Веселин КандимировМоже ли да се направи нещо друго от един презрял посткомунизъм?
За да не изглежда казаното като въпрос към радио Ереван, ще го обясним по друг начин.
Представете си, читателю, че сте министър-председател в източноевропейска страна, току-що съставил правителство и разполагащ с абсолютно мнозинство в парламента. Не че можете да си го представите, но опитайте. В страната, където се развива действието, властта по закон принадлежи на някакъв неясен субект, наречен народ. В действителност, обаче, тя е неравномерно разпределена в обществото, като една непропорционално голяма част от нея е в ръцете на нерегламентирана от закона група хора, притежаващи много пари, добити също по необясним от законова гледна точка начин. В основата си тя е резултат от превръщането на политическата власт на бившия комунистически режим в икономическа. Тази необхваната от закона власт нарушава равновесието между властите, формално съществуващо в страната. А знаем, че отсъствието на баланс между тях обезсилва самото разделение. Резултатът е следната картина:
- изпълнителната власт е заета с някаква комбинация между - обслужване на интересите на тази група и развиване на собствен незаконен бизнес
- законодателната власт е затънала в клиентелизъм и лобизъм
- съдебната власт правораздава срещу заплащане
- местната власт е стигнала до там, че се говори за съществуване на цели частни градове
- част от съдиите в конституционният съд са зависими от свои минали действия и могат да бъдат манипулирани.
- повечето политически партии са дружества за търговия с влияние
- медиите са зависими и манипулирани.
Корупцията е повсеместна. В МВР подкупи вземат както пътният полицай, така и самото министерство. Териториите на наркопласьорите, за удобство, съвпадат с тези на полицейските управления. Министерството приема подкупи официално, като ги нарича дарения. Политиците ги наричат хонорари за консултации. Местата за съдии и прокурори се купуват чрез посредници на нещо като борса. Избори, особено за местна власт, се печелят чрез купуване на гласовете на избиратели. Вицепрезидентът помилва осъдени престъпници срещу заплащане. Президентът посредничи на престъпни групи вътре в страната и лобира в полза на чужди държави.
Всичко това става пред очите на едно население, вероятно вече не притежаващо – поради емиграция, застаряване, висока престъпност и падащо равнище на образование - критичната маса от хора, способни сами да променят положението.
И така, представете си още веднъж, че сте министър-председател в тази държава и дори разполагате със стотина-двеста сравнително властоустойчиви лица, за да направите парламентарна група и правителство. Дошли сте на власт с обещанието да промените всичко това. Можете ли да изпълните обещанието си?
От пръв поглед е ясно, че с легитимни средства това няма да стане. Вашите парламентаристи и министри ще бъдат подложени на корупционен натиск от първият ден. Тези, които не се поддадат, ще бъдат изнудвани. Тези, които не могат да бъдат изнудени, ще бъдат демонизирани или окарикатурени от продажните медии. Натискът ще е толкова по-силен, колкото повече незаконни интереси са засегнати. Опитите за противодействие на този натиск ще бъдат осуетявани със съвместните действия на полицията, законодателната власт и медиите. Изкуството да бъде нарушаван духът на закона чрез спазване на буквата му е достигнало такива висоти, че в края на краищата всеки, противопоставил се на тази смес от пари и власт, ще бъде издухан от властта - дори с цената на физическото му премахване.
Не е нужна особена проницателност, за да разберете, че е по-добре е да се заемете с обичайната за системата на фасадната демокрация министър-председателска дейност – управление на корупционните потоци.
Сенчестият авторитаризъм
Това положение в същност не би трябвало да учудва. Още когато едва се бяха очертали промените от 1989 много хора, между тях и българинът Асен Игнатов, смятаха, че преходът от тоталитаризъм към демокрация ще премине или трябва да премине през период на авторитаризъм. По ред причини това не стана, но то не означава, че тези хора са били неправи. Това очакване се дължеше на познаването на човешката същност. Преходът от робска покорност към свободно реещ се дух не става мигновено. Достатъчно е в съзнанието на някои хора да е налице нужда от зависимост, и те ще си я наложат сами. Дори няма необходимост от нечия външна зла воля.
Свикнали сме да свързваме авторитарното управление с ръката на държавата. Но едно от определенията за субекта на такова управление е „елитарна група, използуваща репресия, за да задържи властта”. Описаната по-горе група, притежателка на сенчестата власт в страната, отговаря точно на това определение. Макар да не е официално част от законната власт, тя си сътрудничи и се прелива в нея до такава степен, че не може да се постави рязка граница между двете. Може да се каже, че в случая авторитарното й управление присъствува в държавата в неявен вид.
Как може да се промени това? Както знаем, сила се възпира със сила и власт се ограничава с власт. Този сенчест авторитаризъм може да бъде възпрян и победен с друг, равен нему или по-силен авторитаризъм.
Случаят Орбан
Читателят има чувството, че използувания по-горе пример разглежда положението в България. В действителност, той би могъл да се отнася до всяка друга източноевропейска страна. Например, Унгария. Ето какво казва унгарският писател Петер Надаш:
„...унгарското общество няма демократични традиции, затова (...) се люшка между две исторически дадености: моделът на държавния социализъм и държавата-бащица и моделът на държавния капитализъм и съсловната авторитарност, т.е. колебае се между два традиционни свята: от ерата на Кадар и от ерата на Хорти.(...)днес социолозите поставят Унгария на културната карта на света по-близо до България, Молдова, Украйна или Русия ”
През 2010 г. партията Фидес спечели изборите в Унгария и нейният водач Виктор Орбан стана министър-председател. След два опустошителни мандата на социалистите недоволството беше толкова голямо, че Орбан получи повече от две трети от местата в парламента и с това - щастливата възможност да промени конституцията. Така станаха възможни следните неща:
- новата конституция прогласи християнството като обединяващ фактор на нацията
- появи се възможност за търсене на отговорност за престъпленията на комунизма
- затегнат бе контрола върху бюджета и централната банка
- правителството овладя конституционния съд
- овладя прокуратурата и съда и уволни множество съдии
- установи контрол върху медиите (в действителност: смени субекта, упражняващ контрол върху тях)
- удължи мандата на важни държавни служители така, че те да останат на поста си и при следващи не реформистки правителства
- и много други.
Всички тези мерки са възможен инструмент за противодействие на сенчестият авторитаризъм. Вън от страната, обаче, те бяха посрещнати с викове и проклятия. Орбан беше обявен за бонапартист, дребен тиранин, управлението му беше наречено „виктатура” и не отговарящо на европейските ценности. (Лицемерие: тези, което твърдят това, изглежда, нямат нищо против формално спазваните ценности на демокрацията да бъдат параван на нечия олигархична власт, но не понасят те да бъдат защитени с неформални средства.) Някои от обвиненията си противоречат: например, твърдението, че ставащото е бунт на националната олигархия срещу чужденците, трудно може да бъде съгласувано с друго – че 80% от унгарците са против Орбан (и, следователно, за чуждите олигарси). Особено силни стенания предизвиква припознаването на Унгарската соцпартия за приемник на вината на комунистите.
В същност, едни от тези мерки са напълно приемливи. Други, като контролът върху медиите, са формално неприемливи, но разбираеми. Трети, като забраната на хомосексуалните бракове или намаляването на броя на признатите вероизповедания имат само символично значение. Има и такива с определено антипазарен характер, като повишаването на ДДС. Всичко зависи от това как ще бъдат използувани те. Като инструмент за нормализация и модернизиране на страната или като средство за установяване на диктатура. Доколкото можем да съдим, Орбан е достатъчно интелигентен, за да разбира, че днес диктатурата няма почва по тези земи.
В Източна Европа има още един подобен случай - този в Грузия. Той е по-ранен и вече достатъчно успешен, за да допуснем, че развитие от първия тип също е възможно.
Случаят Саакашвили
Президентът Саакашвили дойде на власт по далеч по-драматичен начин – след нещо, наречено „Революция на розите” и завари страната си в далеч по-окаяно положение от Унгария на Орбан. Известно време станалото се приемаше за оперетна революция, като тази на румънците от 1989, дошла да замени един корумпиран режим с друг. Нещата станаха подозрителни, когато упреци към авторитаризма на Саакашвили започнаха да идват не само от запад, но и от бастиона на източната демокрация – Русия. Саакашвили, подобно на Орбан беше обвиняван не само в действия, засилващи властта му, но и в силово справяне с конкурентите си.
Днес, седем години по-късно положението е следното: по думи на Световната банка в Грузия са проведени значителен брой реформи в областта на вътрешният ред, правораздаването, образованието, икономиката. При това – с голяма скорост и дълбочина на обхвата. Според организацията Транспаренси интернешънъл страната е световен лидер в борбата с корупцията. Само няколко примера за степента на промените: приет е закон, според който всяка пряка или непряка комуникация на заинтересована страна със съдия се криминализира. Само за един ден са уволнени 40 000 полицаи. (Съдейки по числото, това е практически цялата грузинска полиция. За да не изпадне страната в хаос след този акт причината може да е само една: тази полиция не е вършела никаква (ама наистина никаква!) работа по противодействие на престъпността.) Намален е броят на държавните служители, като същевременно заплатите на ключови такива (в данъчната полиция, съда, митниците) са увеличени рязко. Премахнати са 90% от всички лицензи, необходими за правене на бизнес.
Резултати: рязко спадане на престъпността, увеличаване на доверието в полицията и съда, ниска степен на корупция, икономически растеж, промени в качеството на образованието, ефектът от които ще се усети след време.
Можем да спорим доколко тези постижения са необратими и дали няма да бъдат компрометирани след евентуалното слизане на Саакашвили от власт. Впрочем, примери за дългосрочно действие на такива реформи съществуват – нека посочим само този на Пиночет в Чили, достатъчно познат, за да го коментираме. Нашата цел е само да припомним известната истина – че авторитарните режими са по-способни на радикални реформи от демократичните.
Заключение
Заключението е съвсем кратко: на настоящият етап авторитарният подход може да даде по-добри резултати при нормализиране на посткомунистическото общество, отколкото фасадната демокрация. Авторитарният подход е само инструмент и като всеки инструмент може да бъде използуван за най-различни неща. В частност, за осигуряване на власт заради самата власт, както и за осигуряване на власт заради провеждането на реформи. А ако трябва да бъдем реалисти – и за двете едновременно. Цялата тънкост е в съотношението между тях. Просто трябва да умеем да преценим кое е основното.
Още от същият автор на www.kandimirov.com