Едвин СугаревДокато четях тази книга, си спомних едно горчиво обобщение на Петър Стоянов, чуто или прочетено някога. “СДС изгуби битката за политическата власт” – каза той – “изгуби и битката за икономическата. Сега остава битката за миналото. Трябва да внимаваме да не изгубим и нея.”
Имам чувството, че с “Това се случи пред очите ми” на Йордан Василев започва именно тази последна битка. Битката за историята, битката против подмяната на историята. Битка, която е наистина насъщна – защото отдавна вече е в ход пренаписването на станалото по време на прехода, подмяната на неговата история. И би трябвало да отбележа, че загубата ни в другите две битки течеше паралелно с този именно процес – процесът на подмяната, на корумпирането на паметта, на амнезията, внедрявана и възпитавана съвсем съзнателно от питомците на ДС и подопчените им медии.
Затова тази книга е важна за мен – много важна – защото поставя едно начало, сврързано с нравствената отговорност да разберем какво се случи през кръстния път на българите в тъй наречения преход – като покрай всичко друго проумеем и къде катострофираха нашите усилия да превърнем България в нормална, достойна за живеене страна. Само това знание би помогнало на поколенията, които идат подир нас, да продължат тези усилия. Без него те биха поели в погрешна посока.
Тази книга е важна за мен и в още един аспект – защото чрез нея оживяват сложните перипетии на индивидуалността в контекста на историята. Тя показва баланса между личностното и историческото, между индивидуалното усилие и обществената необходимост. И не само показва, но и доказва, че човек не е безсилен механизъм в машинарията на историческата предопределеност – че той може да има и волята, и мощта да й противостои, но и да я променя – че той сам оформя своето бъдеще и може да заяви своето достойно “аз съм” – независимо от всички усилия да бъде смачкан и заличен с помощта на задкулисни игри и удари под кръста. Едно от достойнствата на избрания от Йордан Василев тип разказване е, че той чете историята през призмата на личната съдба, че използва преживяното и в още по-голяма степен – направеното от един човек като лупа, с която разчита глобалните промени, които изживяваме като нация.
Малко е да се каже, че неговият герой е емблематичен. Петър Стоянов всъщност е единственият истински президент, който сме имали досега. (Росен Плевнелиев може да се окаже вторият, но неговото президентско бъдеще предстои.) Неговият предшественик съсипа – не без щедрата експертна помощ на ДС – първото свободно избрано демократично правителство след половин век комунистическа деспотия. Неговият наследник пък стана първият ни държавен глава с двойна биография – и в продължение на цели десет години трябваше да търпим срама да бъдем представяни пред света от агент на ДС, превърнал се в живо олицетворение на комунистическата наглост и скудоумие.
Само си го представете Петър Стоянов между тези двамата и вижте разликата. Тя не е само манталитетна, не е свързана само с очевидно различните интелектуални възможности. Свързана е преди всичко с две неща: с достойнство и чувство за отговорност. И с още нещо, на което нито неговият предшественик на президентския пост, нито позорният му приемник бяха способни – и което е една много рядка способност за българските политически мъже – и в миналото, а днес още повече. Това е способността да надмогнеш себе си, да заложиш на карта и своя авторитет, и своето бъдеще – когато обстоятелствата го налагат. Защото има съдбовни мигове, в които бъдещето на една цяла нация зависи от решимостта на един човек – от неговата способност да поеме върховната отговорност на плещите си. Бих казал, че точно тези мъже правят историята – и те са солта на земята. Петър Стоянов имаше такъв миг в живота си – и точно за него става дума в тази книга.
И именно за този миг би трябвало да говорим – когато става дума за достойния прездидент на България. Би трябвало да си спомним, че той стана такъв в най-драматичния за страната ни момент. Страната беше в национална катастрофа – не по-малко драматична от тази след Първата световна война. Банките бяха фалирали, хората бяха изгубили своите спестявания, инфлацията беше 520%, заплатите бяха с равностойност от няколко долара, имаше хлебна криза и зърнените запаси бяха на изчерпване. Правителството беше в оставка, парламентът практически не работеше, жълтите павета пред него бяха обагрени от кръвта на студентите, бити тук през нощта на 10 срещу 11 януари – броени дни преди новия президент на положи клетва. Имаше национална стачка, в столицата и големите градове течаха ежедневни протести, а по магистралите се издигаха барикади.
Такава беше реалността към момента, в който току-що влезлият в своите правомощия Петър Стоянов трябваше да вземе първото си държавническо решение – а то беше свързано с даването на мандат на БСП за съставяне на ново правителство. Формално погледнато, президентът нямаше избор – Конституцията го задължаваше да даде мандат на най-голямата политическа сила и да приеме предложения от нея кабинет.
Формално погледнато – да. Само че освен формалната има и нравствена логика – и двете не винаги съвпадат. Хората вече от месец са на улиците, градусът на негодуванието им е твъдре висок, достатъчна е само една искра – или само една провокация – за да пламне големия пожар и страната ни да потъне в кръв – а протестите да прераснат в гражданска война. Петър Стоянов прекрасно знаеше, че такава искра би бил втори мандат за БСП – за преките виновници за сполетялата ни национална катастрофа. Затова даде мандат на БСП с публичното пожелание този мандат да не бъде изпълнен – и с предупреждението по какъв опасен ръб вървим – изразено многократно и публично в тези критични седем дни, които делят връчването на мандата от съдбовния отговор на мнозинството. И когато на 4-ти февруари Георги Първанов и Николай Добрев влязоха в президентството и му връчиха списъка на новото, съставено от БСП правителство, той отказа да го приеме.
Отказа – въпреки че Конституцията го задължава. Години по-късно споделя пред Йордан Василев, че това е бил един от най-тежките моменти в живота му. Да – със сигурност е бил такъв. И един от най-отговорните. Защото в този момент Петър Стоянов съзнава силата на онази ненавист, която изпитват хората, стоящи в този миг по барикадите, блокирали вече цялата страна. “Това не беше реакция само срещу кабинета на Жан Виденов” – споделя той. “Това беше реакция и срещу всичките онези 45 години на унизителен комунизъм в България. Беше нашата закъсняла Пражка пролет.”
Той не може да предаде тези хора. И същевременно съзнава колко малко е нужно, за да се превърне техния гняв в разрушителна стихия. “Бяхме на ръба на гражданска война.” – споделя той – “ако БСП бе съставила ново правителство, точно това можеше да се случи.” И същевремено си задава един повече от основателен въпрос: “Много пъти съм си мислил дали някой не е желал точно този сценарий. Страна, хвърлена в хаос и отдалечаваща се от НАТО и ЕС за десетилетия, а може би завинаги, както сега това се случва с някои държави от бивша Югославия.”
Това е моментът – един от много редките моменти – в които българската история виси на косъм. И в които всичко зависи от волята, куража и мъжеството на един единствен човек. Петър Стоянов можеше да приеме този мандат – да се скрие малодушно зад задълженията си – да си измие ръцете с казваното толкова пъти преди. Никой не би могъл да го укори, не би имало за какво. Обратното – отказът би могъл да се стовари върху него с цялата мощ на своята антиконституционност. Но би могъл и да спаси България – в най-драмитичния миг от нейната нова история, когато всичко е на ръба и до насилието има само една стъпка.
За щастие този жест успява. Дължим много на този негов отказ. Той всъщност спаси България – и благодарение на него тя успя да направи първата си огромна крачка към нормалността. Страната ни получи своя шанс – а кой и защо го пропиля – това е вече друга опера.
И тук отново се налага да подчертая защо е важна тази книга – защо е важно да бъде написана обективната история на българския преход. Важно е – защото тук и днес политическото настояще чете миналото с оглед на собствените си интереси – и подменя фактите от него, пренаписва неговите сюжети по един изключително порочен начин. А когато с подобни пренаписвания се заемат преките виновници за тогавашната национална катастрофа, резултатът е омерзителен. Няма по-красноречив пример за това как дяволът чете евенгелието от начина, по който наследникът на Петър Стоянов, известен най-вече като Гоце, се опитва да си присвои политическия капитал от тогавашното решение на действащия президент. Те, видите ли, се отказали сами от съставяне на правителство – и с това спасили България от гражданска война.
Този човек лъже. Казвам го и го повтарям: този човек лъже. И е не само лъжец, но и страхливец. Те не се отказаха – те бяха отказани. Влязоха в президентството с пълен списък с новото правителство на БСП – която току-що беше провалила и ограбила България – и излязоха със своята нереализирана папчица под мишница. Малко по-късно Петър Стоянов свиква Съвета по национална сигурност, на който поставя ребром въпроса за императивната политическа необходимост те да се откажат от мандат. Извиканите експерти по национална сигурност достатъчно ясно очертават ситуацията в страната и прогнозират какво ще се случи, ако мандатът бъде изпълнен. Останалите политически сили споделят гледната точка на президента – и това, а не нещо друго, принуждава лидерите на БСП да капитулират. От водещо значение обаче е отказът на прездидента от всякакви компромиси – и изискването му мандатоносителите незабавно да поемат отговорност за своите действия.
“Имахме почивка и извън протокола им казах, и то доста рязко, че не могат да си играят на политика, без да поемат отговорност” – си спомня той. “В България нямаше правителство – Жан Виденов вече си беше подал оставката, на практика нямаше и парламент – след събитията от 10 януари работата му беше напълно блокирана. Единствената работеща институция бе президентът и цялата отговорност за случващото се лежеше върху мен. Казах още на лидерите на БСП, че ако не искат да се откажат от мандата, да излязат от парадния вход и да обяснят това на протестиращите, защото преди това им бях осигурил достъп до президентството през задния вход, който е до “Шератон”.
Те обаче не го правят. Прибират си гузно папчицата с правителството и се изнизват през задния вход. Вероятно така ще се изнижат и когато някой ден, когато – надявам се да е скоро – напуснат окончателно политическата сцена. Ще се изнижат през задния вход на историята.
Книгата на Йордан Василев е четиво с продължение – тя не обхваща целия период от мандата на Петър Стоянов. Всъщност неговата хроника приключва към средата на 1997 г. – със съставянето на правителството на Иван Костов. Вторият том предстои – а с него и още два изключително напрегнати и драматични моменти от българската история.
Особено драматичен е моментът с кризата в Косово – при която България отказа да предостави въздушното си пространство на Русия – и това трудно решение, което предотвратява руския десант в Косово и на практика реализира един от основните ни външнополитически приоритети – присъединяването към НАТО, беше взето най-вече благодарение на факта, че със своята навременна и публично изразена позиция Петър Стоянов направи немислимо всякакво шикалкавене и бавене на правителството по този въпрос.
Вторият драматичен момент е в някакъв смисъл на думата народопсихологически – и това са президентските избори през 2001 г. – когато българските избиратели предпочетоха Георги Първанов през възможността Петър Стоянов да получи втори мандат. Този парадоксален избор обаче не е просто грешка на обикновените българи. Петър Стоянов не изгуби тези избори – той беше предаден – и е крайно време някой да повдигне завесата пред мръсната политическа игра, която се разиграваше зад кулисите. И не се съмнявам, че в своя втори том Йордан Василев ще обърне достатъчно сериозно внимание на този въпрос. Той има и куража, и умението, и най-вече нравствения авторитет, необходим за този тежък, угнетителен разказ.