Дядо и баба в Хималаите. Част десета: Табо - реминисценция

Разбира се, не си легнахме веднага. Хвърлихме раниците и хукнахме обратно. Табо е в изключително живописна местност: селцето е заобиколено отвсякъде от стръмни хълмове, сипеи и пясъчни скали, върху които светлините на залеза танцуват, като ги обагрят с невероятни цветове и светлосенки; пейзажът става релефен и плътен – а и някак си близък – струва ти се, че почти можеш да докоснеш отсрещния хълм с ръка. Снимахме, после тръгнахме да обхождаме селцето: пред гомпата се бяха сгушили две малки дюкянчета, а възрастен лама разговаряше с едно миловидно местно момиче. Снимах ги и им благодарих за търпението – момичето се оказа стопанка на едно от дюкянчетата – влязохме да разгледаме стоката й.

Очаквахме да видим типичната туристическа продукция – но се оказа, че не е така: тук наистина имаше какво да се види (и да се купи, ако в джобовете ни дрънчаха излишни парични знаци.) Имаше прекрасни и очевидно оригинални пурби[1], както и доржета[2] на почтена възраст – също и няколко изящни раковини, покрити с финни сребърни орнаменти[3]. Тук купих и първата си мала[4], направена от рог на як – по-нататък това се превърна в традиционната моя покупка – и донесох на своите приятели единствено тези молитвени броеници; стори ми се, че едва ли може да има по-подходящ подарък от тях.

Помотахме се още малко, докато притъмня. Зад задната страна на гомпата попаднахме на едно много читаво ресторанче с маси на откритата поляна, осветени със свещи – и решихме да разточиталстваме: поръчахме си няколко яденета и попитахме за чанг[5]. Нямаха чанг, но ни намекнаха, че утре можело да проимат – за компенсация си поръчахме по един “Кингфишер”[6].

“Забеляза ли пещерите над хълма?” – попитах. Ралица не ги беше забелязала, а и при предишното си ходене тук не беше се качвала там. И от дума на дума – започнахме да си разказваме стари преживелици от това село. За щастие моите някога ги бях записал – тъй че се отваря мегдан за още една реминисценция. Ето я:

Манастирите в Лахул може би не са тъй впечатляващи, както тези около Ле, но неугледния и незначителен на пръв поглед вид понякога лъже – доказателство за това е Табо гомпа. Това е първият манастир след плътно долепената до Тибет долина Кинуар; най-старият[7] и най-известния в цялата област.

След като си отдъхнете от поредния кинуарски чек-пост и се прехвърлите през един относително нисък, но впечатляващ каменен превал, през който шосето се вдълбава като червей във високите стотици метри скали, навлизате в съвсем друг, различен и някак  по-мек, по-нежен пейзаж: изваяни от ветровете пясъчници, които ту се извисяват в причудливи кули, често увенчани с камък, далеч по-голям от основата, върху която лежи, ту се разпиляват в странни дипли от дълга цели километри дреха. Пясъчници, с които цветовете и светлината играят своята вечна игра – сивосинкави и тъмно-сребристи сипеи, мътножълти или червеникави гънки – и само отвреме навреме чудовищно усуканите пластове скали, от които тектониката е създала абстрактни барелефи и шеметно разбягващи се повърхности. Пейзажът се омекотява, изпълзява от суровата си кинуарска кожа, разстила се, крайно стеснения хоризонт расте, а реката се разпълзява в безброй млечно-бели ръкави, които изглеждат като тлъсти шевици върху сребристия пясък. Този мек пейзаж е пределно осезаем, сякаш не пътувате, а се плъзгате върху гъвкавата му, спазматична кожа, която в крайна сметка ви изхвърля в Табо.

Табо е малко селце и първата дума, която ще ви дойде наум е – глинено. Глинени зидове, глинени къщи, глинени покриви, глинени кладенци, глинени чортени, глинена гомпа. Впрочем не е лесно да я откриете от пръв поглед – има и нова такава, която не е глинена и поради това се откроява веднага. И още една  - съвсем мъничка, сгушена под дълга редица издълбани в пясъчника скитове – единствено навързаните на дълго въже молитвени флагове сочат, че сляпата и сляла се с пясъка къщица е нещо по-особено.

Пристигнахме късно следобед, залезът вече беше вдълбал сенки между нагърчените пясъчници – приличаха на вълни от странно, наклонено и прииждащо към селцето море. При първите къщици се разминахме с една банда колоездачи – страхотни типове, дяволска работа е това да караш колело по тези места, по изчанчените пътища на три, четири и пет хиляди метра височина, без да знаеш къде ще замръкнеш, с раница на гърба и резервна гума опната върху раницата – а тези дори не бяха и млади, бяха глътнали четиридесетака – и си рекох: добре, че ги има, че все още се намира някой да плюе на тъпия си комфорт и да гони дявол знае какво, но най-вече себе си – те са солта на земята. Хвърлихме си партакешите в първия срещнат хотел – е, просто нормална тибетска къща, пълна с накичени с тюркоази женици и деца без гащи, но пригодена да приема гости – и се качихме на покрива, за да видим кое как е.

Веднага мернахме пещерите и мъничката гомпа на отсрещния хълм и отпрашихме натам, естествено се оказа заключено, качихме се на опрения направо в пясъчника покрив, на който имаше дупка метър на метър – единствения отвор в гомпата. Поскитах из околните скитове, повечето мърляви и яко опушени, за моя изненада в един от тях се оказах лице в лице с лама, застинал в медитатимвна поза; стреснахме се и двамата. Естиствено се притесних, че съм нарушил покоя и вглъбението му, Ники обаче, следвайки професионалното си нахалство на печен фоторепортер, веднага хукна да го снима и за огромна изненада ламата се оказа европеец.

На другия ден завързахме разговор – въобще не беше от тия пишман-будисти, дето слагат червени наметала за по няколко месеца: беше дошъл дотук пеша – да, точно така, пеша – и се готвеше да прекара в манастирите на Ладакх няколко години. Беше възрастен, много сух и слаб – бяхме впечатлени от простотата и достойноството, с което се държеше, както и от уважението, с което го посрещнаха ламите от Табо гомпа – той практически по нищо не се различаваше от тях, беше свой, беше по-присъщ на техния свят, отколкото на нашия.

Само за няколко минути разбрахме, че разговорът с него е не само труден, но и в известен смисъл неуместен: той се държеше свободно и естествено, знаеше всичко за всички манастири наоколо, поправяше грешките ни без на най-малката отсенка на ирония или превъзходство – но ние бяхме притеснените, ние бяхме чужденците тук, ние бяхме тези, които дебнеха момента да го снимат като някаква забележителност – и дори не бяхме способни да разберем, че никакво дебнене не е нужно. Ние никога не бихме зарязали целия си багаж в скалната ниша, както направи той, никога нямаше да слезем като него боси по пясъчника; ние можеше да споделяме мечтите си да отидем на Кайлаш и трудностите, с които се сблъскваме, докато той просто каза: “Аз съм будистки монах и никой не може да ми попречи да отида там. Но не виждам защо."”Беше прав -–за него свещения връх вече не бе географско понятие, а духовна територия, пътищата към нея не минаваха през ничии граници освен през тези на неговия дух – а той вече ги беше преминал.

От пещерите видяхме някаква особена постройка – обширен двор с глинени чортени и правоъгълни сгради без прозорци, с грамадно дърво в единия ъгъл – точно това се оказа Табо гомпа. Рано сутринта бяхме в двора и обикаляхме като гладни песове в очакване да отворят – не се наложи да чакаме дълго. За сметка на това монасите бяха непреклонни – никакви снимки в гомпата.

Ники хукна да говори с главния монах, който, както се оказа, в момента кръщавал някакво дете; предишната вечер бяхме говорили надълго и нашироко с него; оказа се, че тоя познавал Бакула Ринпоче, настоятел на Спиток гомпа, прочут ладакски лама и мой колега от Монголия /там той, макар и вече към 90-годишен, беше индийски посланик и се радваше на изключително уважение сред монголските лами – и имаше защо – със събрани от него пари се възстановяваше Амарбаязгалант, най-красивият от малкото оцеляли монголски манастири/.

Това общо познанстви обаче не помогна – тъй и не ни разрешиха да снимаме. Между впрочем обяснимо – редом с Алчи, Табо е най-известния със своите фрески манастир в Индия, по своето изящество, а и по достолепната си хилядагодишна възраст те се доближават до тези в Цапаранг, прочутата столица на царете Гуге в западен Тибет.

В Табо, както и в почти всички подобни манастири, е полутъмно – осветлението идва от малки отвори в покрива и далеч не всичко може да се види. Почувствах някаква особена символика в резкия контраст между невзрачния външен вид на гомпата и невъобразимата наситеност и разноликост на нейните стенописи, покриващи буквално всеки квадратен сантиметър от потопената в сумрак глинено-утробна вътрешност. Практически целият будистки пантеон бе тук, в тези няколко схлупени зали. При това изключително изящно изографисан – ту с особена мекота в цветовете и сдържано балансирани композиции, ту в дълги схематични, орнаментални редици, носещи в себе си нещо от суровостта и силата на първобитните пещерни рисунки. Буда, Амитаба[8], Авалокитешвара[9], Яма[10], Махакала[11], тарите[12], бодхисатвите[13] – всички бяха там, преливащи по меките, криви и често напукани стени, обгръщащи и окръглящи ни; триметрови изображения се оказваха хранилища на миниатурни сцени, в които фигурките бяха по няколко сантиметра.

В дъното на една от залите видях тъмен коридор и тръгнах по него, препъвайки се в някакви греди или може би поломени статуи – и попаднах в друга сумрачна зала, точно под застрашително въздигналата се над мен скулптура на Махакала; един добре прицелен лъч от горния отвор осветяваше свирепото лице на пазителя, украсено с диадема от черепи, вдясно от него друго свирепо божество, може би Ямантака, бе застинало в поза яб-юм[14], обладавайки своята огъната като лък партньорка и тъпчейки купчина от издъхващи хора, слонове и коне.

Мъничката гомпа в основите на пясъчния хълм се оказа схлупено помещения, върху чиито стени бяха оцелели откъслечни фрески, също тъй изящни като тези в голямата – беше чудно, че изобщо нещо е останало от тях след цяло хилядолетие под този глинен покрив със зеещ към небето отвор. Ламите с гордост ни показаха новата си гомпа, просторна и с големи прозорци, контрастираща с примитивната тибетска архитектура на всичко наоколо, прясно боядисана и варкосана, с новоизографисани танки; въобще отвсякъде лъхаше новота и поради това – скука.

А може би проблемът беше просто в нашата собствена, позорно туристическа страст към старото, към дистанцията във времето, която единствено е способна да оценности един културен паметник? За вярващия будист не е така, за него времето е имагинерно, то е продукт на Мая[15]; няма история или ако я има, тя е свързана с духовни феномени, тя е нишка, върху която се нанизват учители и ученици, тя е процес на съхраняване на предаваната от сърце в сърце истина; оценностяването не е свързано с отминали години и епохи: новият манастир би могъл да бъде равноценен и дори по-ценен от Табо гомпа – въпреки приютеното от нея хилядолетие и факта, че тъкмо тя привлича в Табо туристите, благодарение на които живее селцето, а в крайна сметка и самата монашеска община.

Може би времето е от огромно значение само съотнесено спрямо една съвършена или безвъзвратно погубена цялост, спрямо нещо окръглено от собствената си гибел, ала будизмът е лишен от подобно окръгляне. Затова край новата гомпа пет-шест годишните лами сричаха своите молитви, правеха се, че ги сричат, ръчкаха се едно друго и ни зяпаха с отворена уста; главният лама поиска да погледне през визьора на камерите ни, за да види как аджеба става тая работа; 2500 години след Буда будизмът беше жив, дори по-жив от всякога – може би защото никой никога не бе успял да го превърне в религия.