СЮЖЕТЪТ „ИНДЖЕ” КАТО ПОЛИТИЧЕСКИ СИНДРОМ

- Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то сега какво е...

- Какво е сега?

- Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали. А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои. Ама и от вълци да ни пази!

                                                              Из диалога между дядо Гуди от Чукурово и Индже

     Христоматийният разказ на Йордан Йовков е любимо българско четиво. Не че хората постоянно го четат. Просто всички са го чели някога в училище. Силен, запомнящ се разказ.

     Много други силни разкази, прочетени в училище, се забравят в последствие. „Индже” обаче се помни. Кандидат-студентите най-ентусиазирано ръкопляскат, когато се падне на изпита.

      Индже помита всякакви баби Илийци, дядо Йоцовци и Андрешковци. Във врата му успява да диша единствено Шибил. Обяснимо. Защото разказват почти една и съща старопланинска легенда – легендата за преобръщането на разбойника в благородник и закрилник.

     В това национално харесване на „Индже” има нещо двупосочно. Сякаш разказът от своя страна също ни чете по някакъв начин. Не само ние харесваме разказа. И той нас харесва. Харесваме се взаимно. За дълголетието на тази любов трябва да има някаква по-дълбока причина, оставаща извън обсега на литературните анализи.

     Историята ни  е белязана с няколко важни конверсии, няколко резки смени на политическата ни вяра (например превръщането на НАТО от въоръжен до зъби разбойник в национален закрилник). Но не за тях ще стане дума тук.

     При вглеждане в редица домашни политически сюжети с размерите на прагови събития, се забелязва особена, повтаряща се, устойчива деформация, която метафорично може да се нарече Синдром на Индже.

     Изцяло върху сюжета „Индже” беше изградена например застрахователната дейност в началото на деветдесетте години. Тогава  висаджиите те биеха да застраховаш мизерното си магазинче при тях, а след това закрилнически ти го пазеха със страховития си стикер.

     Същият сюжет разиграха и нелегалните търговци на антики. Грабителите на скъпоценните предмети се превърнаха в грижовни закрилници на българската култура и сега излагат колекциите си от името на държавата.

     Докрай стигна Йовковият сюжет в разказите на Емил Кюлев, Илия Павлов, Георги Илиев и други инджета на българския футбол.

     На чисто политическо ниво сюжетът също е много продуктивен. Ще прескоча Андрей Луканов, при когото сюжетът проработи драстично, но не съм много сигурен в кой точно абзац му е мястото.

    Нямам съмнения обаче за българския монарх. Царят, врагът на народната ни социалистическата република бе посрещнат досущ като Индже от възторжената тълпа. Превърна се в закрилник на народните маси и с един обикновен дървен пистолет си върна Урум-Еникьой.

     Всеки Индже по някакъв начин обаче си отглежда своето Гърбаво, което рано или късно го отнася от сцената. Царят си отгледа Бойко Борисов и той наистина го отнесе.   

     Измежду всички съвременни аналогии политическият разказ за Бойко Борисов стои най-близко до Йовковия първообраз. Според изнесените в интернет документи, той наистина идва от кърджалийските среди, от четата на Пашата и другите разбойници, за да се превърне в народен закрилник. Имал е и своя собствена чета, „Ипон-1”.

     И когато държавата се разграбваше от всякакъв вид коалиционни кърджалии, той се появи при копачките и при дядо Гуди. Въоръжен, строен, напет, хубав, досущ като Йовковия герой. Казват му – грабят ни, крадат ни, убиват ни, имаме нужда от някой като теб, който да ни закриля. Той се преобръща. И те го избират.

     Може в бъдещото ни развитие да ни чака някаква още по-страшна конверсия, но тази засега е без аналог по своята близост до Йовковия оригинал. Някъде в момента неизбежно расте неговото Гърбаво. Дано не е като Лукановото.

     Синдромът „Индже” е наш общ синдром, защото никой от нас не е външен читател на политическия разказ. В този разказ всички сме персонажи. Индже е направен от нас, той е бил разбойник, а ние сме го посочили за закрилник срещу бившата му кърджалийска глутница.

     Тук изобщо не става дума за това кой и как е гласувал, а за търпимостта ни към кърджалийството въобще.  За сляпото упование, че кърджалиите могат да бъдат победени само от някой като тях.

     На всички нас, герои на разказа, днес е ясно, че Индже няма да победи някогашния си побратим Кара Феиз и че не иска да го побеждава. Изобщо и през ум не му е минало да го унищожава. Едничкото, което прави, е да го усмири. Да не вдига шум. Независимо дали Кара Феиз е маскиран като невинен нумизмат, изпълняващ правителствените поръчки за строеж на магистрали или като крайморски многофункционален тим.

     Огромна част от българската обществена енергия отива в търсене на добрия кърджалия и това вече се осъзнава като болезнен провал на политическото ни мислене и на политическия ни избор. Общественият отпор трябва да бъде насочен не персонално към някого, а към кърджалийството като явление и към причините, които са го породили и които го държат живо, здраво и процъфтяващо.

     Корените на синдрома „Индже” са в нашия социалнополитически навик, в навика сигурността ни да идва от вън, извън нас самите, от горе. Затова предпочитаме статуквото, независимо от ниското му ниво. Затова мразим и реформите.

     Благодарение да навика да получаваме сигурността си от вън, ние сме благоразположени само към козметични промени - сменяме личности (те дори много бързо ни омръзват!), но не и структури, не и модели. Тяхната смяна посяга на навика ни. Вместо да пометем кърджалиите, ние сменяме инджетата.

     Освобождаването ни от синдрома „Индже” минава задължително през отказ от навика да получаваме сигурността си от някого извън нас. Това може да е валидно и за държавата ни, но тук става дума за конкретния, за отделния човек, за всеки от нас.

     Синдромът „Индже” се развива само в кърджалийска обществена среда. Диагнозата е социална и лечението не може да бъде проведено индивидуално.

     То трябва да има формата на някакъв социален отпор. Отпорът срещу бандитите е всъщност срещу желязото, срещу силата и в такъв случай чисто физическият страх в обществото е обясним. Но може ли пък цялата ни национална смелост безостатъчно да се е изляла само върху кърджалиите?

     Никак не съм сигурен в отрицателния отговор, щом на всеки четири години си избираме по някое индже, за да ни закриля от собствената ни свобода.