Всички ще плащаме, ако конференцията за климата в Дърбан се провали

   Би било хубаво, ако на дилемите с глобални измерения винаги се отделя необходимото внимание. Но днес, когато висши представители на около 200 страни се събират на конференцията за климата в Дърбан, сякаш повечето погледи не са насочени към жизнено важните въпроси, които се разискват там. Американското общество е заето с предстоящите избори и с намаляващото влияние на САЩ в света, а Европа е в капана на кризата в еврозоната. Страховете от икономическа катастрофа засенчват тревогите за топящите се ледникови шапки, въпреки че икономическите трудности могат да бъдат преодолени по-лесно от климатичните.
   В Дърбан обаче залогът е много висок - страните се опитват да постигнат съгласие как да възпрат покачването на температурите и наред с това да подновят действието на Протокола от Киото - документ от рамковия договор на ООН от 1997 г., сключен в Рио де Жанейро - който е подписан от всички страни, но е изпълняван само от стария индустриален Запад и Япония.
   Протоколът от Киото задължи тогавашните най-големи замърсители в света да намалят въглеродните емисии към 2008-2012 г., взимайки за база емисиите през 1990 г. По онова време нямаше особени спорове кои страни да положат най-големи усилия, за да намалят емисиите. Тогава Съединените щати бяха най-големият замърсител с дял 25 процента от въглеродния диоксид.
   Проблемът е, че от 1997 г. световната икономика се промени. През 90-те години Китай бързо се индустриализира, но малцина си дадоха сметка за предстоящата експлозия на икономическата му активност, успоредно с която се увеличаваха и въглеродните му емисии. От 1996 до 2007 те се удвоиха и през 2007 Китай изпревари САЩ като най-голям замърсител. Сега Китай има 24 процентов дял от въглеродните емисии, а САЩ - "само" 16 на сто.
   С тези промени Протоколът от Киото излезе от синхрон с новите икономически реалности, тъй като не задължава с нищо Китай или Индия да намаляват въглеродните емисии, но определя трудни задачи на Япония - съседна на Китай държава. Ако Китай, Индия и някои други бързо растящи икономики признаят за основателни оплакванията на Запада за тази несправедливост, преговорите в Дърбан ще станат по-лесни. Но като изключим факта,  че за тези страни няма дилема в подновяването на Протокола от Киото през декември 2012 г., те възприемат участието на Запада в процеса от Киото просто като  проява на добра воля. Освен това те твърдят, че дори сега Китай да е най-големият замърсител, причината земната атмосфера да е толкова силно замърсена е че богатият индустриален Запад е изхвърлял в нея въглероден диоксид в продължение на десетилетия.
   В това може би има логика, но то с нищо не ни доближава към споразумение за намаляване на климатичните промени в допустими граници. А старите индустриални сили основателно отвръщат, че всяко споразумение, в което не участва Китай, е безполезно.
   Има ли решение на тази главоблъсканица? Надеждите не са големи. Три от страните, подписали Протокола от Киото - Япония, Русия и Канада, вече заявиха, че няма да го подновят, а САЩ, които се оттеглиха от него при управлението на Джордж Буш, не участват в процеса.
   Позицията, която зае Великобритания през 2010 г. и която сега е обща европейска позиция, се опитва да даде тласък на преговорния процес. Идеята е, че Западът е съгласен да се поднови Протоколът от Киото, което гали слуха на Китай и съюзниците му, и наред с това да се водят преговори за глобален договор, в който да участват всички. Това е големият приз - всеобхватен договор, съобразен със сегашната икономическа реалност. Дори и при най-добър сценарий споразумение по него не може да се постигне тази година, но Дърбан ще бъде смятан за успех, ако бъде постигнато поне принципно споразумение.
   Другият сценарий, разбира се, е да няма споразумение - всички си отиват у дома, а часовникът продължава да тиктака. Това ще е катастрофа. Ако трябва да удържим покачването на средната температура до два градуса над прединдустриалното равнище - според учените това е максимално допустимото - емисиите трябва да достигнат пик към 2020 г. , което означава, че трябва да има планетарно споразумение за емисиите известно време преди това, най-късно през 2015 г. Остава ни твърде малко време.

(БТА)