ХУЛИГАНСКАТА АКЦИЯ И ПОБЕДАТА НА СОЦИАЛИЗМА

Борислав Скочев

В поредица от статии ще запозная читателите на "Диалог"¹ с някои по-интересни документи, на които се натъкнах в изследването си за концлагера Белене.

Това са снимки на „хулигани”, арестувани през януари 1958 г. за хулиганско държание и облекло. (Съжалявам за грубото заличаване на лицата от комисията по досиетата.)

Момичетата на снимките са касиерка, служителка и студентки в консерваторията, във ВИТИЗ и по журналистика.

Кратките справки гласят:

„Задържана без паспорт с късо палто тип „ямурлук”, родителите й са бивши търговски деятели, зле настроени към народната власт...”

„Задържана за носене на „ямурлук”, и неприлична прическа...” „Задържана без личен паспорт, с тесен разцепен панталон и прическа „конска опашка”, баща й е офицер от бившата царска армия.”

„Задържана за неприлични танци в ресторанта на ЦУМ...”

„Ямурлуците” се продавали в ЦУМ и въпреки това за властта те били изобличителният белег на „подражателите на Запада”, предизвикателният знак на „хулигана”, отхвърлящ социалистическия начин на живот. (Преди да се присмеем на този тоталитарен дрескод, нека се сетим за днешните забрани на забрадките. Преживяващите криза демократични общества не са застраховани от племенен страх и от аплодирането на нахлуването в личните пространства на човека.)

Тези масови арести през зимата на 1958 г., известни като Хулиганската акция, имат кодово име „мероприятие Мълния”. Като повод за операцията е използвано убийство в столичен трамвай, извършено в края на декември 1957 г.

На 21 януари 1958 г. по инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи”.

Операцията е ръководена от заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов; мобилизиран е целият състав на МВР.

Основната част от арестите са извършени на 26 януари. Те се провеждат по списъци, а подвижни бригади арестуват на улицата лица в неприлично облекло.

Общият резултат от Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО Белене нараства на 2800. (Това е едно от големите, но не и най-масовото въдворяване в историята на българските концлагери. Първенството се държи от арестите по изборите през май 1949 г. и след смъртта на Георги Димитров през юли 1949 г., когато в концлагерите са изпратени над 4000 души.)

По инструкция разследването се провежда „в най-кратки срокове” от същите служители на МВР, които са извършили арестите, в това число от курсистите в школата на МВР. Малко по-късно формалностите отпадат и арестите на 3 и 4 февруари са вече по готов списък за изпращане в ТВО. От задържаните към 10 февруари 1328 души следствието едва на 9 е продължено поради наличие на данни за тежко престъпление. 180 са освободени - една трета от тях са деца на партийния и интелектуален елит, задържани за хулиганско облекло, а останалите са тежко болни, инвалиди и пр.

В ТВО са изпратени 1145 души. От тях 167 са непълнолетни, като най-малкият лагерист е 12-годишен. 34 от непълнолетните са момичета.

Част от въдворените действително са хулигани или криминални престъпници, но те не са арестувани за извършени престъпления, а защото фигурират в криминалния контингент.

Други са въдворени с чисто политически обвинения: „работил против властта, ОФ и ТКЗС”, или „замислял измяна на Родината” (тоест бягство от социалистическия рай), или „при обиска в дома му са намерени снимки на цар Борис и царското семейство и фашистка литература”. В един студент по медицина са открити две тетрадки стихове „с много гнусно вражеско съдържание”.

Въпреки това никой от задържаните не е въдворен като политически, всички са обявени за „хулигани”. В това число над 100 души, предложени за задържане от ІІ и ІІІ управление на Държавна сигурност: художници и писатели, музиканти и артисти, анархисти и бивши членове на ВМРО, хора, поддържали връзки с граждани на капиталистически страни, младежи от семейства на „врагове” и на „бивши хора”, разпространители на „най-цинични вицове против народната власт”. Почти на всеки от тях е приписано и хулиганско провинение: вдига скандали в ресторантите, морално разложен, извършва незаконна търговия.

Хулиганската акция обаче прави нещо по-радикално – вменява криминална същност на категорията контрареволюционни остатъци. Започналата ден преди заседанието на Политбюро кампания във вестниците „Народна младеж”, „Литературен фронт”, „Вечерни новини” първоначално призовава властта към твърди действия срещу хулиганството.

Но статията „Редове на гнева”, публикувана на 2 февруари 1958 г. в „Отечествен фронт”, внася нов идеологически елемент. Авторът й Стефан Продев, който присъствал на разпитите, представя хулиганството като рожба на реакцията: „Ставицки е един от многото „бивши хора„, един от ония, които създават обществената среда на хулигана. Той има богат спекулативен опит, разхождал се е из Европа, знае какво значи риск, пипал е „истинска пара„... Но Ставицки е само един от многото „бивши”. Наред с него в джунглата на хулиганите шествува цяла кавалкада от извехтели величия, която тук-таме все още поддържа илюзията, че „светът от вчера„ е жив... Тъмните сили на миналото хвърлят ловко своя плащ върху сърцето на хулигана.”

Същото описание на хулиганството като „зловещ представител и пасивен продукт от гниенето на най-долните слоеве на старото буржоазно-капиталистическо общество, готови във всеки момент да станат оръжие на реакцията и вън и тук” прави и министърът на вътрешните работи Георги Цанков в доклад до Политбюро. Можем само да предполагаме дали те имат общ оригинал, тъй като липсва докладът на Тодор Живков от заседанието на Политбюро на 21 януари 1958 г.

Но същинският идеологически калъп е партийната теза за триумфиращия социализъм, очертана на съвещанието на комунистическите партии в Москва през ноември 1957 г. Само няколко месеца след Хулиганската акция Седмият конгрес на БКП оповестява, че социализмът в България е победил, социалистическият сектор е завоювал всички позиции в стопанството, капиталистическата класа е ликвидирана и българската нация се превръща в социалистическа нация. Приключила е епохата на класовата борба и всяко противопоставяне на режима вече не може да бъде друго освен социално или психическо отклонение. През 1959 г. Никита Хрушчов ще заяви, че на комунизма може се противопоставя само луд човек. В българския случай – само хулиган.

Повечето от изпратените в концлагера „хулигани” нямат нито криминални, нито „вражески” прояви.

Вината им е, че не приемат ограниченията на комунистическия режим върху свободата да пътуват, да се обличат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват. Като момичетата от снимките, пожелали да облекат модните „ямурлуци”. Всички те са „агенти на западната идеологическа диверсия”.

Ето текста на една типична справка за младеж, който е задържан, защото като конферансие на студентска вечеринка... „обявил, че джаза ще свири най-модерните танци рокен-рол и ку-клукс-клан. С тези думи предизвиква възторг в присъстващите, които започнали да танцуват изкълчени танци и да издават хулигански викове, по който начин вечеринката придобила хулигански характер. Има данни, че пътува из страната с театрални колективи неодобрени от Министерство на просветата и културата и изнася спектакли без разрешение.”

Това виждат и политическите лагеристи в Белене. Въдвореният земеделец Христо Запрянов си спомня: „Момичетата бяха много красиви, като че ли нарочно събирани по крастота. Но не само красиви, момичетата се оказаха изключително смели и единни, просто решени. Може и младостта им да бе виновна. Един преди обяд докараха нови десетина навързани момичета от Белене. Пратиха ги да копаят царевица, но те под предлог, че е невъзможна нормата, отказват. Охраната посяга да удари една от тях, другите се притичват на помощ и удят надзирателя с мотика. Започват да стрелят, но по-буйните и смели от момичетата тръгват с мотиките към тях. Разбира се, понеже бяха жени, им се размина по-леко. Ако същото сторехме ние, до един щяха да ни избият. И все пак не им се размина - докараха ги на дигата с норма по три кубика, което никак не е леко за жена. В продължение на два-три месеца се изпоразболяха всички. При съвместата работа разбрахме, че не са никакви хулигани, а противници на комунистическите безумия. Харесваха западния ред, музика, мода, искаха свободно да мислят и нямаха нищо общо с криминалните.”*

Но за лагерната администрация, за милиционерите и надзирателите „хулиганите” са безделници, социални отпадъци, паразити, утайката на обществото – ненужни и безправни. Политическият статут на лагеристите е означавал по-тежък режим, по-малко свиждания, колети и писма, най-тежка физическа работа, пълна изолация, смърт от глад и изтощение, разстрели при „опит за бягство”.

Но тъкмо отнемането му, отказа на властта да признае, че съществува политическо несъгласие, довежда дехуманизацията до нейния апогей – Ловешкия лагер, сравним единствено с колимския лагерен ад.

При пристигането на първите „хулигански групи” през февруари 1958 г. за първи път е въведена инициацията с бой. При стъпването на острова пеши и конни милиционери започват да налагат „хулиганите” с тояги и те падайки, стъпквайки се, губейки багажа и обувките си, затъвайки в блатата, преминават на бегом 12-те километра до Втори обект.

В Ловешкия лагер новодошлите преминават през шпалира на тоягите; старите лагеристи ще бъдат заставяни да бият. Криминалните, назначени за бригадири, ще оцеляват, ако самите те убиват. През 1958 г. в Белене това превръщане на жертвата в палач и изграждането на вътрешна лагерна йерархия от криминални убийци още е в зародиш. Криминалните все още са строго изолирани от „вредното влияние” на политическите. Това продължава до пролетта на 1958 г., когато е създадена наказателна бригада от най-авторитетните политически лагеристи - последният преди съветската окупация министър-председател Константин Муравиев, 70-годишният земеделски депутат и министър Христо Стоянов, лидерът на легионерите в концлагера Георги Боцов – около 10-15 човека. Тъй като не са в състояние да изпълнят двойната наказателна норма, нощем трябва да пренасят тухли или каци с вода, а подбрани от лагерното началство криминални ги бият със сопи, ако не тичат или ако разплискват водата при тичането.

Експлоатацията на безплатния робски труд винаги е била основна цел на комунистическата концлагерна система, но сега непрестанното повишаване на производителността на труда е лична страст на Мирчо Спасов - натовареният през май 1957 г. да отговаря за концлагерите заместник-министър на вътрешните работи, довереният човек на Тодор Живков в МВР. В Белене това означава отиване на бегом до работния обект и непрестанно растящи норми. В Ловеч - работа на бегом и убийство на всеки, който се нарани и не може да работи.

През април 1958 г. Мирчо Спасов издейства затворът на острова да бъде преместен и цялата стопанска дейност да бъде поета от концлагеристите. Хулиганите работят на дигата, в тухларната, на полето, секат дървета, берат папур, изработват мебели и дограма, пренасят камъни за новите сгради на концлагерното общежитие. Болните, инвалидите, епилептиците, туберкулозните, старците и негодните за тежка физическа работа жени плетат рогозки, пощенски кошници, чанти от папур за износ или събират мента за производство на ментово масло. Началникът на лагера Иван Тричков, партизанин от Белица и брат на комунистическия функционер Кръстьо Тричков, регулярно докладва на Мирчо Спасов какви са работните обекти, каква е средната дневна заетост, колко човекодни са вложени в една или друга дейност, колко лагеристи са били ангажирани в даден обект, какъв е очакваният доход от пласмент или ползата от икономии.

Поради по-леката си режимна категория „хулиганите” могат да работят и на външни обекти – ТКЗС в околните села, по корекции на шосета и реки около Свищов и Никопол, кариерата край Плевен, сгради на МВР в Белене, стадион „Спартак” в София, сграда на Окръжния комитет на БКП в Плевен, културен дом в Белица – родното място на началника на лагера, където лагеристът скулптор Александър Гигов изработва паметник на Владимир Поптомов. (Впрочем последните два обекта Мирчо Спасов лично цензурира в доклада на Тричков за трудовите успехи на концлагеристите.)

В ТВО Белене се формира и онзи състав, който ще изяви напълно себе си, когато през октомври 1959 г. концлагерът е преместен край Ловеч и започва да функционира извън всякакви законови рамки и под контрола и ръководството единствено на Мирчо Спасов: Иван Тричков, следващият началник-лагер Петър Гогов, Николай Газдов, Цвятко Горанов, Юлия Ръжгева – творците на новия социалистически човек чрез робски труд и бой.

* Христо Запрянов. „Живот в отминали години”, 2004 г.

„Да се чистят, да се чистят тия хулигани!”*

Даниела Горчева

...Е, да, но обаче България тогава

беше все още соц държава.

На знамето си имахме сърп и чук,

беше забранено да се носи ямурлук...

Всяка жаба трябваше да знае своя гьол,

а Щеката се беше хванал с рокендрол...

Беше някъде, струва ми се, около шейсета,

вече ходихме на танци в Университета.

Една нощ обаче, по средата на купона,

нахълта милиция, спряха микрофона,

отведоха Щеката нанякъде под стража,

но в Белене ли, в Ловеч ли, не мога да ви кажа..

(„Песен за Щеката”, текст и изпълнение: Георги Минчев, музика: Васко Кръпката)

„Беше забранено да се носи ямурлук...” – винаги съм се чудила за какъв „ямурлук” пее Георги Минчев в песента си за Щеката, който не можел да изкара нито минута без свобода, докато моят колега Борислав Скочев не ми разказа за „хулиганските” палтенца с дървени копчета и ширитени закопчалки.

Тези страшни палта, които според вътрешния министър Георги Цанков и милиционерите му са белег за западно идеологическо влияние, стават причина за ареста на стотици момичета, които извадили късмета да си ги купят от ЦУМ (Централния универсален магазин).

Колкото и неразбираемо и дори комично да му се струва на човек днес, когато гледа снимките на т.нар. „хулигани” от архива на Държавна сигурност, както и описанията на милиционерите за „хулиганската” конска опашка, „хулиганския” панталон или „хулиганското” палто, последствията за арестуваните младежи и девойки, някои от тях още деца, били страшни - концлагер или многократно задържане и побои. Божидар Петров, по онова време 16-годишен, разказва**:

„През периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда закарван от органите на МВР в Столично управление на ул. „Московска”№5 седем пъти. Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н.

Ето какво се случи първия път, когато една съботна вечер танцувахме в клуба на ул. „Гочо Гопин”. Към 20 часа в клуба влязоха много цивилни и униформени от МВР и накараха повечето от нас, момчетата, да си свалим панталоните, без да сваляме обувките си. Аз и неколцина младежи не се подчинихме. Тогава ни натовариха на една закрита кола, която стоеше пред клуба, и след малко ни свалиха на ул. „Московска” 5. Влязохме в чакалнята и след малко започнаха да ни викат един по един. Дойде и моят ред и аз се озовах в мебелирана стая, в която имаше двама униформени висши офицери. „Сваляй бързо панталоните бе, копеле” – извика единият, дойде до мен и ме удари по лицето. „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил – извиках аз. – Панталоните са ми нови и са си мои”. „Я го карай долу тоя” – каза другият офицер, изведоха ме навън, викнаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водят към бул. „Дондуков”. Отляво имаше нощен бар, а срещу него отдясно една врата, в която влязохме. По много стълби, виещи се надолу, стигнахме до друга врата, а след нея – до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха вътре. Тя беше малка и в нея нямаше нищо. Светеше слаба светлина. Тишината беше угнетяваща. Часът бе около 22. Напрягах се да чуя някакъв звук, но нищо не се чуваше. Сигурно след час чух шум от отварящи се врати. Разбрах, че не съм сам.

Мина доста време, сигурно вече беше след полунощ, когато се чуха много стъпки по дървения под и после някакъв глас започна силно да вика: „Всички да си свалят горните дрехи, да си навият ръкавите, да си свалят обувките и чорапите и да навият панталоните до колената. Готови ли сте!” После изщрака ключ: „Излизай”, каза някой. Изкараха и други. „Лягай, дигай краката.”

Страшни писъци огласяха тъмнината.

„Не викай, твойта мама, брой до 50.” Нещо плющеше. Писъци и ругатни. „Вържи го, неговата мамица.” „Дай стола.” Това продължаваше повече от час, докато дойде и моят ред. Накараха ме да легна близо до вратата, която водеше до подземието. Легнах и вдигнах краката по команда. Над мен се беше изправил цивилен мъж със синя риза, вратовръзка н навити ръкави.

„Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем.” Започна се. Близо до мен биеха друга жертва. Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата – болките аз си ги зная. Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. „Ставай, каза ми моят палач, облян в пот. Дай ръцете.” Дигнах се да стана, но като се опитах да се изправя на крака, силна пронизваща болка ме стовари на колене. Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си, събрани напред. „До 20 ще броиш”, нареди той и започна. Той удря, аз броя. Боли, боли, но какво е това пред боя по табаните. „Сега отивай в банята. До един час ще има преглед – който има някаква следа от боя, ще го бием пак.”

Затътрих се по корем в указаната посока до „банята”.

Вътре имаше десетина човека, които лежаха по цимента. Устата ми беше пресъхнала и исках да пия вода, но един палач с мустаци ни каза, че водата не е за пиене и никой не трябва да пие. Ходилата на краката ми се бяха подули, сякаш бяха напомпани с въздух, изглеждаха невероятно огромни, не можех да стъпя и да се изправя. Лечебната процедура беше следната: трябваше да мокрим ръцете си и да ги разтриваме, после да пляскаме - до изчезване на отока. От един маркуч водата течеше непрекъснато по цимента. Мокрех краката си и ги натисках в пода - нещо неимоверно болезнено. Някои не можеха да се изправят, за да извършат предписаната оздравителна гимнастика, която завършваше с тичане на място по цимента, а след това в кръг по дъските около палачите. С голямо усилие успях да „оправя” крайниците си и тогава ме подложиха на „преглед”, който минах благополучно. Прегледът се състоеше в следното: показваш си ръцете, пляскаш няколко пъти с тях, после вдигаш един по един краката си, без да лягаш по земята, и при одобрение се обличаш и обуваш. Един от палачите ме изведе по стълбите навън, като на изхода ми каза: „Отивай си право вкъщи и на никого нито дума, защото пак ще те докараме тук.” Прибрах се у дома и си легнах. Часът беше 4 сутринта. Не казах нищо на родителите си – не исках да ги тревожа.

...Повечето от тях вече са пенсионери.Срещал съм ги по улицата, усмихват се, сящаш сме били приятели. Павлов беше полковник от Столично управление, Рангелов също полковник, Бакърджиев - също полковник, съветник на генерала на Софийско градско управление на МВР, Георгиев – полковник в министерството, имената на останалите трима не си спомням. Все членове на БКП, партизани, заемащи отговорни постове, на които са им нареждали да вършат тези инквизиции още по-отговорни другари. Такива бяха моите палачи.”

В края на 1960 година отново задържат Божидар Петров в ареста, където посреща новогодишните празници и 18-ия си рожден ден. Оттам го изпращат в Ловешкия лагер, където хулиганите се „чистят”. Оцелява. Много други копнеещи по свободата – не.

...отведоха Щеката нанякъде под стража,

но в Белене ли, в Ловеч ли, не мога да ви кажа...

Видяхме се много години след това,

беше толкова пиян, че едва, едва

успя да ме познае, накрая обаче

започна да фъфли, да пелтечи, да плаче.

Горката Щека бе удавил в алкохол

и своя блуз, и своя рокендрол.

http://vbox7.com/play:4c0aab70

______________________

* Нареждане на Тодор Живков към Мирчо Спасов (вж. "Тодор Живков. Биография". Христо Христов, изд. Сиела, София, 2009, стр. 243).

** Из сборника „Българският ГУЛАГ – Свидетели”, София, 1991.

¹Текстовете са от списание Диалог, бр. 66