Ако искаш да няма стачки, реформирай

Евгений Дайнов, в. "Дневник"

Доживяхме правителството на ГЕРБ да направи решителна заявка, че отсега нататък ще прави всички зарязани реформи едновременно и безкомпромисно. Досега правителството търпеше критики, че не прави нищо. Или - по-зле, че прави онова, което иска най-близко намиращият се до Бойко Борисов протестиращ. Оттук насетне правителството трябва да бъде подкрепяно, защото вече прави нещо – и то въпреки протестите.

Подкрепата обаче не означава, че човек трябва да си изключи критичната способност. Най-малкото, единствено критичният анализ може да очертае още отсега рисковете. А те този път не са само за правителството. Негов провал ще бъде провал и на страната – и влошен живот за всички.

Три са видимите рискове

които могат да провалят реформаторското усилие:
- слабости в мотивацията на реформаторите
- слабости в анализа на реформаторите
- липсата на яснота, откъде и каква съпротива ще дойде

Мотивацията за всяка реформа трябва да бъде справедливостта. В случая – изискването всяка стотинка на данъкоплатеца да бъде изразходвана максимално пестеливо и ефективно, за да бъде той качествено обслужван от апарата на държавата.

Мотивацията на правителството обаче е друга: внезапното разбиране, че ако нещата не бъдат реформирани, към момента на парламентарните избори ГЕРБ ще тръгва на избори в страна, в която не се плащат пенсии, няма бърза помощ, половината болници и университети не функционират, а по улиците се точат реки от протестиращи. Ако реформите бъдат направени сега,

към изборите някакви резултати ще има

И ГЕРБ ще могат да кажат: "Да, тежко беше, ама ето как нещата се подобриха. Ние можем и пр."

В интерес на истината справедливостта като мотив изскочи покрай заявеното намерение държавните служители да си плащат осигуровките, както всички останали; и в подетата отново тема за вредата от монополите. Но това е само един елемент от пейзажа. Основната мотивация продължава да бъде политическото оцеляване на ГЕРБ. Не че ако от тази мотивация се роди цялостна реформа, това няма да бъде добре за всички. В случая има съвпадение между щенията на правителството и обществения интерес. Но все пак деформираната мотивация води и до слабости в мисленето.

Основната мотивация продължава да бъде политическото оцеляване на ГЕРБ. Не че ако от тази мотивация се роди цялостна реформа, това няма да бъде добре за всички. В случая има съвпадение между щенията на правителството и обществения интерес.

Така стигаме до втората слабост – на анализа. Внезапното разбиране, колко са зле нещата доведе до

внезапно втурване в различни посоки

обикновено – най-видимите и лесни за схващане. Пример е пенсионната реформа, свела се до вдигане на възрастта с една година. Това обаче не е реформа, а само елемент от такава. Защото големите проблеми са другаде, например в ранното пенсиониране, по който показател България държи първенство в ЕС след Гърция. Проблем е и таванът на пенсиите, който демотивира хората да плащат големи осигуровки, както и очевидният факт, че т.нар. солидарен модел не може да съществува, когато един работещ издържа един пенсионер. Трябва да се прави системна промяна – въвеждане на пенсионен модел, близък до американския (с неговото ударение върху личния избор и отговорност), с остатъчни елементи от умиращата "европейска социална държава".

Анализът на проблемите на БДЖ, доколкото го има, изглежда солиден, но затова пък цели сфери, подлежащи на реформи, са оставени без анализ. Деградацията например на здравеопазването вече навлезе в последна фаза – когато всеки контакт със системата е игра на руска рулетка. Или ще те убият, или – не. Но докато всеки ден умират граждани (родилките са само върхът на айсберга), надлежно внасяли си здравните осигуровки и всички останали плащания, които биват изстисквани от тях, анализ на системата все още не сме чули. Нито пък дори някакво заявено намерение да бъде грамотно променян който и да е елемент на системата. Тук аналитичната безпомощност е пълна, което значи, че шансовете за реформиране клонят към нула; което на свой ред значи, че всеки ден продължават да умират хора, които инак биха работили и внасяли отчисления в хазната на държавата.

Последният, но може би най-важен риск е неспособността на правителството да оцени

откъде ще дойде съпротивата срещу реформите

колко силна ще бъде тя, от какво ще е породена и т.н.

Съпротивата къкри на две свързани помежду си арени. Едната са нереформираните сектори: БДЖ; пощите; МВР; здравеопазването; държавните университети и БАН; държавната администрация. Във всички тези сфери ще има стачки по простата причина, че в последните 20 години, поставени в изкривени условия, хората в тях са развили изкривени поведенчески модели на оцеляване. Всеки си е намерил някаква далаверка, с помощта на която да има повече, отколкото му се полага – и да върши по-малко, отколкото се изисква.

Във всички нереформирани сфери - БДЖ, пощите, МВР, здравеопазването, държавните университети и БАН, държавната администрация, ще има стачки по простата причина, че в последните 20 години, поставени в изкривени условия, хората в тях са развили изкривени поведенчески модели на оцеляване.

Моделът изглежда така. Върхушката – средната и висша администрация – краде. Колкото по-нависоко се намира човекът, толкова повече краде. "Долу" са зле платените редови изпълнители, които не работят, защото имат една цел – да се включат към тия "горе", които крадат. А начинът това да стане в никакъв случай не е например да работиш много добре. Затова гражданите, контактуващи с редовите служители, се натъкват на пренебрежение и агресия. Не те – данъкоплатците – определят бъдещето на служителя.

Пример. Макар в България – за разлика от демократичните страни – заплатите на чиновниците да са засекретени, все пак те от време на време изскачат на повърхността (най-вече във връзка с европейски проекти, при които се изисква пълна яснота).

Положението – слушайте внимателно, уважаеми – е следното. Вие, читателят, вземате нето 1000 лева, а бруто – 700. Защото си плащате осигуровките за разлика от чиновниците. Логично е тогава в техния случай нето и бруто да съвпадат. Не е така обаче. От едно ниво нагоре, и при тях има разминаване между нетна и брутна заплата – само че в крайно неочаквана посока. При нетна заплата 1000 лева брутната се оказва 3500.

Ха, сега, де! Това е истински фокус, достоен за Мистер Сенко. Отгоре на това идва "материално стимулиране", а когато си тръгнат – като Христина Митрева, например си вземат и 20-30 хилядарки заради неползвани отпуски.

Всичко е от джоба на данъкоплатеца и, разбира се, всяка реформа ще трябва да прекрати това безобразие. Но дори и намекът за реформа ще вдигне на въстание цялата чиновническа орда, която иска да продължава да си взема хилядарките, без да си плаща осигуровките и без никой да й иска отчет.

Във всички нереформирани сектори е така и съпротивата ще бъде безмилостна. Ако обаче правителството си направи труда да анализира тези неща доста бързо ще разбере, че решителността и скоростта на реформата е единственият начин съпротивата да бъде счупена.

Простата истина е, че

реформираните сектори не стачкуват

Затова, ако искаш да няма стачки – реформирай.

Освен нереформираните сектори, другата арена на съпротива е мрежата от монополи и картели, омотала страната. Причината за съпротива е идентична: тези хора са си създали система, в която крадат. А всяка промяна по посоката на пазарна икономика ще им пресече възможностите за крадене.

Ако правителството разбере всичко това – т.е. премине от паническа реакция на кризата към осмислени стратегически действия – и го обясни на гражданите, то ще получи тяхната подкрепа. Прецедентът с учителската стачка, спечелена от министър Даниел Вълчев преди няколко години, е достатъчно показателен. А ако властта тръгне решително и срещу монополите, които тормозят всеки българин, независимо от неговата класа, пол и занятие – изборната победа е в кърпа вързана.

Ако обаче природната боязливост на това правителство отново надделее над здравия разум и решителността потъне в блатото на компромисите, нищо добро никого не чака.