Различният президент

Че Росен Плевнелиев е човек с различен манталитет и морална мяра в сравнение с досегашния президент, беше ясно още от началото на неговата предизборна кампания. Днес пролича нещо по-важно: волята да бъде автентичен – да пристъпи отвъд рамките на досегашните предубеждения, които съюзяваха изискването да бъде “президент на всички българи” с компромисите и лицемерието.

Той стана първият български държавен глава, поднесъл венец пред паметника на жертвите на комунистическия режим. И този жест много ясно показа, че да бъдеш президент на всички българи не означава да поставиш на една плоскост жертвите и техните палачи.

Този жест бе невъзможен за Георги Първанов, известен още като Гоце. Невъзможен – защото Държавна сигурност, към която и той принадлежеше с част от своята биография, бе машината за унищожение на същите тези жертви. Невъзможен – защото решението за тяхното избиване бе взето от партията, чиито наследници го издигнаха за президент. И невъзможен – защото според философията на тази партия целта оправдава средствата, а паметта е противопоказна – и функцията на държавника е да култивира не памет, а забрава.

Нека само си спомним: колко пъти чувахме призиви да затворим страницата на миналото – да я затворим преди да я прочетем, разбира се. Колко усърдни бяха героите на прехода в риторичните си жестове за “национално съгласие” и “национално помирение”. И как зад тези псевдо-морални лафове прозираха замитането на следите и мърлявите сделки с нашето бъдеще.

Този път имаме президент, който отказва да се включи в хора на адептите за национална амнезия. Който недвусмислено заявява, че паметта за жертвите е важна – и че престъпленията не трябва да бъдат забравяни.

“Въпреки желанието да гледаме напред, а не да ровим в старите рани, истините за комунистическия режим са живи с нашите спомени, спомените на нашите родители, спомените на обществото” – каза този различен президент – “ХХ век е белязан от идеологическо мотивирано политическо насилие, жертви на които в Европа има милиони. Разликата е, че в Европа жертвите на това насилие се помнят и почитат, докато у нас все още могат да се чуят призиви да забравим миналото. Свободата и демокрацията не просто трябва да се ползват, но и да се защитават, включително и в тежки времена.”

Тежките времена не са вчера или онзи ден. Вчера и онзи ден бяха тежки – но тази тежест е зад гърба ни – в миналото, което е непроменимо. Тежките времена са днес. И днес трябва да отстояваме свободата и демокрацията си – да влагаме в това отстояване всички усилия, на които сме способни.

Една от неговите форми е именно паметта. Да помниш не значи само да знаеш какво се е случило – значи и да остойностяваш своето минало, да го превръщаш в нравствен урок, да провидиш в него примери, които могат да бъдат ориентири в днешния и утрешния ден.

В този смисъл имената, изписани върху мемориалната стена, на която положи своя венец Росен Плевнелиев, са такива ориентири. Тяхната пролята кръв ни задължава да помним какво се случва, когато занемарим отстояването на свободата си. Когато престанем да бъдем граждани и се превърнем в поданици. Когато приемем да живеем в лъжа и следваме само стратегиите на личното си оцеляване. Тогава идват убийците, тогава обезцветяването на нацията се оказва национална задача. Тогава идва времето на Гоцевците.

Именно насъщността от тази памет – и защитата на свободата като обетована земя за човешкото достойнство, осмислят този жест на президента Плевнелиев и маркират неговия избор. Чрез полагането на този венец той казва къде стои – не в политическия, а в нравствения смисъл на думата. Този жест отваря хоризонт към неговото бъдещо поведение – и е залог за пригодността му за мисията, отредена на държавния глава.

Това несъмнено е тежка мисия, в която защитата на свободата и демокрацията са основния приоритет. Тепърва ще видим дали Росен Плевнелиев ще бъде на нейната висота – но поне шансове за това има – и пътищата към осъществяването й са отворени. След този жест България може да каже, че най-сетне – след десет години срам – отново имаме достоен за уважение държавен глава.