Модерната храброст

Божидар Кунчев ми изпрати тези фрагменти, извадени от текстовете на Ясперс – и наистина останах смаян от тяхната актуалност – сякаш че са писани не само за днешния ден, но и за това прокълнато от Бога и хората място, което обитаваме – но писани с болка и грижа – и с жажда човешкия дух да намери автентичните си опори, а страха и отчаянието ни да бъдат заменени с доблест и достойнство.

Е.С.

*

Има периоди, когато всички хора повече или по-малко се намират в лагера на безсилните. Тогава като че ли душата спи, творческият дух е безплоден, Господ е съвсем недостижим, трансценденцията е безмълвна: страх се спуска като мана върху всички души.

*

Ще продължи ли духовната творческа сила или ще се ограничи само с техническото? Ще придаде ли вярата смисъл на човешкия живот или ще го помрачи многолико суеверие? Няма ли да се появи някаква форма на човешкото битие, в която ние не бихме могли да се познаем изобщо? Не биха ли се разбирали повече духовните творения на Западния свят, Китай и Индия? Няма ли да бъде самоунищожението чрез атомното оръжие краят?

*

Не е ли това живот преди края? Не е ли производителността на нашето време онзи пламък, в който ще бъде изпепелено  това несравнимо в Космоса човешко битие? Няма ли невероятните днес възможности да доведат до един живот без бъдеще, който когато осъзнае това, ще се види пред затворени врати?
*

Съзнанието за заник, за гибел е предпоставка за съвременните митове за залеза, като този, че историята съдържа по начало този край в себе си. Нейната творческа сила е била само един преходен светъл лъч по пътя на изначално осъществяващото се самоунищожение. Защо това става сега?

*

Срещу насилието е необходима защита чрез насилие, защото чрез ненасилие човек би станал роб на другите или би се провалил.Свободното сътрудничество създава една общност чрез институциите и законите.

*

Това е модерната храброст: пътешествие в опитващия живот, ако и да няма никаква сигурност – да изискваме не резултата, а да се осмелим да претърпим крушение – да изпълним своето “да” в живота, като че ли на дъното би се показала помощта, която във всеки случай означава, че силното желание не е нищо, че най-накрая то се вмества в битието.

*

Важно е да се държа така, че да кажа: онова, което мога да постигна, е само да знам какво искам, “да знам за какво искам да живея”. Заслужава висока оценка всеки, който успее да проумее това, да разбере кое има смисъл. Но това съвсем не значи, че оттук нататък той знае, че онова, за което живее, ще покори света. Ако работя за победата на разума, не съм сигурен дали той ще победи в целия свят. Трансцендентността оставя противното на разума, неразумното да се наложи с такава сила, че аз не бих се осмелил да кажа: “Господ е за разума, Той е с мен”.

*      

Сътвореното е такова, че нито едно създание не бива да се нагърбва със задачата да осъществи Божията воля. И тъй, още веднъж: ако сме проникнати от съзнанието “аз искам да работя за разума”, тогава не бива да казваме: “Бог иска в света да господства само разумът”, а най-многото можем да си позволим да кажем: “Бог иска разумът да има поддръжници в света”. Какво ще излезе от това, не се знае; аз принадлежа на тези, които трябва да са застъпници на разума. Тогава съм в единствената постижима за човек ситуация – да знае какво иска, да свързва волята за това със своята трансценденция и при това да е проникнат от съзнанието: в някакъв аспект това има вечно значение. Обаче не и да си представя: “Световната история е един процес, осъществяващ се по Божия воля или пък по свой собствен закон”. Човек не бива да си мисли, че е наясно с материалистическото разбиране на историята, и да се пожертва за него. Това е едно ненаучно, антинаучно, безсмислено, недоказуемо твърдение, постулат на вярата, който като такъв има недостатъка – за разлика от християнската концепция за вярата, - че е много бедно и хилаво като съдържание, докато съдържанието на библейската вяра е толкова богато. И двете са някаква вяра. От решаващо значение е да знаеш какво искаш, къде се намираш, за какво искаш да живееш, какво прави живота ти достоен.

*

Целта на политиката може да бъде изразена чрез следното единствено изречение: С политическата свобода човекът, който е такъв сам по себе си, ще постигне свободата в сърцевината на своята държавна същност и своето вътрешно самоутвърждаване.        Стоящият над политиката въпрос, който предхожда политиката, е: Как трябва да се развива политиката , за да можем ние сами да се утвърдим в нея, като изхождаме от най-дълбоките основания на нещата? Отговорът на това е споменатото изречение, което аз повтарям: Само политическата свобода може да ни позволи да бъдем цялостни хора. Човекът, за да бъде наистина човек, трябва да е свободен, което той, като реален човек в множеството на един народ, не може да бъде фактически.\

*

        Ние виждаме, че на въпроса, кой е човек, отговорът никога не е достатъчен. Защото какво би могъл да бъде човекът, остава скрито в неговата свобода, доколкото той е човек. Той няма да престане да се разкрива чрез проявленията на неговата свобода. Докато живеят хора, те ще бъдат същества, които ще трябва сами да се постигат. Който пита за човека, желае един истински валиден образ на човека и иска да го види, но не може. Достойнството на човека е форма на неопределимото. Човекът е човек, защото признава своето собствено и на всеки друг достойнство. Великолепно просто го е казал Кант: Никой човек не трябва да бъде използван от друг като средство. Всеки е сам за себе си цел.