Къкрим на един (приятелски) огън

Попадна ми в мрежата текст, който буквално изброява част от моите основни теми в блога ivo.bg ( но с твърдение, че никой не се занимава с тях): за простотиите на двама поредни министри на културата; конкретно за т.н. музей на социалистическото изкуство; за реабилитацията на Живков от страна на премиера Борисов; за слагачеството пред среднощното отмиване на съветския паметник: за любимия футболен шут на Борисов, удостоен с доктор хонорис кауза и т.н. – все каузи на ivo.bg , о(т)писани в текста със забележката, че няма кой да ги защитава.

Ето и самият текст, под който бих се подписал, макар да няма нужда, защото под всяка една от посочените като отсъстващи от вниманието на българските интелектуалци теми вече съм слагал скромния си незабележим подпис десетки пъти:

Blistermagazine

Маргарита Бойчева

Мълчанието на агнетата
Отдавна исках да напиша този текст, но по ирония на съдбата го провокира човек, който може би в най-малка степен заслужава упрека в него.
Мариус Куркински даде интервю през изминалата седмица за в. „Труд”, в което каза: „Надявам се да има компетентни хора, които след време да опишат какво точно се е случило през последните ни 20 години. Но за мен лично периодът е сред най-позорните в историята ни. В него мина младостта ми, видях много пошлости, побоища, бруталност, корупция… Ужасяващи години.”

Навярно е обидно за интелекта на читателя да констатирам очевидни неща, но Мариус Куркински е една от най-значимите фигури в съвременния български театър- уважаван в гилдията, признат от критиката и обожаван от публиката. Личност, която се ползва с достатъчно публичен и медиен комфорт, за да лидира с лекота обществено мнение. Вместо това Мариус Куркински постъпва така, както постъпват голяма част от българските интелектуалци през последните 20 години: окопава се в собственото си, макар и прекрасно, изкуство и гнусливо, но все пак удобно отказва да има нещо общо със злободневието. Същото онова социално-политическо злободневие с „пошлости, побоища, бруталност, корупция”, което днес със сигурност щеше да е друго, ако насреща си имаше непримирим отпор или поне адекватен коректив в лицето на една отговорна и ангажирана интелигенция.

Поправете ме, ако бъркам, но по нашите географски ширини за последните 20 години така и не се появи българската Дубравка Угрешич – хърватска писателка, която емигрира от разпадаща се постокуминистическа Югославия, заклейми с доброволното си изгнание безумията на войната и отказа да се идентифицира с примиренческата безтегловност на народа си.

Не се появи и българският Орхан Памук- турският писател със заявено влечение към европейските демократични ценности, нобелов лауреат, който влезе в съдебни дела и в открита битка с властите в Анкара заради непризването на Арменския геноцид.

Не се появи и българският Роберто Савиано – безрасъдно смелият италиански писател, който написа разтърсващо откровена книга за неаполитанската мафия и вече пета година е принуден да се укрива заради заплахи за живота си.
Да имаш ясна и последователна обществена позиция е досадно занимание, което българската интелигенция през последните 20 години предпочете да заобикаля. Една част от нея загуби гражданската си позиция подобно на синьо мънисто някъде из огромното площадно множество на първите демократични митинги. Друга част от нея зачеркна гражданската си позиция с подпис под Инициативни комитети за издигане на президенти. Трета част продаде гражданската си позиция срещу трохите от държавната трапеза-някой и друг орден или сигурна заплата от Фонд „13 века България”, Фонд „Научни изследвания” или от Националната агенция за оценяване и акредитация.

Четвърта част от българската интелигенция просто безучастно позволи да приспят гражданската й позиция, докато тя бе улисана да са забавлява на вицовете за Бойко Борисов. Как иначе да си обясним, че едно споразумение между кинаджиите и министър-председателя, което никой не възнамерява да изпълнява, успя да прибере от улицата режисьорите и продуцентите и да ги напъха обратно в празните им студиа – нищо, че в следващите години там няма да се произведе нито един български филм?

Как да си обясним, че скулпторът Велислав Минеков като същи Мунчо от „Под игото” е „единственият луд”, който се осмели да протестира срещу нелепия Музей за социалистическо изкуство – апотеоз на министерска грандомания, който с лека ръка лепи нечестни етикети върху достойни художници и безотговорно подменя истината за социализма?

Как да си обясним и конфузното мълчание на цялата българска интелигенция и всичките й художествено –творчески колективи пред гузното и слагаческо отмиване посред нощ на прерисувания Паметник на съветската армия?

Как да си обясним търпимостта на същата тази българска интелигенция към 330 000 български лева, отпуснати от Националния филмов център на италианска филмова продукция, само защото на някой скучен Европейски съвет Берлускони е мерил с педи гърба на Борисов? Ами търпимостта към воаяжите до Венеция на министъра на културата и придворната му актьорска свита, платени от шармантна жена с гол гръб, заинатила се да става режисьор?

А оглушителното мълчание на българската интелигенция, когато понечиха да присъдят на дипломирания полицай Бойко Борисов званието „почетен член на Съюза на българските художници”? Или когато назначиха неговия футболен шут Христо Стоичков за почетен консул в Испания, а после съвсем в унисон със средното му образование от Харманли го удостояват и с титлата „доктор хонорис кауза” на Пловдивския университет?

В едно е прав Мариус Куркински. Последните 20 години наистина бяха ужасяващи.
Но ужасяващо беше и дистанцирането на българската интелигенция от тях.
Тя протестираше гръмогласно срещу чалгата и простащината на масите, но, подвластна на страха и инстинкта за самосъхранение, не посмя да протестира срещу чалгата и простащината по върховете. Не протестира, когато за председатели на Комисията по култура в парламента бяха избирани хора, които бъркаха Златю Бояджиев с Панчо Владигеров. Нито когато за министри на културата бяха избирани хора, които творяха концерти за обой и оркестър, посветени на Царя, пишеха „сбогом” със „З”, редяха художествените колекции на мутрите и раздаваха юмруци по улиците.

Нито един важен обществен, да не говорим за политически дебат не тръгна през последните 20 години от средите на интелектуалците. Нещо по-лошо: нито един обществен или политически дебат дори не отекна в средите на интелектуалците. Никой от тях не ми се струва притеснен от начина, по който се проведоха последните местни и президентски избори в България, например. Нито от това, че български министър – председател на държава-членка на ЕС в началото на 21 в. се гордее с управлението на диктатора Тодор Живков и по подобие на него мачка духа с асфалта от магистралите си.

Аз все си мисля, че онзи Мариус Куркински, който многократно е спирал дъха ми с великолепните си представления, не може да не се тревожи от всичко това. И че следващия път той непременно ще го говори в интервютата си, ще алармира, ще провокира дебат, ще защитава ценности, ще търси истини, ще държи будна съвестта на много хора…

Иначе излиза, че единственото важно за българските интелектуалци през последните 20 години е само изкуството им! Което за всички останали става все по-маловажно. И това е съвсем логично. Просто няма как да те ценят като голям творец, ако се показваш като малък човек.