Дипломацията на оръжията ще реши кризата в Сирия

Не се подвеждайте по гневните реакции на Лондон, Париж, Вашингтон, а сега и на самия генерален секретар на ООН за ветото на Русия и Китай, наложено на резолюцията за Сирия. Наистина то провали внимателното засилване на дипломатически натиск, организирано от западни и арабски правителства. Много удобно е обаче да хвърлим цялата вина за продължаващата ескалация на насилието в Сирия върху тези две страни, и особено върху Русия.

Разбира се, президентът Асад трябва е да доволен, че се спаси от  порицанието на ООН. Но някой допускал ли е за миг, че ако резолюцията бе приета, Асад щеше незабавно да спре бомбардировките в Хомс или който и да е друг център на съпротивата?

Сирийското правителство разполага тежкото въоръжение, толкова критикувано от генералния секретар на ООН Бан Ки-мун и президента Обама, не само като упражнение за сплашване на цивилното население. Използва го, за да сломи всеки център на съпротива или независимост, още повече, че сега към съпротивата се присъединяват дезертьори от армията.

След като семейството на Асад и привържениците му алауити не пожелаха да прекратят убийствата дори в присъствието на наблюдатели от Арабската лига, те със сигурност няма да го направят само заради гласуване в ООН. Имайки предвид растящата въоръжена сила на опонентите му, режимът в Дамаск вероятно си дава сметка, че няма алтернатива освен да смаже с пълна сила бунта, докато той все още няма достатъчно оръжие или хора, за да го свали. Президентът Башар Асад може да поеме всякакви обещания пред гостуващия руски външен министър за спиране на насилията и преговори с враговете. Асад дори може би си вярва, че има такива намерения. Но едва след като разгроми опозицията.

Дипломацията при тези обстоятелства, подобно на санкциите, е по същество само средство на западните политици да покажат, че правят нещо за ситуация, която тревожи обществата им, но за която не могат да направят почти нищо без  пряка военна намеса.

Русия и Китай сбъркаха, като наложиха вето на резолюцията.

То подкопа  доверието към тях в Близкия изток и на други места.  Техните дипломати вероятно смятат, че е било е по-добре да се въздържат при гласуването. Това обаче не означава, че руснаците грешат по принцип. Каквито и да бяха формулировките в резолюцията на ООН, намерението бе смяна на режима и независимо дали това се харесва на някого или не, то намирисва на подбуждана от Запада интервенция.

Западът ще изтъкне, точно както в случая с Либия, че подкрепата на Арабската лига и отказът да бъдат разположени военни по суша прави нещата много различни от западните интервенции в миналото.

Либийската интервенция, с която Русия и Китай се съгласиха, не е пример за подражание. Участието на Арабската лига се дължеше изцяло на омразата към Кадафи. Въвеждането на зона, забранена за полети, бързо доведе до едностранни бомбардировки срещу силите на режима и до фактическо участие в гражданска война. Въпреки че успя да свали полковник Кадафи, интервенцията взе много жертви и предизвика хаос, който още не е преодолян.

Играта в Сирия се нарича смяна на режима, както бе и в Либия. Много е късно да се говори за уреждане чрез преговори.  Пролята е много кръв. Въпросът е дали тази цел може да се постигне бързо и без тотална гражданска война.

Най-голямата надежда е, че ужасът от цивилните жертви ще се прибави към констатация на средната класа, че управлението на Асад е обречено, за да възникне масов бунт, който да свали правителството. По-вероятният развой е бунтът да получи оръжия от религиозни групи в Саудитска Арабия и другаде, да бъде подкрепен от Турция и много вероятно да бъде тайно подпомаган от САЩ и Великобритания.

При всички случаи дипломацията остава на втори план.

Америка бе отслабена, но започва да укрепва

Най-важната новина за седмицата може да се окаже не растящото насилие в Сирия, нито продължаващите проблеми в договарянето на спасителния пакет за Гърция, а растежът на заетостта в САЩ.

Икономистите бързо отхвърлиха идеята, че растящата заетост бележи истинско съживяване. И може би са прави. Много е рано да се говори за връщане към растеж сега или след няколко години. Но шест месеца траен растеж на заетостта не е нещо маловажно.

Досега той бе тълкуван от гледна точка на вътрешната политика. Ако заетостта продължи да расте, ще растат и шансовете на президента Обама да бъде преизбран през ноември (въпреки че за това няма гаранция, както научиха британските правителства).  Последиците обаче са много по-широки.

Америка означава бизнес. Това е клише. Но е вярно. До голяма степен намаляването на влиянието на Америка в чужбина бе предизвикано от срива на икономическия й растеж и провала на финансовия й модел. Ирак и Афганистан откроиха границите на военната й мощ. Но много по-важен, особено в Азия и Латинска Америка, бе упадъкът й като икономическа свръхсила.

Ако растежът се възстанови, ще станем свидетели на много различна, уверена в себе си Америка, с много по-националистки дух и много по-голяма воля да използва влиянието си.