САМОТАТА В СТИХОВЕТЕ НА ДАЛЧЕВ И ВУТИМСКИ

Атанас Далчев и Александър Вутимски принадлежат към различни, при това ярко налагащи се поетични поколения. Далчев принадлежи към следвоенното и неговите стихове битуват в контекста, изграждан от една страна от авангардистката поетика на  Гео Милев, Ламар и Фурнаджиев, от друга – от Лилиев и късните символисти, от трета – от виталната поезия на Багряна: това е вероятно и най-кръстопъната, най-ярко разпластена епоха от историята на българската поезия. Вутимски стартира заедно с поколението от 40-те: неговите поетически спътници са Геров, Валери Петров, Богомил Райнов, Радой Ралин и цяла плеада ляво ориентирани поети, сред които и още незабелязания Вапцаров.

Дори само повърхностен поглед върху обгръщащите ги литературни контексти обаче ще ни убеди, че и при двамата тази принадлежност е мнима. Те стоят някак отчуждено и особено, пределно категорично отказват да се впишат мисленето, тематиката и стила на своите поетически генерации, остават непринадлежащи към тях и неподвластни на всякакви класификации. Въпреки че Далчев участвува в кръга “Стрелец”, а Вутимски има ярко присъствие в средите на литературната бохема, тази принадлежност е по-скоро житейска, отколкото литературна. Практически те не принадлежат към никого, не се вписват в никаква философски и естетически мотивирана общност – съществуват сами за себе си и сами създават собствения си литературен контекст. Поради което и остават недоразбрани и недооценени от своите съвременици: едва ли някой е виждал в лицето на Далчев най-добрия български поет на ХХ век – и дори критик като Владимир Василев не е имал съзнанието, че Вутимски е уникален поет, далеч надраснал търсенията на своето поетично поколение.  И за двамата признанието принадлежи на бъдещето: след един много дълъг период, в който остават забравени и някак си забранени.

Това разминаване между прочита на техните съвременици и днешния прочит съвсем не е случайно: и двамата отхвърлят категорично и тотално своето време, тежненията и страстите на ежедневното – и са не негови изразители, а негови отрицатели. Това отрицание обаче не е доминанта, то се дължи по-скоро на факта, че акцентите в тяхната поезия са отвъд териториите на социума и отвъд емоциите на личното аз; че те задълбават в глобалните аспекти на екзистенциалното, при които смисълът и безмислието на човешкия живот и неговата обреченост пред лицето на смъртта се оказват в центъра на вниманието. Подобна позиция априори изисква и максимална дистанция от реалното битие с всички негови събитийности и личностни перипетии, изисква непринадлежност и самота, които също не могат да бъдат разбрани без дистанцията във времето и натрупването на съответен опит в литературното възприемане.

Сами по себе си самотата и отчуждението, обречеността на тленното човешко съществуване се превръщат в основни теми и за двамата – интерпретирани от различна гледна точка и по различен начин. И при двамата самотният човек, непринадлежащият, живеещият с чувството за пропиляност и обреченост е гледната точка, от която се реализират поетичните послания. И за двамата смъртта е основна реалност, което едновременно обезмисля човешкия живот, но и  осмисля усилието да бъде намерена опора за надмогване на тази тотална обреченост и за осмисляне на битието дори и при ясното съзнание, че то е само път към смъртта. В същото време тази реалност е коренно различна. За Далчев смъртта е екзистенциална категория; за Вутимски смъртта е предстояща реалност, непосредствен опит – той е писал своите стихове с ясното съзнание, че скоро ще умре – и в този смисъл смъртта е изповед, а не обект за размисъл, както е при Далчев. Тази различност се проявява в изразните средства и в различния емоционален градус, както и в степента на абстрахираност от личното – много по-голяма при Далчев, отколкото при Вутимски. Общото е в самотата като определяща категория: пред лицето на смъртта човек е изначално самотен – ние живеем заедно, но умираме сами – и когато животът бива осмислен от гледната точка на изчерпването и изтляването като предвестници на изначално неизбежната смърт, връзката с ближните също се оказва крехка и несигурна.

Често се смята, че основна заслуга да Далчев е отхвърлянето на символистичната абстракция и връщането към конкретното. Това, разбира се, е факт, и дори е програмно изразено в ранните му статии, но не е достатъчно – не предопределя нито неговата уникалност, нито радикалното му скъсване с традицията. Далчев е толкова категорично различен от своите съвременици преди всичко поради гледната точка, от която обглежда и обговаря света. Той всъщност е първият, който провижда живота като път към смъртта, а човека – като изцяло преходно същество, впримчено в ежедневната монотонна повтаряемост, неспособно да намери автентичен път към ближните, лишено от патериците на вярата в отвъдното, от упованието в абсолютните стойности на душата и в изкуството като подстъп към вечността.

Тази позиция е изключително трудна за отстояване, тъй като лишава поезията от всички валидни дотогава илюзии и утехи – и в в максимална степен разрушава представите за аза като център на поетичната вселена; и дори нещо повече, разколебава  и обезмисля всички негови идентификации в сферата на идеалното и сетивното, социалното и лично битие.  Вероятно тъкмо поради това няма персоналност и няма азовост в ключовите стихотворения на Далчев. Азът е само етикет, който означава съществото човек в неговите екстремни екзистенциални ситуации – или в размисъла върху тях. Дори когато тръгва от някакъв непосредствен опит – както е например в “Човек бе сътворен от кал”, стиха достига пределното обобщение, което неизбежно го откъсва от личностното. Посланието не е израз на личността и преживяното от нея, а екзистенциален опит, валиден за  човека въобще. Не е трудно да открием разликата примерно с поет като Вутимски, при който въпреки сходната поетична техника и проблематика стихът е уникален именно защото е ексцесивен израз на една изцяло нестандартна личност, поставена в пределно напрегната, гранична ситуация.

Заслугите, които Далчев признава на иначе не особено уважавания от него Яворов, са свързани именно с поставянето на екзистенциалната проблематика в центъра на вниманието. Но има една генерална разлика в начина, по който те се поставят: Далчев пита не за смисъла или безмислието на вживелия се в определена роля – на любовника, на творческия гений или на революционера: той пита за смисъла или безмислието на човешкото битие въобще.  С други думи – цялата му поезия е метафизична и метафорична медитация над върховния въпрос на всички религии и философии, реализирана обаче със суровата воля на отшелник, който отказва да се задоволи със спекулациите на вярата, както и с какъвто и да било частен отговор.

Този максимализъм е драматичен – той не оставя място за утешения. Ако смъртта е единственото абсолютно сигурно предстоящо събитие в живота на човека; ако този живот е непрестанно вехнене и чезнене; ако само мъртвото е вечно и свето, а тленното – греховно и терзаещо се – то къде би могъл да намери човек опора за своята автентичност, как и на какво би могъл да се опре, за да осмисли себе си и да намери път към ближните? Това е въпросът, който Далчев поставя в цялата му тоталност и непримиримост. Невъзможността за универсален отговор превръща този въпрос в черна дупка, която изсмуква без остатък всички възможни идентификации  на аза, анихилира самото му съществуване и го превръща в абсурден парадокс, чиято принадлежност към каквото и да било общо и взаимообусловено битие е предварително обречена. Именно тежестта на това съзнание превръща самотата в постоянен рефрен в неговите стихове – самотата като чезнене, като неприсъствие, като непринадлежност към този свят.

Усещането за тази самота  е коренно различно от всичко познато дотогава в българската поезия. Това не е гордата и доброволно поета самота на извисения дух, както е при Славейков, нито самотата на изстрадващата краха на своите илюзии душа, както е при Яворов. Достатъчно е примерно да съпоставим неговата “Нощ” с “Повест” на Далчев, за да видим разликите. “Нощ” е конвулсия на съвестта, терзана от непостигнатото – но тази конвулсия не поставя под въпрос върховността на непостигнатите идеали, тяхната валидност като надвластни спрямо личното битие. “Повест” е анихилация на човешкото – е неприсъствие, невалидност на самото битие, е невъзможност за излаз от изначално предопределената капсулираност на аза, е не нищетата, а направо нищотата на човешкия живот. Повестта е повест за несъстоялия се, за лишения не само от способност да се самоопредели и да комуникира, но и изобщо от индивидуалност и език – мъртвите вещи са иззели функциите на негови говорители, посланието е концентрирано не върху неговата уязвимост или недостатъчност, а направо върху неговата липса.

Всъщност “Повест”, Стаята” и “Дяволско” концептуализират самотата и неприспособимостта в поезията на Далчев – като функция на тленността и страха пред смъртта. Те очертават бермудския триъгълник в неговата поезия            , в който изчезва всичко и остава само нищото. “Стаята” е “повест”, в която човешкото е само загатнато, в която стопанинът може само да бъде предполаган и в която предметите са оставени сами да изговорят изтляването и обезмислящата липса на човека. “Дяволско” е точно противоположната гледна точка – то е ексцесът на тази обезмисленост, крайната възможна точка на нейното обговаряне. Докато в “Повест” самотата се концентрира в думите:
            ”И сякаш аз не съм живеел никога

            и зла измислица е мойто съществуване!”,

то в “Дяволско” тя е ексцесивно преживяна като отказ от съществуване; като контраверсия на шумния витален свят навън, като позиция на преминалия вече на отвъдния бряг:

            “...аз имам всичко: моя е смъртта!”

Съзнанието, че смъртта е всичко или по-точно всичкото, с което човек реално разполага, е вероятно най-крайната точка, до която е достигала българската поезия. Само по себе си това съзнание проблематизира живота до степен, при която въпросът на Камю за самоубийството като основен за битието, става наистина адекватен. Поне според мен историята на българската поезия познава само още един случай, в който смъртта е изведена в толкова силни позиции – и това е поезията на Вутимски. Изходните позиции на двамата обаче са коренно различни. За Вутимски смъртта е не философски концепт, а непосредствено предстояща реалност – той е сред редките случаи, в които един поет създава цялото си творчество буквално пред лицето на смъртта. ( В случая не говоря за Александър Вутов, който е коренно различен и много по-слаб поет.) Той просто е знаел, че ще умре, поради което е наситил последните си четири години с максимално възможната интензивност, преминаваща далеч отвъд границите на обичайното съществуване.

Самият негов живот е ексцес и съзнанието за смъртта поражда този ексцес – докато при Далчев ексцес има единствено в поезията. И при него самотата е доминанта – но породена не от анихилацията на аза, а от неговата различност и неприспособимост – и от неговата драматично ранима свърхнапрегнатост, която подхожда към света с максемалистични очаквания и точно поради това рязко контрастира с ограничеността и нечувствителността на околните. Ако Далчев изживява себе си като неприсъстващ, то Вутимски изживява себе си като непринадлежащ; неговото отчуждение е отчуждението на чуждия, дори на чужденеца. И при него има стихотворения, които ситуират човека като обитател на затворените пространства, като функция на изхабяването  и на отминаващото време – в които интериора говори вместо субекта и които могат да бъдат тълкувани като сродни с “Повест” – ала самотата в тях е плод на трагично изживявано инобитие, а не на битието като “зла измислица”. Хотелите са неговият адекват на Далчевите къщи и стаи, но акцентът е преформулиран:

            “...Откъде съм дошъл в този стар и затънтен хотел?

            От коя ли страна, през кои океани и залези?

- Аз не знам. Но в нощта ме терзае жестоко носталгия:

вървя ли, мечтая ли, плача ли, аз съм тук – другоземец ли?”

Идентификацията е невъзможна, комуникацията също: “Аз говоря навярно на някакъв непознат и забравен език” – гласи следващия стих. Това говорене е от позициите на отхвърления и прокълнатия, то е говорене от дъното на живота – и същевременно е говоренето на обременения с премного жажда за живот и съпричастност, на нажежената до бяло чувствителност, избликваща в ексцесии, чиято интензивност е просто непоносима и неприемлива за околните и се превръща в извор на безнадеждна самота. Тя е лишена от абсолютните дълбочини на Далчевата самотност, но за сметка на това е много по-пластична и образно наситена, дори по-човешка – защото е самота-вик, самота-болка, самота-конвулсия, обзета от неистовото усилие да изчерпи себе си докрай именно за да стигне отвъд, да се досегне до ближния.

Предварителната обреченост на това усилие се осъзнава не чрез познанието за изначалната и абсолютна преходност на битието, а чрез съзнанието за лична обреченост и тотална неприспособимост. При Вутимски говоренето не извира от нищото, зейнало на мястото на анихилиралото его: той изговаря с пълен глас себе си и познатото от своя директен опит – или пряко, или чрез два персонажа, функциониращи като негово алтер его, оспорващи си неговите поетични територии и същевременно преливащи един в друг: това са Синьото момче и Развратният ангел. Тъкмо чрез тях са очертани границите на неговата самота; неговата неприспособимост е ефект от тяхното трагично несъвпадане и същевременно от невъзможността да бъдат отделени един от друг, както и да бъде направен избор помежду им – защото Вутимски е и двамата едновременно.

Самотата не е само и единствено ефект от надвесената физически (при Вутимски) или метафизически (при Далчев) смърт; тя има и други измерения. Едно от тях в стиховете на Далчев монотонността, превръщането на живота в безкрайна поредица от едносъщни, повтарящи се събития. Човешкият път е представен метафорично в “Коли” – той е “безнадежден”, води “незнайно къде” и “едносъщните дни” се въртят като колелата на старите каруци. Това безкрайно повтарящо се превъртане на живота е на практика аналогично със скръбната песен на чекръка в “Старите моми”, която не оставя масто за промяна и надежда, която допуска единствено безмълвното очакване да дойде “последния жених” и да скъса нишката на живота. Има и едно трето измерение – и това е предопределената невъзможност да слееш минало и настояще, да бъдеш “едновременно навсякъде, където/ могъщо и безкрайно бий животът”. С други думи, присъдата над човешкото битие е изречена от времето, от неговата линейност и необратимост, която ни затваря в себе си и превръща прежното в бледнеещ спомен. Така според Далчев:

            “Ний непрестанно мрем и бавно чезнем

            веднъж на туй место, подир на друго,

            докле изчезнем най-подир съвсем.”

Ако се вгледаме в стиховете, посветени на спомена, няма как да не забележим последователното обезценяване на преживяното, неговата впечатляваща нереалност, празнотата, която лъха от паметта. В “Завръщане” дългото потуване е оценено като “болест” и “треска”, а видяното – като “видения”; личната версия за преживяното в Париж гласи: “Мора е бил нявярно оня град”. В “Есен на Ке Волтер” реката на времето отнася дори непосредствено видяното, а в “На заминаване” споменът е изличен от съзнанието за празнотата на самото пребиваване, като отказът да се жали за него е свързан именно със самотата:

            “...вървях и свалях шапка само

            на ветровете в този град.”

Не само пътуването, но и завръщането – дори и към най-съкровеното минало, често се оказва скръбно преживяване. Ако сравним завръщанията в бащината къща у Дебелянов и Далчев, няма как да не забележим драстичната разлика: при Далчев бащината къща е пуста и безутешна, никой не го очаква там, тя вехне като “някакъв спомен далечен” – и това вехнене не се идентифицира с нищо освен с безвъзвратната отминалост.

Само по себе си времето е основен метафизичен герой в неговата поезия, същностен атрибут на обречеността и самотата. Сред най-натоварените смислово негови метафори е часовникът: в “Болница” той предизвестява “тежките стъпки на близката смърт”; в “Стаята” е символ на отсъствието – часовете лежат умрели в неговия чер ковчег. В “Повест” чрез него говори безследното отминаване на живота: всъщност той е единствената раздвижена вещ в немотата на непроницаемата къща, но люлее своето слънце от метал  единствено за да подчертае друг един часовник: изкачването на слънчевия отблясък по стената и неговото догаряне на потона – а то е кладата, на която изгарят дните на доброволния отшелник от живота. В “Дяволско” е директна метафора на ада и жъне отровните часове на човека, разрушил всички мостове към социума и въобще към околния свят.

Времето в стиховете на  Далчев е обричащо и коварно изплъзващо се, заобикалящо човека, съсредоточен върху метафизичните проблеми на битието, искащ до го познае в самите негови основи и основания – сякаш самото това желание е в някаква степен греховно и подлежащо на наказание – като в ролята на палача можем да видим именно времето. Човек пропуска живота, опитвайки се да го разбере и осмисли, да достигне неговите трансцедентални дълбочини – това е изводът, до който Далчев стига в “Книгите”, в “Нищий духом” и особено в “Молитва”:

            “Аз не помня, аз не съм видял,

            минаха ли моите години?

            Ти не ме оставяй да загина,

            господи, преди да съм живял!”

Съзнание за трагична пропуснатост, въплътено в тези стихове, е непоносимо. То трябва да намери своята противотежест, в противен случай би се трансформирало в еднозначен нихилизъм или фатализъм – и с това би отрекло и самата поезия. И тук стигаме до териториите, в които Далчев и Вутимски намират своите пресечни точки. В глобален план общото между тях е, че стигат далеч отвъд познатите граници в териториите на отчуждението, самотата и обезмислянето на човешкото битие: Далчев чрез глобално и безкомпромисно вникване в екзистенцията, а Вутимски – чрез също толкова тотално и безкомпромисно изстрадване на личното битие. Постигнатата крайност е сама по себе си непоносима и би сложила и окончателна точка на поезията като език на неизразимото и като средство да бъде надмогната човешката ограниченост – тъй че и при двамата самотата е колкото глобална даденост, толкова и отправна точка при търсенето на някаква, макар и частична възможност за нейното надмогване, която да съхрани волята на човек да издържи, да приеме достойно съдбата си – въпреки всичко.

Тези, които са стигнали в своите отрицания чак до ръба, от който могат да надникнат в екзистенциалната бездна, практически няма как да се отрекат от това пътуване. Волята да бъде блокирана нейната мощ няма как да се изрази в зачеркване и игнориране, а самото и надмогване е по-скоро реставрация на гордостта да бъдеш човек, отколкото загърбване на смъртта и самотата като екзистенциални реалности. Техните рецепти няма как да избегнат факта, че са стигнали твърде далеч в осмислянето на човешкото, и няма как да не бъдат частични, на не започват с думите “и въпреки всичко”. Известна е рецептата на Камю, който вижда в мъжеството на Сизиф да осъзнае, но и да приеме съдбата си, единствено съхранимото достойнство и единственият възможен процеп към човешкото щастие.

Това правят и Далчев, и Вутимски, като одисеята на тяхното завръщане от всевластието на самотата и смъртта към човешкото е съпроводена с не по-малко плодоносни поетически перипетии; нещо повече, тъкмо това завръщане ги оформя, прави ги големи поети. Това е друга и голяма тема: тук имам възможността да посоча само откъслечно някои нейни характеристики. Контрапункт при Далчев е връщането при корените на живота, към неговата непокварена и изначална неведомост. Нейните територии са детството и битието на нищите духом – тези, за които животът е самодостатъчен, които съхраняват своята цялост в простото и естественото, закрепени върху несигурната плоскост на взаимността и обичта. Трябва да се има предвид, че това са само посочените, но не обживяни от него територии – той се намира на отсрещния бряг и за него са валидни думите от Еклезиаст: “Който трупа знание, трупа тъга”. Неговата молитва: “Научи ме, господи велик/ да живея като всички хора” изразява болка и копнеж, но не и надежда. Конфликтът между външният неведом живот и затворения в непрозирната си монада самотник продължава дълго, но остойностяването на битието извън пределите на обричащата го смърт – тоест остойностяването на “външното” битие рефлектира и в най-устойчивите му метафори: прозореца и огледалото. В “Огледало” огледалото вече не е атрибут на празнотата, не е пазител на тайни и гробнница за отминали животи – както е в “Стаята” и  “Повест”; тук то е инструмент на пресътворението, творящ един “нов и дивен свят”. В “Пладня” прозорецът не е преграда, процеп или око на затвореника в себе си, както е навсякъде другаде, а рефлектор на еротиката и радостта от живота, който пълни стаята на поета с мълнии. И в двата случая обаче посланието идва отвън, то не произлиза от поетическото аз, а единствено го провокира да отстоява красотата на тленния свят от позицията “и въпреки всичко”.

По-различно е с детството – по-скоро то е единствената територия, на която досегът с вселената е автентичен, а следователно автентично е и самото битие. Детството не живее под бремето на времето, няма линейно съществуване; в него чудото е възможно – едно от най-ранните метафорични превъплъщения на прозореца в стиховете на Далчев маркира това чудо, контрастиращо с паралените му и по-сетнешни превъплъщения – в “Прозорец”, където зимното стъкло се превръща във вълшебна територия на търсенето, но намирането на “вълшебната птица” по парадоксален  начин унищожава вълшебството на сребърната гора и възвръща статуса на реалността. Детството е и шансът на ангелическия сняг, слитащ над очернения град: неговият благослов е достъпен единствено “в градините, където са играели деца”. Вярата, че детето е медиатор на изначалната непоквареност и цялостност на света, е изразена в “Синеокото момче”, способно да чуе как расте тревата и да говори “с бога и света”. Това стихотворение е уникално в цялостния контекст на Далчевата поезия и представлява силен контрапункт на чувството за самота и бавно изчезване; то е стихотворение-коан, което без всякаква аргументация проявява видимости отвъд изначалната обреченост – и извежда Далчевото “и все пак” до почти надвластна позиция. Но и това отстояване е оставено отворено – като алтернативно обговаряне на дилемата тленност – вечност: конфликтът между тях не е решен – защото и не може да бъде решен. Достатъчно е да си припомним “Съдба”, където детството е интерпретирано от дистанцията на възрастния – и което започва с думите ”И ти си бил дете (почти не вярваш)”, за да завърши с:

            “Годините растат и те затварят,

            и те зазиждат в свойта самота,

            врази ти стават старите другари,

            и опустява медлено света.”

Мястото на “Синеокото момче” у Далчев е заето от Синьото момче у Вутимски: едно от началата, които се борят за неговата душа – противопоставено, но и хармонично допълващо се с ангела, събрал в себе си бесовете на ексцеса. То едновременно изстрадва битието на своя ангел, превъплъщава се в него и го отблъсква: двата образа са съзнателно размити и наслоени. Това най-ясно личи в “Стихове за едно момче”. Първата част от този триптих е приказка, в която сякаш самото присъствие на синьото момче преобразява света; във втората обаче то заговаря с гласа на развратния ангел – и това заговаряне е в първо лице, чрез този сдвоен образ говори Вутимски:

            “Аз съм момчето, което пътува през тъмна гора.

            Болно е слънцето, болен е въздуха, болни са птиците.”

Финалът на тази част не оставя нищо от първоначалния образ на синьото момче с думите:

            “Аз съм луд, аз съм болен, заразен върху мене е въздуха.

            Затвори се, голям хоризонт. Затворете, затворете

                                                                                              предверията”,

за да го възкреси отново в третата част, подчертавайки покритието между себе си и този амбивалентен, неустойчив образ.

Подобно на Далчев Вутимски ще припомни в “Кафе бар”: “А всички ние сме били деца”, но само за да финализира отключените чрез това припомняне разрухата – и то не своята, а на цялата своя генерация. В “Лошите детинства” и “Черни завеси затваряха” детството е изначално съкрушено, а във “В хотел” директно се казва: “Дори и “Синьото момче” е вече приказка забравена”. “Стихотворения за синьото момче” започват с “Било е сън момчето от сребро”, за да завършат с “Възможно синьото момче да е било”. Детството е и не е, Вутимски е и не е Синьото момче – докато истината е, че той е и не е дете, че реално е грабнат от детството и положен право пред смъртта. Непрекъснато сменящите се ракурси между реално и въображаемо, резките сривове в емоционалното отношение, сложните сплитове на противоположностите и двойнственият код на паметта за миналото определят поетиката на Вутимски – и я определят като коренно различна от тази на Далчев. Неговата самота е самотата на копнеещия близост, а не на загърбилия света; това е самотата на безпределното скиталчество, самотата на безприютния, преминаващ през света като чужд и различен. Не случайно в едно от ключовите негови стихотворения – “Taedium Vitae”, се казва:

            “Аз не спрях дасега, не застанах. Сякаш никъде няма почивка,

сякаш спирка е само смъртта.”

И тази смърт – съвсем непосредствена и реална – е надмогната чрез приемането й като част от живота, чрез разчитането на собствената съдба, на самото страдание, като част от един неизбежен и неизменен кръговрат, който обхваща и живота, и смъртта. Въпреки декларираното в заглавието “отвращение от живота”, въпреки съзнанието за безвъзвратната отминалост на същия този живот, въпреки многократно повтореното “все едно ми е всичко, наистина”, Вутимски завършва именно “Taedium Vitae” с думите:

            “И страхът, и скръбта са в света...Що от туй?...

                                   И със тях ти си цял във живота.”

Това усещане, понякога изведено на преден план, а понякога едва доловимо, е белязало много от неговите стихове. Сред тях е и показателно назованото “В света”, където животът е приет и приветстван, защото е многостранен, защото самият поет е част от тези груби ритми, пулсиращи във въздуха, водите и пръстта, и защото и личната съдба е вплетена в едно универсално битие, което приравнява и примирява човека със света въпреки неговата тленност и ограниченост. Това е надмогването на болката, което търси Вутимски – реално отхвърлен от света, но сам не отхвърлил този свят:

            “И ето, има страх от зло, от смърт,

            и страх от болка, що напада яростно.

            Но няма нищо страшно във света –

            безкрайния, раздвижения, яркия.”

Сродно приемане на света и примиряване с неговите екзистенциални дадености има и при Далчев. Неговата ситуация е по-различна – защото негативното не е изживяно от непосредствен опит, а е узнато, прочетено, промислено. Връщане от познанието за трансцеденталната непроходимост на битието е невъзможно: утехите на неукия, веднъж надмогнати, са невъзвратими. Вярата като опора на човека срещу смъртта изглежда също се е оказала недостатъчна. Поради което Далчев, подобно на Сизиф, просто приема съдбата си и с това приема света такъв, какъвто е: тленен, ограничен и греховен. Приема и своята самота в него – самотата на знаещия, самотата на този, за който съществуващото ще бъде завинаги недостатъчно, който винаги ще се вдълбава отвъд неговите дадености и ще търси техните смисли и основания – знаейки много добре, че в ръцете му ще останат само фрагменти от цялото, наречено живот.

Има две стихотворения, които много ясно посочват това ново, едновременно горчиво и трансформиращо самото себе си съзнание. “Ти познаваш този миг” е дирктният антипод на “Повест” – тук нямаме вече изначална самота, а съзнателно поето усамотение, което се идентифицира не с болка, а с удовлетворение и наслада. И тук “часовете капят върху пода”, но тази метафора няма нищо общо с безпощадното люлеене на слънцето от метал, отмерващо безследното почезване на живота. Беглият сигнал от външния свят не поражда ексцес, както в “Дяволско”, а раздвижва “това, което във сърцето/ си събирал мълком толкоз дни”. Миналото вече не е избледняване и пустота, а избуяващ посев, чрез който думите растат:

            “Ти познаваш този миг единствен

             и под лампата във своя кът

            жънеш тежки посеви от мисли

            и следиш как думите растат.”

Това е всъщност просветлението на Далчев, това е и неговият отговор на обричащата мощ на смъртта, на чезненето в екзистенциалната бездна. В “Ангелът на Шатър” той вече е направил своя окончателен избор – избрал е благослова пред мече и гибелта. В този благослов няма йерархии, няма висшо и нисшо, няма тленно и трансцедентално – той благославя живота такъв, какъвто е. Неговият ангел блегославя:
            “еднакво всички: и човека

            ведно със слабите треви”.

Съзнанието за този благослов, съзнанието за святата цялост на света е прозрението на Далчев. След този благослов светът е преобразен – той блести и цъфти като старинна стъклопис. И тъкмо този благослов е трудната, мъчително постигната нирвана на поета Атанас Далчев.

Така двама поети от две последоветелни генерации достигат до крайните точки на отчуждението и самотата – по различни пътища и с различна мотивация – и не се оставят да бъдат поглнати от тях, като търсят и намират чрез стиха възможност за надмогване на екзистенциалната обреченост на човека, на неговата самота и отхвърленост. Тези пътища може и да са различни, но проблематиката е сродна, а внушенията им толкова мощни, че и до ден днешен можем да намерим следите им в българската поезия. Не е трудно да доловим техните кодове, съчетани и допълващи се взаимно, по линията от Геров през Борис Христов до Георги Рупчев, обхващащи много и различни поети. И можем да бъдем сигурни, че тази линия ще бъде продължена – защото чрез нея се отварят пространства за тези, за които битието не е самодостатъчно и саморазбиращо се – както и за тези, които не се страхуват да проникнат в непознатото и да застанат лице в лице с ужасяващи и отричащи самите тях прозрения и интуиции. А това е поведение, което поетите винаги са следвали – и навярно винаги ще следват.