Заветът на Хавел: Здрав разум и почтеност стигат, за да управляваш добре

Слънчев ден през април 1990 г. Делегация на СДС начело с Желю Желев (Петър Берон, тогава заместник-председател, Огнян Пишев, икономически експерт, и моя милост, завеждащ международния отдел на СДС) е в Прага.

Пътуваме в чужбина (после сме в Париж, Лондон, Вашингтон, Варшава), за да легитимираме пред света току-що родената българска опозиция, на която й предстои да участва в първите многопартийни избори след 45 години комунизъм.

Нямаме търпение: в Храдчани, бляскавия дворец горе на хълма, ни очаква самият Вацлав Хавел, човекът, който отдавна се е превърнал във вдъхновение и кумир за стотиците хиляди българи, излезли по улиците, за да сложат край на голямата лъжа на комунизма. Именно с отказа си да живее в лъжа, със силата на личната си саможертва Хавел си бе спечелил мястото на естественморален лидер на демократичните движения в бившите социалистически страни, а не само в родината си.

Срещата бе станала възможна благодарение на Дана Немцова, известна дисидентка още от времената на “Харта 77”. Тя отговаряше за международните връзки на “Граждански форум”, оглавил нежната революция. Един млад дипломат от чехословашкото посолство в София ми бе дал почти тайно номератора на движението, намерих я по телефона и й обясних колко много се възхищаваме от Хавел и колко много искаме да приеме нашия лидер Желю Желев, и той интелектуалец дисидент като него.

Хавел беше невисок, леко стеснителен, пушеше много, беше по дънки – най-непомпозният президент, когото някога съм виждал. Дни преди това бе приел Далай Лама и из двореца се вееха многоцветни будистки хоругви от коприна. Говореше тихо, едва чуто, някак несигурно, но посланието му беше ясно: със страха е свършено, ударил е часът на гражданите. “Силата на безсилните” бе нарекъл в едно свое прочуто есе това чудо нашият домакин и затова не се учуди, че то се случва и у нас в България – може по-колебливо, отколкото в Чехословакия и другаде, но все пак автентично.

Още не знаех, че изборите ще бъдат фалшифицирани, а СДС инфилтриран с агенти на ДС.

Тогава бях сигурен, че ще спечелим изборите през юни. И с чисто сърце бях обяснил, че председателят на СДС ще стане министър-председател (бях излъгал, но малко: стана президент), и затова Желев го попита: “Трудно ли е да се управлява, г-н президент?”. Хавел отвърна, че откакто е станал президент, е установил нещо, в което винаги е бил убеден като гражданин: за успешното управление са необходими най-вече две неща - почтеност и здрав разум.

И той, и ние не знаехме още колко дефицитни може да се окажат те в политиката...

После дойде най-вълнуващият момент за мен. Хавел заразказва как, докато лежал в затвора, жена му Олга от време на време успявала да му изпрати информация как се развива кампанията по света за неговото освобождаване. Един ден получил бележка, че петиция в негова подкрепа има и в България.

“Знаех колко суров е комунистическият режим в България и си казах, че след като и българите са се осмелили да направят такава петиция, значи с комунизма наистина е свършено”. Оказа се, че ние с Желю я бяхме подписали. На тръгване ни прегърна и каза: “Едно закъсняло благодаря”. Подари ни своя книга с есета с неизменното сърчице на подписа си.

На тази среща с Хавел се запознах с неговия съветник Петър Поспихал – най-младия участник в “Харта 77”, лежал в затвора заедно с Хавел. Показа ми двореца, запозна ме с началника на президентската канцелария принц Карл Шварценберг и с колегата си Александър Вондра.

С Петър говорехме на полски тогава, езика на свободата за мнозина от нашето поколение, за които появата на “Солидарност” беше голяма надежда. По-късно Петър стана чешки посланик в България и научи перфектно български.

Последният ми спомен от този паметен ден е как вървим из центъра на Прага след усмихнати хора с приповдигнато настроение. Някъде около “Вацлавски намести” имаше много забавна изложба на улицата, нещо като трибуна на тоталитарна манифестация с целия паноптикум от комунистически величия, включително нашите Георги Димитров и Тодор Живков.

Прага се разделяше с комунизма съвсем по пражки, със смях и ирония. Никакви последвали разочарования не могат да заличат спомена за неизмеримата радост, която изпитвах тогава.

Днес се разделяме с един необикновен политик, който ни научи, че към политиката трябва да се отнасяме винаги с известно недоверие, с един здравословен скептицизъм, но да не я отбягваме, а постоянно да се опитваме да я опитомяваме, така че да не се губи смисълът й като форма на служене на другите.

Вацлав Хавел показа как лъжата и насилието могат да отстъпят пред смелостта и достойнството, а свободата е най-важната и неотменима предпоставка за демокрацията.

Много ми се иска една софийска улица или булевард да носи името на Вацлав Хавел. Сигурен съм, че ще ме подкрепят мнозина, включително и членове на Столичния общински съвет, които имат властта да го направят. Към тях се обръщам с този призив на днешния ден.

Мечтая си например булевард “Андрей Сахаров” да пресича “Вацлав Хавел”. Каква среща на двама истински велики мъже, нали?