”КОГАТО СЪЗДАВАМ ПОЕЗИЯ...”

            И друг път, когато съм писал за Иван Теофилов, съм изтъквал  таланта му да улавя със сетивата си космическото дихание, от което се прониква битието, за да не бъде никога едно и също. И сега, четейки отново стиховете му, пак съм покорен от това, което постигат сетивата му, улавящи самия живот, едновременно омиротворен и в движение, пъстроцветен, наситен с красота, с меланхолия и мъдрост, преизпълнен с всичко, което е той сам по себе си. Иван Тефилов гледа, усеща и после  видяното се превръща в чувство, съчетано с  деликатния и преобразяващ ни полъх на мисълта. Поетът търси и намира думите, за  да ги забърка в алхимическия съд, където ще се превърнат в  образи, мелодия,  истина и ритъм. И като го чета, всеки път  ме спохожда удивлението, за което пише Бродски: “Ах, тази вечна сила на езика да внушава! Ах, тази пословична способност на думите да съдържат повече, отколкото действителността може да предложи! Ах, занаятът в целия му размах!” (”Кеят на неизцилимите”).

Иван Теофилов гледа и се удивлява. Каквото и да му предлага действителността, той ще добави към нейното съдържание едно друго, свое съдържание и така светът става по-голям. Учуден, възторжен или пък смутен, а друг път пък внезапно просветлен,   духът му, привлечен от действителността,  излиза от мълчанието, за да се въплъти в красотата на думите. Но Теофилов добре знае, че   думите освен красота, трябва да бъдат и точен превод на това, което се открива в неподвластната на окончателен прочит реалност. Той знае, че думите са по-скоро намек, едно докосване, скъсяващо разстоянието до реалното, без да го премахва напълно. Точно това го провокира и заради него той  няма да отстъпи, обрекъл се да скъсява разстоянията. Докосването до нещата, до реалното, което го обгражда от всички страни, е като магия, с която  малкото и голямото, необичайното и обикновеното стават музика, красота и познание. За Иван Теофилов писането е, “заставане пред сфинксовете на Аза и Лабиринта. И в същото време е опит за освобождение. Както и желание да изпитаме чувството за пълнота” (”Вселената на яйцето”, с.60). Такова е  писането на значимите творци, жадуващи за пълнота и смисъл и чувстващи, че животът и човекът са, както казват мъдреците, нещо повече от това, което се вижда. Такъв творец, и Теофилов тръгва от факта “на самото съществуване/ с вихрушката на всичките превратности / и вечното учудване от този факт...” (”Към Иван-Цаневите архитектурни разкопки”). Тръгва и от  подарената “възможност да усетим плътно благодатта, свежестта, пищността, очарованието на словото, на отделната дума” (”Вселената на яйцето”, с.60). За него “Създаването на едно стихотворение е изтощително, изстрадано приключение, като потъване и излизане от хаоса” (”Вселената на яйцето”, с.61).   И  това признание е истината за Теофилов и неговото творчество. Можем да го определим и с други думи, но то наистина  е  преди всичко освобождение,  “излизане от хаоса” и тържество на сетивата и чувствата, извисяване над потискащата недостатъчност, вълшебство и мигове на пълнота. Животът, както поетът  го разбира, освен бреме, страдание и несигурност, дори и безсмислие, може да бъде и “блестящ за който го усеща” (”Към Иван-Цаневите архитектурни разкопки”). Колко пъти той  го е усещал така...И затова “сред празнодумството на тоя свят” той е могъл да изговори  “дъха и жестовете на душата си”.

Стихотворенията му  намират пролука към светлината и осъществяват своето “вълшебно пътуване между скръбта и радостта към Невъзможното” (”На дюните”). Тъкмо Невъзможното е за Теофилов  ориентир и хоризонт. Това е Невъзможното в границите на реалното, на тази  иманентност, на която той се противопоставя,  за да я преосмисли с всеотдайност. Така той се доближава до Невъзможното, до истинското в битието, в това битие, което поезията му спасява.  Невъзможното го има и  Теофилов го открива  с интуициите на просветления си дух. Паметта, голямата му култура, дарбата му да вижда невидяното от другите – това са неговите средства. С безценната им помощ той сътворява друга реалност, в която бият пулсът на природата и пулсът на историята, както и пулсът на настоящето. Пилигрим, устремен към Невъзможното, поетът е заслушан в музиката, идваща от местата, където “могъщо и безкрайно бий животът” (Атанас Далчев).  Но той дочува и звуците на друга музика, идващи от селенията на отдавнашното. И после думите му дават живот на отдавнашното, останало като  археологическа руина, като “здрачното Абатство” в Лондон, като стаичките в къщата на Гьоте  или пък като старинен град, по чиито улици и площади ги няма вече някогашните люде. Навсякъде, включително и в словото на поети и мъдреци от  далечни епохи, той чува гласа на непреходното, тоест на истинското. За Теофилов животът е пребогат на модалности, в които човешкият дух се въплъщава, неизменно търсещ единство, хармония, истина и някакъв покой. В зноя на деня, отново сред природата, той се пита дали е вникнал в “безбройното” или пък безбройното го осъзнава (”Следобедни въпроси”). В Микена или в Пловдив, в едно парижко кафене, сред светлината на двора си в Гинци, където се отдава на  щастливите си изгнания,  навсякъде поетът съумява да разгради “основите на болката и “сред мъждеещите очертания/ на духовните руини” да събере “останките на Благородството” (”За благородството”). Така стихотворенията му изграждат Триумфална арка на духовното, те са като венци на признателност пред живота и културата. 

 Спасяващ “издайническите видения на света” (”По пътя”), спасяващ себе си и това, което може да бъде спасено, поезията му измисля  въздух, “в който да живеят” доброто и онези мигове, когато тържествуват истинското и доброто. С този въздух заживяват образите на един свят, в който всичко е същностно и така фино разположено на границата между мълчанието и видението.

 Човешката и творческата съдба на Иван Теофилов е живот с моралното и духовното, живот надалеч “от каталога с безусловните модели/ на съществуване” (”За стоицизма на децата”). С душевност, наранена от  тревогата, но и с богатството на своите  просветления, със сърце, понасяло  издевателствата на хора и събития, Теофилов пише с думите на просветления хуманизъм. Този хуманизъм го откриваме и в “Инфинитив”: 

            Човече, помисли за своята предадена природа:

            да проговори нещо в теб – обмислено и нежно.

Това двустишие подсеща за много от творбите му, които са въпрос към незавидната участ на ординерния човек. С природата си на предаден и на самопредал се той се е сринал до равнище,  предполагащо само печални заключения. Обратното на тази природа е естеството на поезията и на нейния създател, избрал за вътрешно отечество истината и свободата. В стихотворението, посветено на Кафавис, Теофилов казва :

            Да, много странно! Как от този ред,

            с търговските кантори в полумрака,

            открил е път чиновникът-поет

към въжделената за нас Итака?

            (”В Александрия”)

Но странно е, че и той, въпреки преживяното, ще реализира устрема си към въжделеното, чийто глас  нашепва нещо “обмислено и нежно”. Успял е заради Невъзможното, напомнящо му винаги да търси  въжделената Итака. Затова си мисля, че творбите на Иван Теофилов ни карат да чувстваме по-силно “трепетите на живота и смъртта - / тръпчиви, слънчеви и радостно сближени...”(”За летния ден”). А те ни карат и да чувстваме, че би могло и да се променим или “поне да си припомним/ направеното вече/ от човека/ за човека...” (”За благородството”).

            А сега ще се позова и на още две стихотворения, в които поетът разкрива какво е поезията за него. Ако творчеството му представя като цяло същината на неговата етика и естетика, тук, в тези стихотворения, той постига една емблематичност. И така  убежденията му, представени под формата на чужди монолози, имат стойността на същностно признание за неговата собствена поезия. Първото стихотворение е “Говори Ингер Кристенсен”. Говори всъщност, пак ще го изтъкна,  самият Иван Теофилов:

                                               О, Господи,

знам, знам, че ще умра, знам, знам,

            че животът ми няма никакъв смисъл, но

            знам, че когато създавам поезия

имам достъп до удивителен свят,

свят, който прониква във всички посоки

и ме превръща в част от това,

което винаги е съществувало. Свят,

който опрделя същността ми, тъй че

“аз” и “ти” да се срещнат

отново

у другите.

И малко по-нататък:

За мен

поезията е безпрецедентен опит

да предизвика УДИВЛЕНИЕ –

най-подобаващото за човека може би,

за човека, който се решава

да съблюдава своя Аз.

А в завършека на “Говори Амрита Притам” става дума за опита и стремежа на Теофилов да буди и разбужда “боговете, / задремали в човешкия ни дух”. В творбата се натъкваме и на признанието му, че той  пише, “Защото истината, / тоз неуловим палячо, все се шляе / в измисленото”. И защото “има ли по-симпатичен начин / да изкажеш всички трепети в духа си - / петнадесетминутни или доживотни?”.

Ще се въздържа от съответните интерпретации. Та какво бих могъл да добавя, след като и трите творби звучат като кредо. Те са една своеобразна  философия  изобщо на поезията, на чудото, каквото е  тя. Ако се направи антология с творби  за смисъла на поезията, за потребността от нея, за това, което е поетическото изкуство, цитираните стихотворения непременно трябва да се поместят в нея.

            Сигурно и друг някой ще преживява неговите чувства и мисли “През друг престой в неспирната преходност” (”В стария град”). Но изразил ги с поезия, той трябва да го направи различно – не така, както Иван Теофилов. Защото в “неспирната преходност” нищо не бива да бъде, както е било веднъж. Въпросът е новото да бъде пак образ на съдбовното, на порива към въжделеното, на пътуването към Итака, както е при Иван Теофилов. Но да бъде друг образ. И въпросът е другият да може да признае на свой ред това, което е признал вече Теофилов:

А, казано иначе,

аз се борех с езика,

виждах в дълбините му образи,

за които можех да кажа: ето ме,

ето другите, ето думите, ето моя пол,

моето тегло, моето дело.

(“Епитафия на Вергилий. Вариант”)

Какво ли не бе причина за неговите озарения и възраждания! Стиховете на големите поети, прелетялата като “египетско писмо” светулка /”Нощна усмивка”/, онези “пеещи чешми и прости жестове, / от древна и човешка тишина...” /”Турска баня на Ортамезар”/, “звучната божественост, с която/ вселената ни осенява...” /”Акрополът”/...А това, което е пропуснал да усети като стойност, все повече го поразява сега /”Стол”/. Той ни го признава, а пък ние знаем, че така ще бъде и занапред. Защото Теофилов е поетът, чийто живот бе и си остава “за гордата наслада и / за злорадството на времето” /”Живях”/. Струва ми се, че насладата и времето са в самата тъкан на думите, с които се създава поезията му. Една поезия, която, прибягвайки до  неговите собствени думи, бих нарекъл и аз   “Вярност към духа или значението на нещата”.