Свободата днес и тук 04 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

КАТО ПОЛЪХ ОТ КРИЛЕТЕ НА КОСОВЕ

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Божидар Кунчев

Димитър Коруджиев отдавна се наложи в представите ни като търсещ и неспокоен писател. Като прозаик и есеист той се  добра  до много от истините  за човека и нашето време, за нещата, без които няма автентичен живот, а те са свободата, духовността, съзидателната човечност и вярата. Още преди доста години той показа недвусмислено, че не приема догмите на соцреализма, който скриваше истината за робското ни съществуване. Коруджиев бе един от малкото ни писатели, съумял да види човешката участ като проблем, който не може да се осмисли с тривиалните решения на онази идейна безсъдържателност, господстваща в литературата ни. Вътрешният свят на човека, съмненията и противоречията му, разбирането, че животът и човекът са въпроси, които не предполагат окончателни отговори, но заедно с това и разбирането, че без достойнството на човека, без правото му на избор и без битието му на свободно и самопостигнало се същество човекът е само отвлечена идея – това беше и остава художническото му мислене, което е своеобразен персонализъм.  Алберт Швайцер казва: “Етиката на етическата личност е лична, нерегламентируема и абсолютна. Етиката на обществото, която то си е създало заради благополучното си просъществуване, е надличностна, регламентирана и относителна. Затова етическата личност не може да се подчини на тази етика и остава винаги в прoтивовес с нея. Тя непрекъснато въстава срещу нея, защото намира, че летвата й е много ниска”. Тези думи на големия хуманист представят точно моралната философия и на нашия писател. Та какво друго е  “Градината с косовете” например, ако не израз на дълбокото му убеждение, че нашата идентичност, че духовното начало в нас, че това, което ще ни помага да станем личности, няма нищо общо с рецептите на обществото, с конвенциите му, с неговите императиви, отнасящи се не до  отделното, а до общото. Всички те  пренебрегват истината за незаменимостта на конкретния човешки живот, за да го поставят под общия знаменател на няколко формули, които не помагат за спасението му. Затова ще цитирам и мисълта на Бердяев, че “Свещено е не обществото, не държавата, не нацията – свещен е човекът”. И тези думи са ключ към разбирането на най-същественото, което ни внушава прозата на Димитър Коруджиев.

Тъкмо заради тази е т и к а  на Коруджиев, заради идеята му за човека като личност, като пробудено същество, подчинило живота си на ценности, които са в опозиция на общоприетото, на колективните мисли и страсти, най-доброто в неговото творчество предизвиква много размисъл. То е органична част от прозата ни, която посочва ориентирите, без които няма да се пробудим в нравствено и духовно отношение. То ще въздейства и занапред, приобщавайки ни към голямата идея за смисъла на самопознанието, с което откриваме спасяващия ни смисъл. На Смисъла с главна буква, който без да премълчава нетрайното и трагичното в живота,  помага да победим отчаянието. Затова Коруджиев  ни кара да мислим за най-важното. И ако търсим себе си, ако жадуваме за повече човечност, красота и справедливост, няма как да не се съгласим с него, когато казва, че “Познанието е оправдано само като база за отговор на нравствени въпроси”. И че истински прогрес е само “онова, което усъвършенства нравите и умножава щастливите мигове на отделния човек”. Ето защо преценката за творческия му път няма как да не бъде положителна. И умният читател, ту объркан и обезнадежден, ту вярващ или пък пълен със съмнения, но заедно с това и устремен към едно  съществуване с повече доброта и мъдрост, не може да не му бъде признателен.

            Бих откроил, без да подценявам равнището, до което той се е добрал в другите си книги, няколко, които  са представителни за светогледа и художествените му постижения. Те са съкровен израз на неговото мислене, на неговия ангажиращ персонализъм, сиреч на  философията му за човека, разкриваща драмата, но и величавото в човека, поискал да бъде  ч о в е к   и  свобода. Това са романите “Градината с косовете”, “Домът на Алма”, “Фантазия за Сашо Сладура” и “1989”.

            “В началото на 80-те, споделя ни писателят, имах сериозни проблеми и живеех с усещането за някаква вътрешна изчерпаност. “Градината с косовете” като че ли се роди независимо от мен, започнах книгата с намерение да пиша други неща. Не знам как стана, но излях на листа своята потискана жажда за нормалност, естественост, хармония, вътрешна свобода, независимост от условията, в които живееш и даже ако си окован с вериги/.../. Тази книга ме спаси и успокои, даде ми светлина”. Обърнете внимание на думите му “жажда за нормалност”. Това бе и жаждата на другите като него, които се чувстваха унизени и угнетени заради убиващата липса на нормалност. Животът, ако прибегна до един от афоризмите на полския писател Лец, бе за норамализираните, а не за  н о р м а л н и т е. Спонтанността на човешките жестове, волнодумството, правото да бъдеш различен, волята за живот извън  наложения порядък, който бе всъщност абсолютна безпорядъчност, се възприемаха с ненавист от господарите на времето. Неизбежно трябваше да им се подчиняваш, да пишеш, както те искаха, да вървиш по коловоза, който те сочеха, да се придържаш към ценностти, отричащи свещения примат на личността...Такъв бе животът, но къде бе нормалността, “къде е светлината”, както питаше в романа си Коруджиев. Светлината той откри в стародавния призив, че трябва да се обичаме, защото омразата ще ни погуби.  Там, в градината с косовете, които го извеждаха от “страха”, за да го въведат в “безвремието”, писателят заживя в своето вътрешно време, в духовно пространство с измеренията на светлината, на истинното, на хармонията, на добротата. Казано иначе, с онова, което е далеч от омразата и безплодните съмнения, от цинизма и човешките и обществени пороци. Жаждата му за нормалност бе  жаждата за вътрешно равновесие, за опора под краката, уморени да се влачат сред руините на една лишена от  н о р м а л н о с т   действителност. Коруджиев бе разбрал своевременно, че “Безсмислието, абсурдът и омерзението са само един от начините да се погледне на света”. Да въприеме този начин, както ни споделя, означаваше да  а б д и к и р а   от вложената в човека цел, от “надеждата, която се крие във всяка еволюция”. С напрегнати  сетива за неврастичното в света на омразата и отчуждението, проумял цялата нищожност на тогавашния живот, той нямаше да забрави за абсурда и омерзението. Но тъй като искаше да се спаси,  той трябваше да потисне в себе си мислите за безсмислието и да тръгне по друг път. Това бе го направил и един от най-големите творци на епохата ни – Албер Камю. Тръгнал от чувството си за абсурда, породен от сблъсъка на човешката жажда за познание с мълчанието на света, той стигна до  идеята за метафизичния бунт, за вопъла на съзнанието, който се превръща във воля за повече нормалност. Не бих се отклонил в посоката на съответните сходста и различия между двамата писатели. Най-малкото заради наличието на многото отлики. Но споменах за Камю, защото и  Димитър Коруджиев – в друго време и при други обстоятелства – бе осъзнал животоспасяващата нужда от надежда и любов. Осъзнал бе даряващото предимство на духовния път, на съдбата като творчество и като чувството за мярка, за границата, която не  се преминава, защото, както са го казвали, не всичко е позволено. Не го позволява дългът ни пред онези, чийто живот е бил светлина и смисъл. Не го позволява максимата на мъдреца от Кьонигсберг, че човекът трябва да бъде за нас цел, а не средство.

            Коруджиев пише в “Градината с косовете”, че “вървим към една нова естественост”. Тази  е с т е с т в е н о с т    е “стремеж на оня, който разбира, че всяка друга криза е свързана с кризата на човешките отношения”. Себичността, парадоксът, че тъкмо стремежът да стане личност  и животът на индивида като личност издигат също ненужните прегради в човешкото общуване – това Коруджиев не може да приеме. Разбирането му е, че щом нашата цивилизация е утвърдила човека като личност, сега трябва личността да стане  естествена. Писателят няма модел за тази естествена личност, но той знае, че непремено трябва да направим живота си по-неподправен, по-дистанциран от това, което е съвременният свят с прекалената информация, с прекаления шум и с този хедонизъм на масовия човек, обсебен от нагоните си за непрекъснати удоволствия. Не би могло, пише Коруджиев, “да се върнем към предсократовото състояние, към “оня сън сред митове”, несмущаван от съмнения и скептицизъм”. Но не трябва и да забравяме, че и днес формулата “Спасението е вътре в нас” е все така валидна, както е било преди. И аз бих казал, че връщането е невъзможно. Посегнали към дървото на познанието, ние сме изгубили завинаги своята естественост. Остава ни обаче надеждата за онова спасение, което е вътре в нас. Ще го постигнем, ако заживеем “в мир със себе си”, както казва Коруджиев, ако завоюваме най-същностното, а то е вътрешната хармония, определяща “онова човешко излъчване, което привлича живите същества”. Важното е, пише писателят, “че сме осъзнали себе си донякъде”. Осъзнали сме, че трябва да се постигне равновесието между интелекта и чувството, че не трябва да го има противоборството между основанията на разума и сърцето, измъчвало още Паскал.

            В тази книга, написана през далечната 1983 година, има поезия и мъдрост. Има го поривът към истината, която окрилява. Авторът й, изповядвайки се, търсейки себе си, е сътворил простор и за нашите пориви към истината. Днес като че ли пътят към нея е  още по-мъчителен. И не защото истината я няма, а тъй като безнравственото време я поругава непрекъснато, опитва се да я отрече, за да я замести с едно варварство, в което всичко опира до печалбата и консуматорството. Не очаквам, ако става дума за обществото ни, да възтържествува скоро н о р м а л н о с т а, за която пише Коруджиев. Но нали  жаждата ни ще остане. Остава и трайното ни чувство, че  един живот без косовете от градината на Коруджиев е само ограбеност. 

            Мисля си, че “Домът на Алма” е като своеобразно продължение на “Градината с косовете”. И тук се говори за пътя към себе си, за съдбовното в ситуацията, когато човек започва да се ражда  като духовност. Страданието на тялото, но и осъзнатата неудовлетвореност са отправна точка към самопознанието, за да се намери опорната точка за един вече друг живот. Прекараното време в дома, където героят е потърсил лек за болното тяло, е началото на  и с т и н с к о т о  време, на автентичното съществуване. Домът на Алма се оказва родилен дом, където отърсилата се от незначителното душа, започва да се ражда като  като  духовно самобитие. Така романът проблематизира  истински необходимото в живота. Внушава ни, че трябва разобусловим съзнанието си, да се отърсим от наслоеното като инерция и предразсъдък, като духовна и морална леност, ако искаме, както основателно са казвали, да отвоюваме себе си от себе си. Състраданието, мисълта за другия, сакралното в процеса на общуването между хората, когато всичко е спонтанност, невинност и липсата на корист, самата мисъл, че на света, ги има и светлите, просто  д о б р и т е  човешки души – всичко това, за което пише Коруджиев,  дава надежда. Най-малкото – разбираме, че животът ни има висше предназначение, че той придобива стойност само на равнището, където трепкат нежните светлини на човечното, на любовтта, на съществуването като отговорност и като осмислено призвание. Разбираме че, както пише Ясперс, “Трябва да се изтръгнеш от себе си, за да не се загубиш в света, в привичките, в лишените от смисъл самопонятности, в установените коловози”. Обобщено казано, пак с думите на Ясперс, разбираме, че “Да си човек означава да ставаш човек”. Ето това с т а в а н е, израстването, вътрешното преобразяване трайно е ангажирало вниманието на Коруджиев. Немислимо без избора да избереш себе си като воля за истина и свобода, за характер и съдба, то всъщност е самата идея за човека, чието с т а в а н е  гарантира  праведност и живот на разума и сърцето без пороците на безличното съществуване.

С тази праведност ще живее и неподражаемо свободният човек, за когото Коруджиев е написал  романа си “Фантазия за Сашо Сладура”. Отколе бе известна трагичната съдба на тази личност,   направила от живота си химн за достойнството и свободата. Разказвайки за него,  представящ ни ужаса на онези години, когато властваха страхът, предателствата и насилието, писателят обговаря отново скъпата на сърцето му идея за човека, за това, че при наличието на морал и съдба, дори и да го убият, човекът си остава  ч о в е к. Тук, ако прибегна до един от основните концепти на Ясперс, Коруджиев говори за едно човешко битие в условията на г р а н и ч н а  с и т у а ц и я, при която изходът от нея предполага физическото унищожаване. Сашо Сладура не може и не иска да измени на себе си,  на своята духовност.  Но жестовете му на свободен човек, поведението му, което провокира и  изглежда като безразсъдство, съвсем не е безразсъдство. То идва от неговата духовност, обрекла се на свободата, която не търпи съществуването като лъжа и покорност. Сашо Сладура ще загине, но споменът за него откроява силата на онова непокорство, даващо на живота допълнителен смисъл. Затова романът на Коруджиев вълнува. Интониран с трагизма на онова безвремие, пребогато на затвори и лагери, разказ за един човек, олицетворил живота като свобода, артистизъм и безстрашие, романът в този смисъл не потиска. От него лъха на свободата, въплътена в личността, отказала да се изгуби в   н и щ о т о.  И тук ще цитирам Тадеуш Ружевич, според когото “нищото ражда нищо” (”Нищото в плаща на Просперо”). Бих отнесъл тази истина и до времето, погубило Сашо Сладура. От  н и щ о т о, от моралната несъстоятелност на неговите убийци не може да се роди  н е щ о. Но от гибелта на този артист, от представата за светлия му стоицизъм се ражда “фантазията” за него. Сътворен е бил романът за “единствения свободен човек в една робска страна”, както Коруджиев характеризира героя си.

За раждането на този свободен човек писателят разказва и в романа си “1989”. Писан в продължение на години, той е колкото размисъл за граничната 1989, когато у нас и в Европа паднаха тираничните режими, толкова и размисъл за Доброто и Злото, изведени като морални и философски категории. Един роман за трагичните колизии между истината и лъжата, между човечността и животинското в човека, въплътило се в идеология и държава, които лъжат и убиват. Коруджиев е съчетал разказаното за насилническия режим и така наречения “възродителен процес”, за трагиката в съдбата на своите герои Тихон и Хайрие, с мислите си за генезиса на Злото. И за онези демонични сили, пораждащи неговите кървави тържества. И тук любовта, състраданието, човечността са  смислозадаващ фактор, радикалната алтернатива на безсмисления, но убиващ свят на Злото. Паметни са картините с прокуждането на българските турци. Не се забравя разказаното за онова безлюдно  село, в което след прокуждането са останали само кучета и плъхове, и в което е огромната самота на Тихон и Хайрие, побрала в себе мъка, страх, надежда, жажда за нормалност, за обич и спасение, за онзи изход, който двамата ще намерят. Отново ситуацията е гранична. Тя е гранична за Тихон, който след цял един живот на страхове, на съществуване, което е по-скоро само мъждукащ инстинкт за физическо оцеляване, ще намери себе си. Той ще победи страха си и ще стигне до истината за себе си, за Злото, за това, че животът трябва да бъде кураж и  духовен отпор. Че той не струва нищо, ако не е  осмислен с помощта на вярата и надеждата. Но ситуацията е гранична и за Хайрие, изгубила и двете си деца по време на терора. И останала само с безмълвието си, с едно отнето име, с родното си място, превърнато в пустиня, в топос на абсурда, сътворен от насилието. Но и Хайрие ще се намери, ще намогне страданието, ще стигне до спасението си, защото духовните й ресурси не са изчерпани. Нейното спасение е като възмездие на ужасите, които са я принудили да изтърпи.  Гранична се оказва и ситуцията за страната ни, която през 1989 наистина тръгна по нови пътища. Но и те не се оказаха спасителни, защото остана да ни тревожи пак въпросът за смисъла, за модуса на съществуването – на конкретния човек и на обществото като цяло. Така за кой ли път, огледал се наоколо, взрял се в лицето на ближния, и за кой ли път, четейки прозата на Коруджиев или на друг писател, си казвам, че “Спасението е вътре в нас”, в етиката на свободния духом човек, обърнал душата си към другия човек. Но много ли  са онези, които мислят така? Отговорът ми не е положителен и сигурно затова понякога извиквам в съзнанието си образите на Сашо Сладура, на Тихон и Хайрие. Затова и си припомням внушенията на Коруджиев. Това ми помага да бягам от нищетата на живота, който ме обгражда. Тогава усещам полъха от крилете на косовете от онази незабравима градина. Така се чувствам по-малко виновен и повече разобусловен, тоест нормален. В такива моменти “Вятърът, нека да го кажа с думите на Коруджиев, ме гали и аз потъвам в него. За миг изпитвам чувството за сближаване с нещо, което не изисква думи/.../”. А то е неизразимото чувство за смисъл, който май че и днес  не е нужен на доста от съвременниците ни.

 

 

 

 

 

 

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional