота и милозливост на звука, сякаш го захаросва. Но има случаи, разбира се, когато го и подкиселява.

 

Изостанали и избързващи люде. — Неприятният характер, изпълнен с подозрителност, изпитващ завист към всяка сполука на колеги и близки, брутално избухващ спрямо застъпващите друго мнение, показва, че принадлежи към по-долно стъпало на културата. Следователно той е анахронизъм, защото начинът, по който общува с хората, е бил правилен и подходящ за времето на юмручното право; той е един изостанал, ретрограден човек. Друг характер, чието сърце е готово да се радва на ближния и навсякъде печели приятели, съпричастен е на новото, което покълва и расте, изпитва удовлетворение от почестите и успехите на другите и не претендира за изключителното право единствено той да познава безпогрешната истина, а винаги е изпълнен с малко доза недоверие — това е избързващият човек, който е устремен към по-високо стъпало на човешката култура. Неприятният характер произхожда от времето, когато са се поставяли първите неоформени и груби още основи на човешко общуване, а другият обитава най-високите им етажи, по възможност на по-голямо разстояние от дивия звяр, който беснее и вие под фундамента на културата, затворен долу в подземията.

 

Отчуждени от настоящето. — Голямо преимущество ще е за нас, ако веднъж се оттеглим в по-значителна степен от настоящето си и се понесем от неговия бряг назад в океана на отшумели световни размисли. Поглеждайки брега оттам, навярно за пръв път ще съзрем цялостните му форми, а когато го доближим отново, ще имаме преимуществото да го разбираме като цяло по-добре от тези, които никога не са го напускали.

 

Да сееш и да жънеш върху лични недостатъци. — Някои люде, да кажем например Русо, умеят да използват своите слабости, пропуски, пороци също и като тор за таланта си. Когато той оплаква покварата и израждането на обществото като неприятна последица от културата, в основата лежи някакъв личен опит, чиято горчивина придава острота на общата му присъда и отравя стрелите, които хвърля; той най-напред се разтоварва като индивид и си въобразява, че търси лек, който е пряко полезен за обществото, обаче косвено, чрез същото, да облагодетелства и него.

 

философски настроен. — Обикновено човек се стреми да си изработи за всички жизнени ситуации и събития едно поведение на чувствата, един род възгледи — това наричаме предимно философски настроени хора. Ала ако искаме да обогатим познанията си, по-ценно би било не да се уеднаквяваме по този начин, а да се вслушваме в тихия глас на различните житейски съдби; те носят със себе си свои собствени възгледи. Така ние ще опознаем живота и същността на мнозина, щом не се отнасяме към самите себе си като към нещо статично, непроменливо, като към някой индивид.

 

В огъня на презрението. — Нова стъпка към самостоятелност е направена, когато се осмелим да изразим възгледи, смятани като позорни за този, който ги изповядва; обикновено приятели и познати тогава се изплашват. Одареният човек трябва да премине и през този огън; защото след това повече ще принадлежи на себе си.

 

Саможертва. — В случай на избор голямата саможертва е за предпочитане пред малката: защото голямата ни възмездява чрез нашето самовъзхищение, нещо, което за нас е невъзможно при малката.

 

Любовта като похват. — Онзи, който иска да опознае истински нещо ново (било то човек, събитие, книга), ще постъпи добре, ако приеме това ново нещо с цялата любов, на която е способен, и бързо отвърне поглед, дори забрави всичко, което му се струва неприятно, шокиращо, фалшиво; нека например даде на автора на една книга най-голям превес и с туптящо сърце пожелае, сякаш е на състезание, той да постигне целта си. Служейки си с този подход, всъщност проникваме до сърцевината на Новото, до неговия живец; а това именно означава да го опознаем. Стигнем ли дотам, после разумът си прави своите критични уговорки; надценяването, временното затихване на критичното махало, бе именно само похватът, за да подмамим навън душата на това ново нещо.

 

Дълбоки натури. — Хора, които проявяват силата си едва когато задълбочат своите впечатления — наричат ги обикновено дълбоки натури, — са при настъпването на всяко внезапно събитие относително овладени и решителни: защото, в първия миг впечатлението е било все още повърхностно и едва после то се задълбочава. Обаче отдавна предвиждани, очаквани събития или личности възбуждат подобни люде до такава степен, че при крайното им настъпване стават почти неспособни да запазят дори присъствие на духа.

 

Общуване с нашата по-висша същност. — Всеки човек изживява своя щастлив ден, когато се срещне с по-висшата си същност. А чистата хуманност изисква от нас да оценяваме някого само според това му състояние, а не според делниците, минаващи в гнет и робуване. Така например един художник би трябвало да се преценява и почита според най-вдъхновеното видение, което е могъл да си представи и изобрази. Обаче хората общуват твърде различно с тази своя по-висша същност и често играят като актьори сами себе си, доколкото после все отново и отново повтарят онова, което са били през споменатите мигове. Някои живеят в страх и смирение пред идеала си и биха искали да го отрекат; те се боят от по-висшата си същност, защото, когато заговори, тя го прави взискателно и точно. Затова пък притежава призрачната свобода да идва и да отсъства, както пожелае. Ето защо я наричат често дар свише, докато всъщност всичко останало е дар свише (на случая), обаче тя е самият човек.

 

Самотни хора. — Някои хора са така много свикнали със самотата си, че изобщо не им идва на ум да се сравняват с други, а в спокойно, радостно настроение, в приятни разговори със себе си, дори със смях продължават да водят монологичното си съществуване. Но ако ги убедим да се сравнят с други, те проявяват склонност към задълбочено самоподценяване; и става така, че трябва да ги принуждават отново да научат добрата, правилната преценка за себе си едва от устата на другите: обаче дори и тогава те все отново и отново ще искат да поспестят, да омаловажат нещо от това научено мнение. — Ето защо трябва да уважаваме усамотяването на някои хора и да ги оставяме на спокойствие, като не бъдем толкова глупави, както често се случва, да ги съжаляваме заради това.

 

Без мелодия. — Има хора, чиято склонност към съзерцание и самовглъбяване наред с хармоничното подреждане и изясняване на всички техни способности е така силно изявена, че винаги чувстват крайна ненавист към дейности, поставящи си някаква цел. В това отношение те приличат на музика от протяжни хармонични акорди, в която не се долавя дори и наченка на раздвижена, разчленена мелодия. Всяко движение отвън служи единствено да постави тутакси лодката в новото й равновесие сред морето от хармонично благозвучие. Обикновено модерните хора стават крайно нетърпеливи при срещата си с такива характери, от които нищо няма да излезе, без да имаме правото да твърдим, че нищо не са. Обаче в отделни моментни настроения техният вид възбужда един необичаен въпрос: защо изобщо трябва да има мелодия? Защо не сме доволни, когато животът спокойно се отразява в дълбокото езеро? — Средновековието бе по-щедро на такива натури, отколкото нашето време. Колко рядко ще срещнем днес човек, който в спокоен и радостен диалог със себе си продължава да живее и сред заобикалящата го навалица, говорейки си като Гьоте: „Най-хубавото е дълбоката тишина, в която живея и расна по отношение на света, като печеля онова, което с огън и меч не могат да ми отнемат.“

 

Да живееш и да изживяваш. — Нека видим колко малко са тези, които умеят да оползотворяват своите изживявания — своите незначителни всекидневни изживявания, — и то така, че те да се превръщат в орна площ, която три пъти в годината да дава плод; докато други — и колко много са те! — понесени от стихийния порой на най-вълнуващи съдби, на най-различни световни и народностни движения, ще плуват винаги, и то много леко, отгоре на повърхността като коркова тапа: това накрая ни изкушава да разделим човечеството на малцинство от такива, които от малко умеят да направят много: и на мнозинство, които от много умеят да направят малко; ето че се натъкнахме и на онези обратно устроени фокусници, които вместо да сътворят света от нищото, превръщат света в нищо.

 

Сериозност в играта. — Веднъж на здрачаване в Генуа чух идещ от далечна кула игрив и продължителен камбанен звън, който не преставаше, сякаш не можеше да се насити на себе си; той се издигаше над уличната глъч, нагоре към вечерния небосвод и отекваше в морския ефир така зловещо, но едновременно и така детински, така меланхолно.

Припомних си тогава думите на Платон и ги почувствах внезапно да звучат в сърцето ми: всичко човешко, взето заедно, не си заслужава тази голяма сериозност; и въпреки това…

 

За убежденията и справедливостта. — Това, което човек в изблик на страст казва, обещава, решава, а после е длъжен да го защити с хладнокръвие и трезвост — това изискване спада към най-тежкото бреме, тегнещо върху човечеството. Необходимостта да признаеш до предела на необозримото бъдеще последиците от гнева, от неудържимо припламналото желание за мъст, от възторженото себеотдаване — може да предизвика още по-тежко озлобление към тези чувства, колкото повече навсякъде, особено при художниците, те се превръщат в обект на идолопоклонство. Тези хора издигат в култ значението на страстите и са го правили винаги; те естествено възхваляват и мъчителното удовлетворение на страстта, което изпитват върху себе си — изблиците на мъст, последвани от смърт, осакатяване, като последица доброволно изгнание и примирението на разбитото сърце. Но по-важно е, че поддържат будно любопитството към страстите и все едно, че казват: вие нищо не сте изживели, щом не познавате страстта. — Именно защото сме се заклели във вярност, възможно е дори на някое напълно измислено същество, например на някое божество, именно защото сме отдали сърцето си — да кажем на някой владетел, на партия, на жена, на религиозен орден, на художник, на мислител и то в състояние на заслепение и заблуда, състояние, което ни изпълва с екстаз и ни представя тези същества като достойни за всяко преклонение, за всяка жертва — именно затова ли сме сега така съдбовно и здраво обвързани. Нима не е било хипотетично обещанието, дадено естествено при неизразената гласно предпоставка, че съществата, на които сме се посветили, са наистина съществата от нашите представи за тях? Длъжни ли сме да останем верни на нашите заблуди дори и ако сме проникнати от съзнанието, че с тази вярност причиняваме вреда на нашето по-висше Аз? — Не, няма закон, няма задължение от този вид, ние трябва да станем предатели, изменници, постоянно да жертваме идеалите си. Ние не преминаваме от един период на живота си в друг, без да изпитаме болките на предателството и да страдаме после отново от тях. Дали не бе нужно, за да се изплъзнем от мъките, да се пазим от изблика на чувствата си? Няма ли светът да стане твърде пуст, твърде призрачен за нас? Но нека по-добре се запитаме дали тези мъки при смяна на убежденията са необходими и дали не зависят от измамно мнение и преценка? Защо се възхищаваме от човека, който остава верен на убежденията си, и презираме онзи, който ги сменя? Опасявам се, че отговорът трябва да гласи: защото всеки приема, че само долната изгода и личният страх могат да подтикнат към подобна смяна. Всъщност това ще рече, че никой не променя убежденията си, докато те са изгодни за него или най-малкото докато не му нанасят вреда. Но ако въпросът наистина стои така, той съдържа един отрицателен документ за интелектуалното значение на всички убеждения. Нека веднъж се опитаме да проверим как възникват убежденията и се замислим дали те не се надценяват прекалено много: освен това ще се окаже, че и смяната на убежденията бездруго се мери с неточен аршин и че сме привикнали да изживяваме тази смяна прекалено дълбоко.

 

Който не е минал през стадиите на различни убеждения, а е останал при веруюто, в чиято мрежа първоначално се е уловил, точно заради тази закостенялост е представител на изостанали култури. Съответно на липсата на образование (което винаги предпоставя добра почва, за да може да се изгради), той е суров, неразбран, невъзприемчив, без милост, вечно подозрителен, човек без задръжки, който посяга към всички средства, за да наложи мнението си, защото изобщо не иска да проумее, че освен неговото могат да съществуват и други мнения; в този смисъл той все пак може би е източник на енергия; а на култури, достигнали прекалена свобода и инертност, той въздейства дори целебно, защото силно ги възбужда и предизвиква съпротивата им. И така, принудена да влезе в борба с него, по-крехката тъкан на новата култура заяква все повече. В основата си човек продължава да е същият, както в епохата на Реформацията: но как би могло и да бъде иначе? И все пак обстоятелството, че не си разрешаваме вече употребата на някои средства, с които да придобием по-лесно надмощие на мненията си, ни откроява от онова време и доказва, че принадлежим към по-висша култура. Който дори и сега защитава и оборва мнения по начина, с който си е служел човекът през Реформацията, а именно чрез подозрение и изблици на ярост, издава съвсем ясно, че ако живееше в друго време, е щял да изгори противниците си на кладата и че като противник на Реформацията е щял да прибегне към всички средства на инквизицията. За времето си инквизицията е била разумна, защото тя не означава нищо друго освен повелята да се запази — и то на всяка цена, с всички жертви за доброто на човечеството — състоянието на обсада, наложено над цялата религиозна сфера, което като всяка обсада оправдава крайните средства естествено при предпоставката (която ние сега вече не споделяме), че истината е достояние единствено на църквата. Но сега вече не можем да се съгласим така лесно, че някой притежава истината. Строгите методи на изследване са посели навсякъде достатъчно много недоверие и предпазливост, така че всеки, който насилствено застъпва с думи и с дела мненията си, се възприема като враг на съвременната ни култура, най-малкото като изостанал човек. Действително: патосът, с който се провъзгласява достоянието на истината, сега има много по-малка тежест от онзи, разбира се, по-мек и беззвучен патос на научното дирене, което неуморно се преустройва и подхвърля фактите на нови проверки.

 

В цялост научните методи са поне също толкова важен резултат на научното изследване, колкото и всеки друг негов резултат: защото научният дух се основава на вникването в метода и ако някога методите изчезнат, всички научни резултати не биха могли да предотвратят едно ново надмощие на суеверието и безсмислието. Нека хора с буден ум се учат от резултатите на науката колкото си искат: необходимо крайно благоразумие. От този съвет жените имат най-голяма нужда, тъй като сега те са обречена жертва на всякакви хипотези, особено ако те създават впечатлението за духовитост, увлекателност, оживление и бодрост. При по-внимателно вглеждане забелязваме, че по-голямата част от всички образовани хора и сега дори не изискват от мислителя нещо повече от убеждения и само убеждения и че само едно незначително малцинство иска сигурност. Първият вид желаят силни увлечения, за да разпалят собствената енергия, а малцината останали имат обективния интерес, който се абстрахира от личните предимства, а също така и от споменатия прираст на енергия. На тази далеч преобладаваща категория се разчита навсякъде, където мислителят се държи и изявява като гений, следователно се смята за по-висше същество, на което подобава авторитет. Доколкото геният от този тип поддържа пламъка на убежденията и буди недоверие към предпазливия и непретенциозен дух на науката, той е враг на истината, колкото и много да се изживява като неин кандидат.

 

Естествено има и съвсем друг вид гениалност, тази на справедливостта; и аз в никакъв случай не мога да се реша да я преценя по-ниско от която и да е друга философска, политическа или художествена гениалност. Нейният похват е с откровена неохота да избягва всичко, което заслепява и обърква преценката върху нещата: следователно тя е противница на убежденията, защото иска на всяко нещо да отдаде заслуженото, все едно дали е живо или мъртво, дали е истинско или измислено — а за тази цел трябва да го познава в чистия му вид; ето защо тя го излага на най-ярката светлина и обикаля около него, зорко следейки го с поглед. Накрая ще даде заслуженото дори на своя противник, на сляпото или късогледо „убеждение“ (както го назовават мъжете: при жените то се нарича „верую“) — в името на истината.

 

Мненията израстват от страстите; леността на духа ги оставя да застинат в убеждения. — Обаче този, който чувства в себе си свободния, неуморно жив дух, е в състояние чрез непрестанни смени да попречи на това застиване. И ако в цялост той е мислеща снежна топка, няма да има изобщо мнения в главата си, а само сигурни и точни понятия и добре преценени вероятности. Ала ние, които поначало сме сплав и ту изгаряме в огнените пламъци, ту сме пронизвани от студа на духа, ще коленичим пред справедливостта като пред единствената богиня, която признаваме над себе си. Огънят, бушуващ в нас, обикновено ни кара да бъдем несправедливи, а в духа на тази богиня — и нечисти; в това състояние не бива изобщо да улавяме ръката и, защото сериозната усмивка на нейното благоволение не ще ни озари никога. Ние я почитаме като забулената Изида[3] на живота ни; когато огънят ни изгаря и иска да ни погълне, ние срамежливо й принасяме в жертва и като разкаяние нашето страдание. Духът е, които ни спасява да не изгорим до край и да се овъглим; той ни откъсва тук и там от жертвения олтар на справедливостта и ни обвива в паяжина от азбест. Избавени от огъня и тласкани от духа, ние крачим тогава от мнение на мнение, през смяната на партиите, като благородни предатели на всяко нещо, което изобщо може да се предаде — и все пак без чувство за вина.

 

Странникът. — Който поне малко е познал свободата на разума, може да се почувства на земята единствено като странник, макар и не като пътник към последната цел: защото такава няма. Но положително той ще иска да види и ще държи очите си широко отворени, за да не пропусне нищо от това, което става по света. Ала той никога не бива да се привързва твърде силно към отделни неща, в него трябва да е жив духът на неуморното скиталчество, който се радва на смяната и на преходността. Естествено този човек го очакват тежки нощи на умора и безплодно чакане пред портите на града, където е трябвало да получи подслон. А може би ще се добави, че също както в Ориента пустинята ще се простира до самите градски порти, че воят на грабливите животни ту ще приближава, ту ще заглъхва, че ще извие вихрушка и разбойници ще отвлекат впрегатния му добитък. И тогава тази ужасна нощ ще легне като втора пустош над пустинята и сърцето му, уморено от скитане, ще помръкне. Но огрее ли го утринното слънце, сякаш пламнало в божествен гняв, и разтвори ли се градът, той ще съзре в лицата на обитателите му по-голямо мъртвило, повече кал, вероломство и несигурност, отколкото извън портите му; и денят ще стане по-лош и от нощта. Такава би могла да бъде участта на странника. Обаче след това ще дойдат като възмездие блажените сутрини в други краища и мигове, когато още в зората на деня ще види забулени в планинските мъгли ята танцуващи край него музи. А после, потопен в благодатния покой на предобедния час, когато тихо се разхожда под дърветата, за него ще падат иззад гъстата им шума добри и полезни неща — даровете на всички онези свободни духове, чието обиталище са планината, гората и самотата и които също като него, верни на своя ту весел, ту замислен нрав, са странници и философи. Родени от тайната на утрото, те размишляват как е възможно денят между десетия и дванадесетия си час да бъде тъй чист, озарен от светлина, сияещ във ведро блаженство: те явно търсят философията на предпладнето.

 

 

Бележки

[1] Цирцея, магьосница от „Одисея“ на Омир, която превръщала хората в животни; в преносен смисъл — прелъстителка. — Бел. прев.

[2] Повод за започване на война (лат.). — Бел. прев.

[3] Богиня на древния Египет, владетелка на небето, на небесните светила; олицетворение на земята, покровителка на плодородието и на майчинството. — Бел. прев.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional