След "арабската пролет" настъпва сезонът на ислямистите

Това вече се превръща в правило: в която и арабска страна да се проведат свободни и прозрачни избори, неизменни победители са ислямистите.

Това се случи в Алжир в началото на 90-те години на миналия век. Случи се и в Ирак, както и в окупираните палестински територии. Днес сме свидетели на същия процес и в Тунис, Египет, Либия и Магреб. А преди време същото се случи и в Турция и Иран. Нещо повече – опитите от страна на диктаторски режими да бъде забавено това завръщане на ислямистите, а техният неизбежен електорален успех да бъде опорочен, вече са обречени на провал. За всички е ясно, че настъпва вълната на политическия ислям, тъй като

ислямистите отдавна са завладели "арабската улица"

и днес жънат плодовете на своите продължителни усилия.

Техният успех се дължи на редица причини, но преди всичко на това, че се възползваха от неспособността на останалите конкуренти. Тук трябва да припомним, че политическият ислям възникна като протестно движение срещу диктатурата, без при това да има ясна политическа платформа. Повечето арабски страни доскоро бяха управлявани от светски националистически и патриотично настроени режими, които се оказаха начело на властта непосредствено след извоюването на независимостта. Всички те обещаваха политически свободи, икономически възход и социална справедливост.

Реалността обаче се оказа по-друга – след десетилетия "ускорено развитие" тези страни само частично осъществиха първоначалните грандиозни планове, а в други случаи се стигна до задънена улица. Същевременно патриотичните режими деградираха в династични диктатури с хипертрофирана система за сигурност. В икономическо отношение се стигна до обедняване на населението в резултат на контрола от страна на паразитни олигарси, свързана с управляващото семейство. Може да се каже, че до този резултат се стигна не толкова поради погрешността на политическите лозунги и приоритети, а вследствие тяхното изпразване на съдържание и спекулирането с очакванията на народните маси.

Разбира се, никакъв аргумент не може да защити действията на един републикански парламент, който със свое решение промени конституцията на страната, за да позволи на сина да наследи баща си. А за каква социална справедливост може да се говори в страна, в която приближени до политическото ръководство предприемачи си присвояват най-големите икономически проекти ? И за каква политическа независимост може да става дума за държави, които оцеляват чрез размахване в чужбина на плашилото за победата на онези сили, които се ползват с най-широка подкрепа сред населението?

Политическият ислям

се породи като резултат от търсенията на арабските народи на своя самоличност в течение на десетилетия на неуспешна модернизация. В някои случаи ислямските протестни движения застанаха зад каузи, които отричат модернизирането на обществата в региона в нейните различни измерения. Те се опираха на ислямските ценности за справедливост и достойнство, без обаче те да бъдат конкретизирани в ясни политически програми, които да покажат как тези ценности да бъдат претворени в действителността.

Успехът на ислямистите се дължи основно на способността им да олицетворяват културата и разбиранията на "арабската улица", както и на обстоятелството, че повечето техни лидери произхождат от обезправените класи. Последните добре познават проблемите на сънародниците си и формулират политическите си призиви на разбираемия за обикновените хора език – езика на религията.

Иран бе първият успешен опит в това отношение. Ислямската революция в тази страна бе насочена срещу светския режим, който обещаваше бърза модернизация, възход и национално възраждане. Всъщност режимът на шаха беше елитарен, авторитарен и отчужден от стремежите на хората. В резултат на това постепенно обществеността възприе ценности като религия, справедливост и революционност. И в Иран, както днес в Египет и Тунис, протестът имаше различни лица, но именно ислямисткото движение взе връх, защото изразяваше най-пълно народния протест и бе най-близо до културата, схващанията и езика, който използваха хората. И това при положение че други опозиционни сили с либерална и лява ориентация имаха първоначалната инициатива и бяха много популярни сред младежта. Защото логиката на революцията се отличава от тази на изборите и светските движения имат ограничено влияние сред масите въпреки силното им присъствие сред градската младеж.

Затова въпросът на деня е преди всичко: как биха управлявали ислямистите

Досегашните случаи на ислямистко управление (Иран, Турция, Ирак, Палестина) не дават категоричен отговор на въпроса. В Иран например ислямистите решиха да създадат уникален режим – ислямската република, основаваща се на принципа "вилая ал-факих", т.е. диктатура на айатоласите. През 90-те години бе направен опит за отварянето му при президента Хатеми. Днес обаче реформаторските крила са силно изолирани, а режимът еволюира към традиционните рецепти на теокрацията, оправдавайки се с външния натиск. Назряващата вътрешна криза прави иранския модел неподходящ за следване дори от шиитските общности в другите държави в региона.

В Турция по всичко изглежда, че Партията на справедливостта и развитието, по думите на турския премиер, се стреми към въвеждането на нов образец за държавно управление, който да съчетава модернизацията и демокрацията в рамките на светското управление. Трябва обаче да подчертаем, че характеристиките на тази партия до голяма степен отразяват турския исторически опит, формиран под силното светско влияние на кемализма. Освен това Ердоган и неговите ислямисти трябваше да демонстрират добра воля, за да избегнат сблъсък с генералитета. Все пак турският модел си остава най-атрактивен; именно той наклони везните в отношението на Запада спрямо възможността да подкрепи ислямски режим.

Най-важният фактор в страните на "арабската пролет" обаче си остава способността на ислямистите да се справят с тежките предизвикателства на държавното управление, икономическата криза, гражданската реформа и външната политика. Най-вероятно е бъдещите арабски ислямистки управляващи мнозинства да са разединени на две групи – прагматици, които да се опитват да се нагодят към предизвикателствата пред съответните държави, и консерватори, които да нагаждат политиката към идеологическите си стереотипи. Сред последните са радетелите на радикални реформи, които предвиждат налагането на религията над политиката, потискането на малцинствата, забулването на жените и сексуалната сегрегация.

Всички тези фикции имат много малко общо с действителните нужди на населението. Ако подобни тенденции вземат връх обаче, това ще означава бърз крах на ислямското управление, което неминуемо ще бъде сменено на следващите свободни избори (ако такива бъдат проведени).