Свободата днес и тук 11 Август 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Усещане за свобода

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Даниела Горчева

   Понеделник е, но е почивен ден - вторият след Великден. Слънцето грее, топло е, пилците се скъсват да цирикат, децата в махалата вдигат радостна врява. В съседния двор вече палят барбекюто. Тервел и Фил профучават покрай нас, след тях се носят Томас, Сирес и Елизе с водни пистолети в ръка, а накрая препускат Александра и Лаура. Мартин предлага да направим разходка из околността и вади велосипедите от бараката. Моето колело е съвсем ново и се покатервам на него с известен страх. Твърде голямо е, краката не ми опират в земята. Тия проклети колела ги правят само за холандки, мисля си с яд. Тервел профучава отново, вече в обратна посока и ме окуражава мимоходом: „Давай, мамо, няма да паднеш”. Ще видим, промърморвам аз и потеглям след Мартин. Сещам се, че не съм взела фотоапарата, после си казвам: по-добре, само снимки ми липсват, за да тупна от това огромно колелище.

След десетина минути излизаме от нашия квартал и вече сме сред природата. Няма коли, пътеката е за колоездачи и пешеходци, отвреме-навреме пробръмчава някой жизнерадостен дядко - инвалид, възседнал нещо като мотопед. Една такава бабетина се разминава с мен и бодро ми пожелава добър ден, докато аз се чудя дали ще успея да взема острия завоя след мостчето с новия си велосипед или ще се бухна в канала. Вземам го благополучно, отдъхвам леко и вдигам поглед. Една чапла -рибар е нагазила във водата, поглежда ме с безразличие и отново потапя клюна си да тършува по дъното. Червената й глава блести на слънцето. Ах, защо не взех фотоапарата, ядосвам се аз.

Слънчицето припича, подухва лек ветрец, тревата е ярко зелена и като в детска рисунка по нея са разхвърляни жълти и бели цветенца. Пчелите делово жужат сред цъфналите дървета, чиито бели и розови цветове се открояват на синевата на небето. Една магнолия е разперила булчинската си премяна и ухае изкусително. В далечината се виждат ферми и селскостопански постройки, край които мирно отдъхват червени трактори. Тихо е, само пилците цвърчат.

- Беее – опровергава ме мързеливо една от двайсетината овчици, които пасат на ливадата. Три от тях се скупчват и опират главите си, явно обменят последните светски клюки. Наближаваме най-гърбавия и стръмен мост и се двоумя какво да правя. Дали да сляза от колелото и да премина извитата му гърбина пеша или да рискувам хем да не мога да го изкатеря, хем после да не мога да овладея велосипеда по наклона и този път наистина да се бухна в рекичката отсреща за смях на жабите. Слизането от колелището обаче ми се вижда по-опасно и след секунди въртя педалите по стръмното нагоре, а малко по-късно с изопнато от напрежение лице се спускам по нанадолнището. На сантиметър от предпазната ограда вземам завоя криво-ляво. Сещам се, че като 7-8 годишно дете карах на село дядовото колело, което едва ли е било по-малко от това. На всичкото отгоре, заедно с други хлапетии, дошли като мен за лятната ваканция, обикаляхме и околните села. Като огладнеехме, нападахме овощните градини. Връщахме се с боядисани от сока на черешите или черниците дрехи, муцуни и лапи и бабите ни често ни посрещаха с точилките. Сега се чудя как съм карала онова ми ти дядово колело тогава.

Кой знае защо си спомням песента на Емил Димитров: „Моя страна, моя България”. Тя ме караше да плача, но не заради Емил Димитров, който тъгуваше и искаше да се върне, а защото дори тогава, на 7-8 годишна възраст вече знаех, че не мога да се върна, понеже изобщо не мога да напусна моята страна. Вече ни бяха водили на границата и ни бяха показали смелите батковци граничари, които я пазеха от диверсантите. Бяха ни показали и страшните граничарски кучета, които разкъсваха всеки нарушител. По-късно, вече в Университета, бяхме убедени, че бай Тошо ще ни надживее всички, а ние никога няма да видим Париж. Имаше една такава закачлива песен: „Пием, пеем, пушим и французки учим/...Ох, като са изучим, дали ша са случи и отблизо да видим Мона Лиза...”

Ясно беше, че нямаше да се случи. Обаче на - за изненада на всички ни, Стената падна, а дори правешкият диктатор се оказа не толкова вечен, колкото изглеждаше.

Завеща ни само манталитета си, дано не е за вечни времена.

-         Виж, - сочи ми Мартин, двойка лебеди.

 Женската птица спи в гнездото, грациозно извила шия, а мъжкият кръжи на пост около нея. Една черна водна кокошка изтичва по водата с тънките си крачка, а две патици се гмуркат и опашките им смешно стърчат над водата. На следващото мостче русо момиче с електриков потник разговаря с подпрян на колелото си младеж, който се отдръпва, за да минем. Малко по-натам мярвам още една чапла, която невъзмутимо стърчи край водата и дебне. На един завой виждаме съсредоточен въдичар. До него двете му щерки, около 4-5 годишни момиченца са се надвесили над синята кофа, където очевидно е уловът.

И изведнъж разбирам, че това, което ме прави толкова щастлива не е цялата тази пасторална идилия, не е дори пролетта и слънчицето, което припича, както тогава в дядовото ми село, а усещането за свобода.

                                 Текстът е публикуван в брой 92, май 2009 на сп. “Одисей”

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional