Дядо и баба в Хималаите. Част петнадесета: Кибер

Каза е малко градче, разположено на 3800 м. надморска височина, с криви тесни улици, по чието протежение са наблъскани дюкян до дюкян. Води се административен център на Спити и тук пристигат, натоварени на допотопни камиончета, селяните от околните села, за да продават стоките си и да купуват каквото им е необходимо. Беше твърде колоритно, но не бяхме хапвали нищичко от вчера – тъй че разпитахме в лоджето за ресторант. Препоръчаха ни два – първият ни се видя доста мизерен, но вторият – “Драгон” – явно беше на ниво: имаше малка тераса с три маси и предлагаше каква ли не храна: от местните момо в най-различни разновидности – до израелска и дори италианска кухня. На две от масите вече седяха европейци, седнахме на третата и си поръчахме момо и пържени картофи.

Ресторантът понамирисваше на говежда тор, скоро дочухме и кравешко мучене – идваше сякаш буквално изпод терасата. Погледнах от едната й страна – и се оказа, че до нея е прилепено тясно заградено пространство, в което едно унило говедо преживяше наръч слама. Додето чакахме да сготвят нашите неща, изневиделица се появи Шарл – за пореден път ни беше догонил. И не само ни беше догонил, но и се беше запознал с обитаващите градчето туристи – поздрави учтиво възрастната двойка на съседната маса и седна при нас.

Забелязахме навития на руло дунапрен, който стърчеше над раницата му – който всъщност е индийският вариант за постелка – и го попитахме закъде се стяга. Щял да прави трек от Кибер до Тцо Морири, отвърна той. Ралица, която беше минавала този трек, почна разпалено да му обяснява трудностите, които го очакват – те впрочем хич не са за пренебрегване, защото веднага след Кибер следва стръмно изкачване към Паранг Ла. Знаех, че когато с Джери са минавали по този път, ги е тръшнала височинна болест – заради голямата разлика във височините, която се взема още на първия ден. Възрастната двойка от съседната маса също се намеси в съветването на Шарл – при това достатъчно компетентно. Седнаха при нас и така се запознахме с Вит и Анна – с тях пропътувахме остатъка от пътя до Ле.

Бяха американци – но не съвсем: Вит се оказа латвиец, емигрирал много отдавна – баща му бил министър на финансиите в Латвия преди съветската инвазия – и никакво добро бъдеще не го очаквало там; за щастие семейството успяло да избяга заедно с него – по това време той бил още малко хлапе. Беше към седемдесетгодишен, дребен, но жилав, с бяла коса и брада – и знаеше всичко за Хималаите. Оказа се, че живеят вече от две години в Индия – като изпозват цялото си време за пътувания. Канеха се да пътуват за Ле – и дори нещо повече: да поемат по същия трек от Ламаюру, който и ние планирахме. Вит веднага предложи да го направим заедно – съгласихме се.

Разприказвахме се за пътя нататък – и от тях разбрахме, че имало микробус, който спирал в Кейлонг и продължавал за Ле – те вече били запазили места в него, можели да се опитат чрез местни травел-агенции да ангажират места и за нас. Въпросът беше как да стигнем до Кейлонг: споделихме, че се каним да отидем до Кибер и Ки, те ни успокоиха – нямало да тръгват утре, а вдругиден, и били наели вече джип. Попитахме за цената – според тях не било евтино, но все пак било приемливо – с известно колебание се съгласихме, тъй като си дадохме сметка, че ако наистина организираме трека заедно, би струвал значително по-малко.

Додето говорехме, изведнъж се чу някакъв рязък вик и силно изплющяване – после се повтори и потрети – а звуците като че ли идеха от обора на говедото, което и се размуча жалостиво. Ралица попита какво е това – аз отговорих, че най-вероятно пияният стопанин на кравата я бие с камшик: наистина така изглеждаше. Тя се люто се възмути, скочи и се разкрещя, кой знае защо, на келнера – с искане да спре тази жестокост. Вит попита за какво става дума и като разбра, се разсмя така, че почти се срути от стола. Оказа се, че точно под терасата на ресторанта имало малка стаичка, в която се събирали местните комарджии. Та те обявявали с победоносен вик картите си, а плющенето било от техния удар върху масата.

Посмяхме се, доразкритикувахме Шарл, който беше решил да тръгне към Тцо Морири сам, с индийска палатка, купена от околните дюкяни – и крайно несигурни обувки. Не успяхме да го разубедим, но поне го накарахме да обещае, че ще наеме коняр в Кибер и ще остане там два-три дни, за да се аклиматизира. Определихме си среща вечерта в същия ресторант и поехме в различни посоки.

Ние обиколихме околните дюкянчета, за да разгледаме джунджуриите, които предлагат – и да потърсим газов примус за трека, който ни предстоеше. Бях убеден, че си губим времето да питаме – но за мое учудване още в първото дюкянче ни казаха, че били имали такъв примус. Поискахме да го видим – и ни поднесоха едно примитивно съоръжение от голяма стоманена бутилка, стойка от запоени винкели и газов котлон – тежеше най-малко 15 килограма. Почнахме да обясняваме, че го искаме за трек – и отново ни потвърдиха: точно това носели хората, когато пътували из Хималаите. “Освен това какво ви интересува колко тежи” – каза дюкянджията – “нали конят ще го носи, не вие”. Видя ни се абсурдно, но се оказа истина – точно такъв примус мъкнеше конярът, който наехме за нашия трек.

Изкатерихме се чак до края на градчето, изградено върху един стръмен хълм. Нормален примус не намерихме, затова пък попаднахме на дюкянче със стари накити и будистки свещени предмети, откъдето след дълъг пазарлък си купихме по една мала – плюс няколко стари зърна от кост и от тюркоаз, които Ралица се нае да имплантира в броениците. На връщане вече разпитвахме за травел-агенция; намерихме една в центъра на градчето – и заварихме в нея Вит, който преговаряше със собственика й – едър мускулест тибетец с грубо изсечено лице.

От Вит разбрахме, че вече е запазил места в микробуса от Кейлонг, както и стаи в читав местен хотел; с джипа дотам обаче нещата нещо се били закучили – защото синдикатът на шофьорите искал много пари – и сега се опитвал да уреди по-евтин. В крайна сметка тибетецът обеща, че може да уреди нещо, но не сега – трябвало неговият човек да се прибере, а това щяло да стане късно вечерта. Разпитахме за някаква кола или джип до Кибер и Ки-гомпа – тъй като това бе единственият начин да се вместим в неочаквания график на пътуването: бус имаше, но пътуваше до Кибер следобед и се връщаше на следващата сутрин. Нямало проблем, но цената била твърда: 1200 рупии. Преглътнахме и платихме; след това показахме на Вит къде е нашето лодже – и се уговорихме да мине вечерта и да ни каже как са се разбрали.

Прибрахме се на свечеряване, малко след това токът в цялото градче угасна и стана абсолютно тъмно. Под лоджето лаеха и виеха бездомни кучета – изглеждаха доста свирепи и трудно можех да си представя, че някой би рискувал да мине през тяхната глутница само, за да ни каже кога тръгваме с джипа вдругиден сутринта. Вит обаче се появи, екипиран с фенерче и яка тояга – бил уредил нещата, тръгвахме в шест сутринта, само че трябвало да отидем сами до техния хотел на другия край на града. Уточнихме всички подробности и се разделихме – естествено, за никаква вечеря в този мрак не можеше да става и дума.

Рано сутринта нашият шофьор ни чакаше в калното гъмжило пред хотела – беше не джип, а малък микробус – ние бяхме единствените пътници. Поехме по стръмния и много увъртян път над Каза – и не след дълго видяхме пред нас Ки гомпа, въздигаща се като крепост над стръмен скалист хълм – бяхме решили обаче първо да отидем до Кибер, а на връщане да спрем в Ки. Бусчето се катереше бавно нагоре – пътят ставаше все по-стръмен и по-стръмен; пътьом срещнахме група хипари, които слизаха пеша от селото – най-високото населено място в целите индийски Хималаи.

Никоига няма да забравя онова особено щастливо чувство, което изпитах, когато застанах срещу Кибер, разположен амфитеатрално срещу малката кръгла площадка, на която спря нашата таратайка. Въздухът бе кристален и свеж, в далечината се издигаха високи заснежени върхове, между които бе и споменатият проход Паранг Ла, висок повече от пет хиляди метра. Самото селце се беше сгушило на 4 200 метра височина – и беше невероятно колоритно – в него имаше нещо от атмосферата на старите ни родопски села, строени по-скоро като средновековни градове – като Ковачевица и Долен примерно. Сякаш самият въздух тук бе наситен с непоклатимо спокойствие – и самото дишане пораждаше усещането за щастие.

Наоколо нямаше спрели коли – но когато налвязохме в селцето, се оказа, че съвсем не сме единствените бели тук. Срещнахме един възрастен мъж с разгърдена хипарска блуза и разпуснати по раменете снежнобели коси; малко по-нататък видях невероятно красиво момиче, което седеше на една ливада и галеше малко козле, притихнало в коленете й. Питах се откъде ли са се взели тук – струваше ми се – може би поради това, че не бързаха за никъде, че са отседнали за дълго – и изпитах неистовото желание някой ден да дойда в това селце поне за месец време, да скитам по околните хълмове, да се любувам на планините и да пиша стихове.

Продължихме през селцето, по едно време чухме звън от малка камбанка, който се носеше от малка и кръгла каменна постройка. Оказа се молитвен барабан – вътре беше приседнала една възрастна жена, която завърташе с една ръка голямото и тежко колело, а в другата държеше мала и мърмореше мантри – камбанката всъщност отброяваше всяка завъртане на барабана. Старицата изглеждаше почти древна – с изсушено и насечено лице; малко полуголо хлапе си играеше във вадата наблизо.

Снимахме и снимахме – сякаш се бояхме да не пропуснем особената красота на това село – нищо схлупено нямаше в него. Къщите бяха големи, най-често двуетажни, изградени в типичния тибетски стил. Стените бяха измазани с груби мазки и боядисани с бяла боя, прозорците – тесни и високи, бяха обрамчени с боядисан в черно трапец, покривите бяха плоски и на тях се сушаха купчини питки от говежда тор – основното гориво за през зимата. Малко по-нататък десетина мъже дострояваха една къща – и можеше да видим как се прави такъв покрив: първо нареждаха плътно долепени и обелени от корите стебла на дървета, върху тях се нареждаха тънки летви, които се покриваха с грубо платно или черга – а над всичко се правеше замазка с глина, която после се покриваше с тънък циментов слой.

Стигнахме до края на единствената улица в селото – тя продължаваше като широка пътека, която се губеше между хълмовете. Ралица настояваше да продължим по нея, за да видим къде отива, аз обаче отказах – не ми се губеше атмосферата на това село в безцелни разходки. Върнах се обратно и спрях пред някакво примитивно лодже: група деца играеха на улицата – по-големите момичета бяха натоварени с отглеждането на бебетата, докато родителите им вероятно работеха по малките нивици, пръснати из хълмовете наоколо. Това тук е често срещана гледка: виждаш хлапе на седем-осем години, което носи на гръб в цедилка едногодишно бебе. Снимах ги, раздадох им по бонбон и се вмъкнах в лождето, за да изчакам Ралица.

Поръчах си въздесъщата нудел-супа, момо и чаша чай – и почнах да си драскам някакви стихчета в тефтера. По едно време пристигна и тя – за щастие ме беше забелязала от улицата. Продължих да си пиша, а тя се разговори със стопаните – и естествено разговорът тръгна към трека за Тцо Морири; по едно време възкликна изненадано – беше разпознала в нашия домакин човека, който им беше осигурил кон и коняр при пътуването им преди дванадесет години. От него научихме, че тази година много хора се опитвали да минат по този път, но никой не успявал поради снеговете на прохода – всички се връщали безславно на втория или третия ден. Ралица отново се разтревожи за Шарл; казахме си, че трябва да го спрем на всяка цена, изпихме още по чай и се отправихме обратно – на път за Ки-гомпа.