Направи си сам… Апокалипсис

Първи януари 2013 година. Около Слънцето се върти една планета по-малко…

Десетина дни по-рано последният оцелял е предизвикал късо съединение в Големия адронен колайдер, за да сбъдне предсказанието на маите, че светът приключва на 21.12.2012 г. Отворила се е огромна черна дупка, която е засмукала остатъците от Земята, покосена преди това от:

-        Астероид (за да се сбъдне със закъснение и предсказанието на Пако Рабан);

-        Трета световна война (по Нострадамус);

-        Жестоко Глобално затопляне (според Теорията за планетата Нибиру);

-        Разместване на магнитните полюси (предизвикано от Орион);

-        Рязко застудяване (така гласи предпредпоследното гадание по картите „И Дзин“).

Междувременно, разбира се, са се случили няколко опустошителни нападения на извънземни, докато мутирали детелини опосквали Европа и Азия. Тук-там гигантски цунами и земетресения също взели своя пай от чудовищния Апокалипсис, а изпълзелите от геената огнена демони така се развилнели, че дори онзи „ездач, чието име беше смърт, и адът следваше подире му“ с големи мъки яздел из непрогледната пушилка…

Впрочем тъкмо заради „Откровение на Свети Йоан“, откъдето е последният стих,

Краят на света настъпвал десетки, ако не и стотици пъти.

В очакване Христос да се върне на земята, за да накаже негодниците, отделни лица, а понякога и цели трудови колективи, започнали да се прехранват с пророчества. По-умните пишели неясни центурии, отнасящи се за хилядолетия напред и предполагащи различни тълкувания. По-недалновидните пък сочели за начало на Второто пришествие дати от близкия житейски хоризонт и бързо бивали разконспирирани като мошеници.

Но имало и немалко изключения:

Американският проповедник Уилям Милър, например, изчислил, че Христос ще кацне тук между 21 март 1843 г. и 21 март 1844 г. Следовниците му тръпнели в очакване на божествената поява и продължили да се връзват на дивотиите му, дори когато Милър сменил датата 6-7 пъти и основал нещо като частна църква – първообраза на  „Адвентисти от Седмия ден“.

Отец Чарлз Лонг от Пасадена, който предрекъл, че в 5:33 часа на 21 септември 1945 г. Земята ще се изпари, също свил твърде неприятен номер на пасомите си. Освен, че на указаната дата се скрили по мазетата, те не смеели да си подадат носовете навън чак до средата на… 1948 г.

И пак добре правели, защото тук-там се намирали и фанатични последователи на фалшиви пророци, които освен да се самозапалват (като феновете на Мария Цвигун), били склонни да извършват широк набор от гадости спрямо околните.

Японското менте Шоко Асахара, примерно, успя да привлече едни от най-светлите умове на японската младеж, за да ги използва за създаването на антракс и нервнопаралитични газове. През 1995 г. се състоя и генералната репетиция за Деня на Страшния съд, който по изчисленията му трябваше да настъпи през 1999 г. – разпръскването на зарин в токийското метро.

Привържениците на отец Петър Кузнецов (той прогнозира, че ще изядем големия божествен шамар точно в 1 часа, 2 минути и 3 секунди на 4-то число от 5 месец през 2006 г.) постъпиха също коварно: започнаха да отвличат хора, затваряйки ги с блеснали погледи в пещера в руската Пензенска област. Оттам се наложи да ги вади не само местната милиция, а кажи-речи целият оперативен състав на Министерството на извънредните ситуации…

Но ако днес влезете във форуми по темата „Предсказанието на маите за 21.12.12“, отново ще останете удивени.

Освен ироничните „видения” като онова в началото, съвсем немалко хора чистосърдечно признават, че стъкват солидни запаси от кибрит и консерви. Не заради, повтарям, възходящата крива на кризата, мрачните прогнози на икономистите и отдавна опразнените си джобове, а защото… маите били предрекли, че ще бъдем очушкани до крак догодина!

Всъщност знаете ли защо изчезнали самите маи, при това скоро след пика на своя възход?

Тяхната цивилизация достигнала пълен разцвет през 900 година от новата ера. По онова време почти цялото население се стекло в големите градове, за да търси по-лек и охолен живот. Никой не искал да живее в селата и да се бъхти над царевицата.

В един момент обаче се появил проблем с прехраната на милиони безделници. Глад, просия, недоволство – всичко това се изсипало върху главите на вождове и жреци, които нямали представа от планиране.

За беда някогашните земеделски земи вече тънели в бурени. Единственият вариант бил принудителното изпращане на най-окаяните да секат гори, за да има повече земя за култивиране. Това – от една страна, предизвикало сериозно социално напрежение, а от друга – довело до унищожаването на огромни територии от джунглата, последвано от продължителна суша и глад.

Империята започнала да се разпада…

„Възстановката” на събитията е от 2009 година. С помощта на направени от НАСА снимки от Космоса, международен екип археолози на полуостров Юкатан лансира версията, че цивилизацията на маите се е самоунищожила.

Изчезнала е преди всичко заради недалновидност, мързел и глупава самонадеяност. Много преди в земите й да нахлуят нахалните конквистадори, тя приключила със себе си, завещавайки на човечеството далеч по-важно предупреждение от съдържащото се в замръзналото до 2012 г. летоброене:

Никакви астероиди, магнитни полюси и извънземни бомби не могат да ни попилеят, ако самите ние не положим усилия да се погубим. И никакъв край на света няма да има, ако самите ние не го предизвикаме.

Дори да звучи прекалено екстравагантно и в крайна сметка да се окаже невярна, тази версия от типа „Направи си сам” (в случая Апокалипсис), се отнася твърде достоверно към човешката природа. В сравнение със също толкова фантасмагоричната легенда как върховното им божество Хунаб Ку (някъде го срещнах и като Хуракан) се спуснало с колесница, на която се накачулили богопомазаните маи, и със също толкова спорната теория, че природният феномен Ел Ниньо предизвикал жестоката суша на Юкатан през 903 г., тя носи ценната поука да се пазим най-вече от себе си…

„Ние се срещнахме с врага. И се оказа, че той е Ние.” – ще каже хилядолетие по-късно мъдрият Пого (1948 г.).

Старият опосум от комиксите на художника Уолт Кели често се бъзика тъкмо със страховете на хората за някакъв необичаен, стоварил се свише завършек на света, докато самите те всеки ден правят така, щото светът да се превръща във все по-неприятно място за живеене.

Чрез главния си персонаж и неговите приятели Уолт Кели „разиграва” забавно някои от най-известните литературни антиутопии, за да подскаже, че глупостта, алчността, бюрокрацията, култът към забавлението, страстта към новите технологии и примирението с ограничаването на свободи, не са просто измислица, а реално случващ се „апокалипсис”.

Кели стига още по-далеч, когато през 1952 г., а сетне и през 1956 г., издига кандидатурата на Пого на изборите за президент на САЩ срещу генерал Айзенхауер. Той обаче е принуден да прекрати шегата, след като ателието му било посетено от мрачни мъже с шлифери и филцови шапки…

Пого коментира случката в един от комиксите така: „Как изчезнали маите ли? Създали си Централно разузнавателно управление. Оттогава никой не е чувал за тях.”

По-късно той отново се връща на темата с друга иносказателна реплика: „Не, по-скоро са се забавлявали като нас – до смърт…”, казва той, докато с алигатора Албърт превключват телевизионните канали от бокс, през кеч и бейзбол, до ръгби. „Да се забавляваме до смърт!” – развеселено отговаря Албърт и изтичва до кухнята за бира и пуканки.

Неслучайно дълго след смъртта на Уолт Кели (1973 г.) култовите забележки на Пого продължават да се цитират или перифразират в контекста на едно антиутопично бъдеще, което предизвикваме със собствените си усилия.

В „Забавлявайки се до смърт” (1985 г.) литературният критик и медиен теоретик Нийл Постман, например, ще сравни „1984” на Джордж Оруел с „Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли, за да предупреди за сладкия кошмар на изпразненото от смисъл живуркане:

„Визията на Хъксли внушава, че за да загуби човечеството своята свобода, познание и история, не му трябва никакъв Голям Брат – хората накрая ще обикнат своя диктатор и ще започнат да обожествяват технологиите, които потискат способността им да мислят. Оруел се страхува от онези, които забраняват книги, а Хъксли се страхува, че няма да има нужда да се забраняват книги, защото вече никой няма да ги чете. Оруел се страхува, че истината ще бъде скривана от нас – Хъксли се страхува, че истината ще бъде удавена сред море от безсмислици.“

През втората половина на 80-те години Ралф Нейдър – американски адвокат, посветил живота си на борба със злоупотребите с политическа власт и с властта на мощните корпорации, също ще ни препрати към мъдрия опосум с лозунга си „Да бъдем граждани до смърт!”. Освен множество записани в актива му законодателни промени за защита на гражданите, свободен достъп до информация и подобряване на условията на труд, Нейдър предрича кой ще е първоизточникът на финансовата криза „някъде около първото десетилетие на 21 век”: „некадърност, грешки, лакомия, безполезност и пълна безотговорност”, за които обаче ще плащаме Ние, защото „в системата на корпоративен социализъм корпорациите капитализират печалбите си и социализират загубите си“…

Разбира се, далеч преди Нейдър (той, между другото, на два пъти се кандидатира безуспешно за президент на САЩ, влизайки в ролята на Пого), образът на чудовищната държава/корпорация, която няма лице и с която малкият човек не разполага с достатъчен ресурс да се пребори, е описан щедро отново от антиутопистите – онези писатели, за които Рей Бредбъри казва, че не искат да предсказват бъдещето, а да го предотвратяват.

Самият Бредбъри в „451 градуса по Фаренхайт” представя чудовището като орда от безлични пожарни команди, които изгарят всичко, написано върху хартия.

В „Процесът” на Франц Кафка то е администрацията-октопод, която може да осъди всеки, без дори да му даде обяснение.

В „1984” на Оруел една тоталитарна хидра осъществява всеобхватно проследяване и пропаганда, фалшифицирайки миналото, настоящето и бъдещето.

В „Прекрасният нов свят” на Хъксли от пъклената сила дори вече няма нужда – обществото, в което човешките същества се създават в лабораторни условия, е напълно автоматизирано и се самоконтролира по особено безсърдечен начин.

В „Ние” (ех, това Ние!) на Евгений Замятин, из Всеобщата държава хората шетат с глобални идентификационни номера, вместо с имена, и живеят в блокове от стъкло, за да нямат какво да скрият от останалите.

Прелистим ли дори по-незначителни съчинения с претенцията да предотвратяват бъдещето, ще открием все същите страхове – от изолация, анонимност и отхвърляне. От контрол, неразбиране и липса на любов. От оглупяване, безсилие, живот в лъжа или безсмислица. По-важното – ще открием големия страх на човека от другите и от самия себе си…

„Нерядко хората са си устройвали такъв Апокалипсис приживе, че наистина е било за предпочитане да ги разпердушинят извънземните” – казва Кърт Вонегът през 1952 г., представяйки първия си антиутопичен роман „Механично пиано”. (В него на власт е малка група олигарси, а всички други обедняват масово и стават все по-безполезни. Да ви звучи познато?)

„Като се замисля – продължава Вонегът, – цялата история на човечеството е история на самия Апокалипсис. Революции, режими, войни, жестокост, алчност… Защо тогава си въобразявате, че Той би се върнал на толкова противно място? И защо смятате, че Те ще нападнат нашата планета преди Ние да приключим войната, която водим едни срещу други?”

Под „Те” Вонегът имал предвид марсианците, защото така ги нарича Хърбърт Уелс във „Война на световете” (1898 г.).

Точно 40 години по-късно съименникът му Орсън Уелс превръща научнофантастичния роман в радиопиеса.

“Дами и господа, Columbia Broadcasting System представя Орсън Уелс и неговия Mercury Theatre on the Air във “Война на световете” от Хърбърт Уелс” – започва той, но малцина чуват така важния анонс. Случилото се само след минути е известно:

От чутото настава паника. Хиляди излизат на улицата. В настъпилата суматоха ранените и починалите от инфаркт са стотици, а църквите се пълнят с грешници, които молят Бог да им прости. Армията на спасението раздава противогази. Някои се самоубиват, за да не попаднат в лапите на извънземните, докато други търсят “предводителя на марсианците” и неговия Mercury Theatre on the Air, за да им размажат физиономиите…

Малцина са онези, които благодарят на Орсън Уелс за това, че е измерил както силата на медията, така и слабостта на човешкия разум.

Или, както ще каже по-късно приятелят му Джоузеф Котън: “Орсън, ти наистина показа една война на световете!”…
Всъщност през 1938 г. Уелс прави нещо повече от радиопиеса. Без да иска, той извършва научен експеримент, с който доказва, че глупакът може да бъде манипулиран чрез собствената му глупост. “Понеже тази глупост ражда много страхове – цинично обяснява той – с колкото по-страшна глупост уплашиш глупака, толкова по-голяма става възможността да ти повярва и да го манипулираш.”
Орсън Уелс не само не бива набит, а става много богат, след като подписва договор с Холивуд за филма “Гражданинът Кейн”, посветен на медийния магнат Уилям Рандолф Хърст.
Като човек с усет към глупостта и възможностите тя да бъде използвана, Уелс се интересува от същия онзи Хърст, който през 1903 г. привикал своя най-добър специалист по Латинска Америка и му възложил задачата да отрази предстоящата революция в тогавашната колумбийска провинция Панама. Тогава журналистът плахо се опитал да възрази, че според неговите данни не се очакват подобни събития, но вестникарският бос отговорил: “Твоята работа е да отразяваш събитията. Моята работа е да ти ги осигурявам!”

И Хърст наистина си вършел работата! В случая „осигурил” революция, която по една случайност улеснила намерението на САЩ за безсрочно ползване на Панамския канал (с което Колумбия никак не била съгласна). По-късно,започнал да „осигурява” и масови психози, заявявайки, че вниманието на хората – освен с клюки, изопачени до крайност слухове и откровени лъжи – трябва да бъде отклонявано от текущите проблеми с катастрофични прогнози.

Някои от изданията на Хърст стигат дотам, че пускат снимки на пожар от съседна на редакцията пресечка, представяйки ги като кадри от опустошително земетресение в щата Орегон, да речем. А през 1910 г. хората с ужас очакват Халеевата комета да се блъсне в Земята, само защото жълтите вестници ден след ден ги паникьосват с кървави истории за предстоящия Апокалипсис.

Но светът не свършвал и не свършвал…

И понеже не свършвали шарлатаните, както и баламите, той продължавал да върви през просото. Ставал все по-глупав, все по-страхлив, все по-неприятно място за живеене.

Ако не вярвате, ще ви кажа, че само днес преброих 27 книжки с предсказания (повечето с допечатки), а вчера те бяха 36 (тиражът на 9 книжки, следователно, е изцяло изкупен). Пред някои РЕП-ове дори се виеха опашки, но не мернах и един човек из книжарниците.

После отворих сайтовете с прогнози за 2012 г. и установих, че за три дни пророчествата не просто са се увеличили, а стават все по-налудни.

„Аз съм норвежки политик – гласи едно от най-новите попълнения. – Бих искал да кажа, че ще се случат много неприятни неща. Норвежкото правителство строи все повече и повече подземни бази и бункери. Това е, защото Планетата Х идва и Норвегия е започнала да складира храна и семена в местността Свалбард в арктическия север, както и на други места с помощта на САЩ и ЕС. Те ще спасят само тези, които са от елита на властта!!!”

Впрочем все повече започнах да се хващам, че леко завиждам на маите за своевременното им изчезване и че ми става все по-спокойно при мисълта за астероида, който се носи към Земята с шеметна скорост. Защото и Вонегът, и Пого май ще се окажат прави:

Нерядко е за предпочитане да ни разпердушинят извънземни, отколкото да продължим да оглупяваме до смърт…

Сп. „Тема”