Неделно училище за премиери

(Ей, това не е вместо онова! Това е бонус.)

По повод годишнината на Радио К2 Иляна Беновска поканила премиера Борисов да го разпитва за свободата на медиите. И той посъветва журналистите, недоволни от издателите си, да напускат: „Напускаш!… Ако напуснат, образно казано, 50 журналисти, те могат да си направят едно сдружение, да си вземат кредит или да си съберат пари помежду си, да си направят вестник. След пет месеца заради неговата обективност той ще бъде най-четеният и ще си изкарат парите…. Това е свободният пазар.”

Да, така е на свободния пазар. Но нашият пазар не е свободен. И никога не е бил! На нашия пазар има тежък монопол. Две групировки държат основните вестници. Същите групировки държат и почти цялото разпространение. Та ако си направиш вестник, ще го четеш сам. Други хора пък имат монопол върху рекламата. Всички монополи са под контрола на КЗК, която е държавна агенция! Ама КЗК е по-кьорава и от Темида… Това трябваше да го попита онази голяма бяла птица Беновска! Оня ден Сидеров каза (той сега излезе от ремисията и пак почна да ги пляска едни разкрепостени…), че правителството плащало по 12 млн. лева на Битивито за информационно обслужване. Като направихме сайта „Редута” ми се облади един приятел и каза: „Не се надявай, че ще получите някаква реклама. Рекламата отива там, където каже Краси Гергов.” И ние верно още не получаваме… Ни от Гергов, ни от държавата. И се забавляваме да си псуваме властта абсолютно безплатно.

Обаче премиерът се прави на умряла лисица – „Аз не желая по никакъв начин да се меся във вътрешните ви конфликти на медиите…”  Кой те кара да се месиш, бе?! Иска се държавата да си свърши нейната работа – да приложи ефективно Закона за защита на конкуренцията и да създаде равни условия за всички медии. А също и да извади на светло собствениците и начините, по които финансират изданията си. На всички, без да взема страна.

Колко души четат „Монитор”? Колко четат „Политика”? За в. „Засада” няма и да споменавам… Той се списва ексклузивно от главния си редактор и се чете също ексклузивно от него… Най-много Пеевски да му хвърли надвечер едно око, да види държи ли правата линия… „Телеграф” и „Всеки ден” са цъфнали с цена два пъти под себестойността… А хартията струва пари, много пари! От къде се вземат и защо се дават?!

Той не се месел!? Как така да не се месиш бе, господин премиер, когато си се намесил до плешките, дето се вика… То за друго се вика така, ама нейсе… Държавата пълни с парите си банката на Цветан Василев. (За което той става «Икономист на годината”! Жив да не бях!) Банката дава неясно с какво обезпечени кредити на Дилян Пеевски да изкупува медиите и разпространителските фирми, а домораслият Пилат от Банкя си умива ръцете, той не се бъркал в скандалите между медиите! Ще дойде време, когато много ще му се ще да се е бъркал, ама ще е вече късно. Предполагам, че това ще са основните мисли, който ще го вълнуват по стълбите на МС… Голям кеф ще ми бъде да гледам как ще го емнат същите тия медии. Щото нали, падналите нямат приятели… журналисти. Ще ходи да дири един независим вестник да си изложи гледището… А Пеевски и парцалите му ще се присетят как преди изборите през 2009 г. са предупреждавали кой е Боко Тиквата. „Стандарт” ще приглася. Цял мандат Батков и Бозукова крепяха тройната коалиция, но като усетиха, че си отиват, ги предадоха и взеха страната на Бойко. И, как мислите, дали ще им е много трудно пак да го направят?  И аз така мисля. Ами Пъпките? Пъпките не са излъгали и измамили само тоя, който не им е повярвал!

Не вестник! Шапка от вестник не можем да си направим в тая ситуация!

„Знаете ли, вика премиерът на Беновска, какъв е парадоксът? Върху свободата на словото не посяга властта, а посягат собствениците.”

Господин премиер, ама може ли да сте толкова неподготвен?! Цензурата е понятие, което касае само държавната намеса в медиите! Собственикът затова е собственик, затова харчи пари, за да прокарва своите възгледи в своите медии. Ама тя е дълга и широка за обясняване. Пък и сме я обяснили в една статия през 2009 г. По-добре тук да я препечатаме и да помолим някой от сътрудниците на премиера да му я разясни.

*

*                 *

Цензурата – на теория и на практика

(сп. “Правен свят”, кн. 12, 2009 г.)

Цялата ни постоталитарна  история е белязана с вопъла „Посягат на свободата на словото!” И днес, 20 г. след закриването на „Комитета по печата” и на съответния отдел в ЦК, журналисти и граждани продължават да твърдят, че върху медиите се упражнява цензура. В изказване пред международната конференция за медиите, проведена в началото на 2009 г., Велислава Дърева изтъква: „Символ-веруюто на новата цензура гласи: „Който плаща, той поръчва музиката“. Тази кръчмарска максима… изразява убеждението на Биг Бос, че е купил перото, живота и душата на журналиста… По негово дълбинно убеждение журналистът няма право… да пише и говори това, което мисли… На когото не му харесва, да си ходи.”[1]

Точката на логическото грехопадение на тази теза е неразбирането на правото на собственост в йерархията на човешките права. „Правото на живот е източникът на всички права – а правото на собственост е тяхното единствено приложение. Без права на собственост никакви други права не биха били възможни.”[2]

Свободата на словото означава само, че човек може да изразява мнението си без страх от репресии от страна на държавата. Но никое право не включва и материалната си реализация. Човек има право на собственост, но от неговия интелект и труд зависи дали тази юридическа възможност ще прерасне в практическа.

Правото на собственост значи и пълноправно разпореждане с нея. Защо даден собственик на медия да е длъжен да публикува възгледи, които смята за погрешни и вредни? Доведено до крайност това би означавало да се осигури трибуна на всеки логоретик и графоман.

„Цензура” е термин, който е приложим само за държавната власт. Нито едно частно действие не е цензура.[3]

„Имаш крава – пиеш мляко.” Когато обаче става дума за крава, българинът е наясно със собствеността и правата, които тя носи, но когато става дума за медии, нещата изведнъж стават различни. Член 40, ал.1 от Конституцията постановява: „Печатът и другите СМИ са свободни и не подлежат на цензура.”

Обърнете внимание, че „печатът” е изведен в курсив. В тълкувателното решение на КС относно чл. 39-41 от конституцията, които уреждат „комуникационните права и свободи”, направено след сезиране от президента Желев през 1996 г., е обяснено: „Това защитно право (чл.40) е най-силно спрямо печата, който по дефиниция не е свързан с държавата… Издателите на печата са в истинския смисъл пазарни субекти, които определят вида и броя на изданията и от там – разнообразието от гледни точки.” [4]

Само да напомня, че още нямаше частни телевизии, нито закон за радиото и телевизията. И освен това, при тях държавната намеса няма как дори на теория да се неутрализира, доколкото става дума за „ограничен ресурс”, какъвто са честотите.

Ограниченията, които се предвиждат в чл. 40, алинея 2 са само за случаи, когато се накърняват други конституционно гарантирани права и се привеждат в действие единствено от съдебната власт.

В становището на председателя на парламентарната комисия по правата на човека (НС е конституирано като заинтересована страна по това дело) частната собственост на издателя е защитена още по-категорично: “Правото на журналистите да изразяват свободно своето мнение не може да не съответства на характера, целите и политиката на съответната медия и ако тя е частна и мнението на журналиста не съвпада с гледната точка на собственика, първият има свободата да напусне медията…”[5]

*

*      *

Класическият капитализъм (laisser –faire) е плод на „протестантската етика”, първоначалното натрупване е следствие на упорит труд, на аскетичен морал на потребяване, на честна и свободна размяна между субектите на трудовата дейност, без посредничеството на държавата и често въпреки нея. Богатството е резултат от усилия на няколко поколения.

Капитализмът, или това, което се изгражда у нас, има съвсем друг генезис и характеристики. Богатството се натрупва „по спешност”, едва ли не за една нощ, ексклузивно от държавата, просто няма откъде другаде. Аскетичният морал е заменен с раблезианска пищност. Честният труд и размяна са подменени от връзките, партийната принадлежност, биографичните особености. Ражда се един роднински,  зетьо-шуро-баджанашки капитализъм. Натрупаните пари не са капитал, те не отиват в производството, а главно за предмети на лукса и показно утвърждаване на „нововъзникналата” личност.  Парите, натрупани от икономисани  закуски на бившия депутат Маргарит Мицев са пародия на протестантската етика и иронична метафора за начина по който се забогатява у нас.

Правото на собственост в условията на българското първоначално натрупване се е изродило в право на грабеж. Собствеността е загубила изначалната си легитимност – вложения личен труд и разум.

*

*     *

„Има нещо много особено в парите. Когато са в големи количества, те живеят свой собствен живот, дори имат собствена съвест”, казваше Харлан Потър, герой на Чандлър. [6]

Още по-сложен е въпросът с парите с нечисто минало. Те носят генетичните белези на индивидуално или групово престъпление. Създават настоящи и бъдещи  зависимости. Изначално обременени, те се размножават по уродлив начин. Главно чрез и от държавата. И прокуратурата би имала сериозна работа с новите български капиталисти, ако самата тя не беше заета с усилието да се нареди сред тях.

„Навсякъде, където ограбването изисква по-малко усилия от труда, то преобладава и никаква религия или морал не е в състояние да го спре. Кога спира ограбването? Когато се окаже по-скъпо и опасно от труда.”[7]

Има достатъчно симптоми, че българските магистрати правят каквото могат да стане ограбването по-скъпо, но не и по-опасно. Прокурори-хотелиери обвиняват, съдии-рекетьори раздават правосъдие, бизнесмени с ланци кадруват… Това са обобщения, не просто отделни примери.

От своя страна медиите също полагат усилия да направят ограбването по-скъпо и по-безопасно. Механизмът е много прост: Михаил Мелтев сполучливо го е нарекъл „рек(ет)лама”.

“Когато бях в телевизия “Европа”, разказваше Явор Дачков през 2005 г., собственикът Емил Стоянов (брат на експрезидента) ми казваше: “Дай сега да да удряме Софиянски, за да почне да дава пари.” [8]

Но освен във вторичното преразпределение на ограбеното, медиите участват и в директен бизнес с държавата (правителството). Те търгуват с нея. Властта дава печеливши сделки срещу медийна подкрепа. И естествено властта облича тогата на цензора. Не като принуждаваща власт, както беше при тоталитаризма, а като компенсаторна – насочва държавни поръчки, общински и държавни реклами и търгове, частни реклами на политически обвързани бизнесмени. Изгонена от централния конституционен вход, цензурата влиза през задната врата. Икономиката на медиите, особено на печатните, се връзва много трудно в условията на неразвит (и влияещ се от властта) рекламен пазар. И така държавата (олицетворена от една партийна власт) влиза в медиите въоръжена с най-силната принуда, позната на капиталистическото общество – парите. И се стига до онова анекдотично състояние, в което медиите имат свободата, но и благоразумието да не се ползват от нея…

А ако случайно някоя медия не е елемент от по-голям корпоративен интерес (което на практика е трудно въобразимо), тогава задейства капиталистическият рефлекс на главния редактор. Освен през директната рекламата, невидими финансови потоци се вливат в медиите и през редакционната политика.

*

*  *

Все по-често пари със съмнително минало се стремят и към собственост в медиите. И все пак докато прокуратурата не е разследвала, докато съдът не се е произнесъл, Дилян Пеевски (Нова медийна група), Антоан Николов („Новинар”), Любомир Павлов (ексиздател на „Експрес”) и т.н. си остават „честни” бизнесмени, които притежават медиите и, съответно, правото да определят тяхната политика. Защото както свободата на словото, така и правото на собственост могат да бъдат оспорвани само през съдебната институция. И пак опираме до държавата. На питането за легитимността на капиталите на „Нова медийна група” ДАНС отговори положително.

Като система на икономически живот, това което става у нас не е капитализъм. Като процес на преход от тоталитарно общество към демокрация, то изобщо не гарантира крайната цел. В Томас Кародърс говори за едно състояние на политическата система, което той нарича „безпомощен плурализъм”.[9] Има политическа свобода, редовни избори, смяна на властта, но резултатът е единствено „злощастно да се подмятат напред-назад проблемите на страната”. Елитът е корумпиран, обществото е аполитично, политическия живот е изпразнен от съдържание. Не е трудно да разпознаем собствената си демокрация в определението за „безпомощен плурализъм”, макар самият Кародърс да ни поставя „на ръба” му.

И вина за това състояние  имат и медиите. Защото медийният плурализъм у нас става все по-безпомощен да ни гарантира обективно информиране и охрана на обществения интерес.

P. S. Ако днес пишех статията, щях да й сложа друг финал. Пак по Кародърс. Там, дето казва, че при безпомощният плурализъм „такава дълбока патология, като силно персонализираните партии, е в състояние да просъществува дълги периоди от време редом с придобилите някаква легитимност процеси на политически плурализъм и конкуренция…”

Да ви/ни е честито!