Константин Павлов, http://komitata.blogspot.com/
Путин започна да прибягва до все по-безумни PR трикове,
за да запази имиджа си на мачо и супермен.
Какво става в Русия?
Съвсем наскоро там преминаха парламентарните избори. Тези избори трябваше да подготвят връщането на Путин на президентския пост, където той си постла добре – първо назначи възможно най-безличния си помощник Д. Медведев да му пази мястото четири години, а после накара Думата да му гласува още два шестгодишни мандата присъствие във властта. Или поне така си мислеше.
До осми август 2008г всичко вървеше на шест за Путин. Дори гигантски скандали като атентата срещу Литвиненко или скалъпения съдебен процес срещу Михаил Ходорковски не оставяха петънце върху имиджа му.
След 8-ми август 2008г на Путин късмета започна да му изневерява. Действително, войната беше от любимите на всякакви диктатори - мъничка и победоносна. Повод за национална гордост и пръскане на ордени с шепи. Зад скромната военна победа обаче се скри мъчителното стратегическо поражение. Главната цел - свалянето на Саакашвили и поставянето на руска марионетка начело на Грузия, не беше постигната. Инфраструктурните връзки (газопроводи, нефтопроводи, железниза, пътища) през Грузия бяха застрашени, но не бяха прекъснати. В Кавказ се появи държава, силно враждебна към Русия и демонстрираща алтернативен модел на развитието като бивша СССР република и то с огромен успех.
Грузия, между другото, далеч изпреварва България в реформите в МВР.
После ударите се заредиха един след друг – международната икономическа и финансова криза, сриването на цените на суровините, особено на петрола и природния газ, които са главния източник на приходи за Русия, бързото оттегляне на чуждите инвеститори, масовата емиграция на богаташи с капиталите им, както и на млади и способни хора от Русия.
Едно друго убийство - това на адвоката Сергей Магнитски в предварителния арест, създаде още по-големи главоболия на властта в Кремъл.
Арабските революции пометоха авторитарните режими, които бяха традиционни съюзници на Русия още от времето на СССР и пазарите на оръжие бяха поставени под голям въпрос.
Нещата се обърнаха диаметрално противоположно - сега Путин не можеше да се възползва от добрия късмет, дори и да го спохожда. Дори голямата политическа победа при смяната на властта в Украйна засега се свежда до мизерни ползи за Русия.
Няма да преразказвам всичко, което се случи, но картината е ясна.
През последната година и нещо режимът му беше застрашен от един човек, който уж не разполагаше със сериозен ресурс зад гърба си, но успяваше да му причини сериозни неприятности. Блогърът-адвокат Алексей Навални, който си постави сравнително елементарна цел – да търси и да публикува данни за далавери на държавни чиновници натрупа огромна популярност в руския интернет и изглежда е единствената опозиционна фигура, която е горе-долу приемлива за по-големите опозиционни движения в Русия.
Разкритията на Навални доведоха до там, че управляващата „партия“ Единна Русия се сдоби с устойчив прякор – „Партията на мошениците и крадците“ (Партия жуликов и воров) и Путин се видя принуден да прави маневри, за да се откачи от тоя топуз, който изведнъж му увисна на крака.
Първата неособено успешна маневра беше създаването на „Общоруски народен фронт“, аморфна организация-тюрлюгювеч, включваща „Единна Русия“, бизнес организации, безпартийни, и т.н. Тоя филм в Източна Европа сме го гледали със създаването на Отечествения фронт в България (дори се приписваше идеята на Георги Димитров) и с подобни организации навсякъде в съветската зона за влияние, чиято цел е била обезличаването и смазването на всякаква съпротива. Тази маневра не успя много добре (некадърни другари ли избраха в ръководството, не знам).
Затова Путин заложи на „сигурно“ и предприе изненадващо втора маневра. Така и така, до парламентарните избори бяха допуснати само партии-марионетки и ръководството реши, че както и да се нареди колодата, пак то ще спечели раздаването.
Да, ама не.
Без да иска, Путин си вкара голям автогол. Ниските „изборни“ резултати на „Единна Русия“, които трябваше да послужат за замазване на очите на чуждите лидери, както и за успокояване на общественото мнение у дома, изведнъж бяха изтълкувани от много граждани като отслабване на Путин, и в добавка на огромните, както обикновено, изборни нарушения, изкара десетки хиляди хора на улиците и площадите.
Малко се получи като автогола на Живков с десети ноември, когато той решил да отстъпи тактически малко от властта, но му я взеха цялата или пък на източногерманците с отварянето на стената, когато поради грешка на езика на един от ГДР ръководителите се струпала огромна тълпа на КПП-то, която не можело да не бъде пропусната.
Какво може да се случи от тук нататък?
Първо, нека е ясно, че режимът е много нестабилен. Главният властови ресурс на путинизма са страхът, олигархията и контролираните медии. Но както при арабските революции, след като на улиците излизат десетки хиляди протестиращи и полицията не може да ги контролира, страхът изчезва, а пък интернет и социалните мрежи дадоха накъсо медийния обръч около властта. Олигархията пък ще се присъедини към този, който има най-голяма вероятност да спечели борбата.
От тук нататък следват няколко възможни варианта –
Вариант Кадафи (най-вероятен, според мен) – Въпреки масовите безредици и вероятна загуба на властта в някои региони, Путин няма да сдаде властта доброволно. Това означава разпадане на Русия (което отдавна се пророкува) и може би гражданска война или поне жестоки репресии. За съжаление, Западът и НАТО не могат да се намесят, заради ядрените куфарчета в ръцете на другарите.
Вариант Мубарак или Тодор Живков. – Под неспирните аплодисменти на управляващата партия и силовите структури, Путин ще се оттегли уж на заслужен отдих, но много бързо след това ще бъде арестуван и прибран на сигурно място, а на негово място ще дойдат неизвестни засега другари от по-ниските етажи на властта.
Вариант София 2009 – Гражданското общество ще пошуми, ще пошуми по площадите, но поради крайната раздробеност и неопитност на опозицията, както и сравнително малобройните за мащаба на страната митинги, властта ще се окопити и ще противодейства с някакви козметични мерки, така че властта да премине почти без сътресения от един клон на олигархията в друг.
Аз лично клоня към варианта Кадафи, имайки предвид типичните руски нрави при взимане и сдаване на властта в Кремъл.
Но, все пак е 2011г, може и с нещо да ни изненадат. Важното е, че страната вече не е същата.
Какво трябва да правим в България? Мисленето трябва да излезе на мода, дори в правителството.