Европа казва “довиждане” на солидарността

Европа се нуждае от истинска солидарност, за да излезе от сегашната криза.

Някои думи са “запазена марка” за континенталните европейци.  Няма да чуете много британци или американци да говорят за “солидарност”. Изразът олицетворява скучния (от англо-саксонска гледна точка) стремеж към консенсус на социалното пазарно стопанство и на проповедниците на европейското единство. В последно време станахме очевидци как солидарността се изпарява.  Това обяснява защо еврото, а оттам и Европейският съюз, е в толкова затруднено положение.

Още една седмица - още един лейкопласт. Споразумението за поддържане на Гърция спечели още малко време. Важното - или поне така ни карат да вярваме - е, че раната е промита. За пореден път. Трябва обаче да е ослепително очевидно за всички, че на голямата шахматна дъска, последният спасителен план е маловажно събитие.

Необходими са две неща, за да избегне Гърция един катастрофален икономически и социален колапс. Това важи независимо дали тя ще остане в еврозоната или ще излезе от нея. Първото нещо е достатъчна политическа решителност вътре в самата Гърция за радикално реформиране на държавата и икономиката; второто е реципрочно желание от страна на останалите европейци да платят една доста голяма сметка за неуспехите и измамите на предишни гръцки правителства.

Уместният въпрос е дали такава сделка е възможна. Поличбите не са окуражителни. Зад пренебрежението, с което се характеризира отношението на партньорите от еврозоната към Гърция, прозира пълна загуба на доверие. Много европейци - и аз не говоря само за германците - не вярват, че политиците в Атина ще спазят своите обещания; много гърци смятат, че драконовските мерки на икономии, поискани като цена за облекчаването на дълговото бреме, са замислени като наказание, а не с цел възстановяване.  Един обективен наблюдател вероятно би казал, че и двете страни имат известни основания.

На определено равнище Гърция може да бъде разглеждана като изключение. Тя е малка и различна. В по-голяма или по-малко степен, останалите страни от периферията на еврозоната се възползваха от възможността, предоставена им от членството в ЕС, за да станат модерни европейски държави. Ирландия, при всичките си неприятности, процъфтяваше като уверена в себе си страна, освободена от историческата обремененост от Великобритания.  Испания прегърна съвременността с ентусиазъм. Гръцките политици на практика никога “не са си давали зор”. Гледан от Атина, ЕС е бил източник на пари, а не на политическо вдъхновение.

Португалия бе бавна при своето модернизиране. Нейната икономика, подобно на гръцката, е в доста голяма бъркотия.  Португалските политици обаче показват очевидна решителност, за да наваксат изоставането. Така че резервоарът с доверие към страната не е пресушен. Политиците в Брюксел и Берлин ще ви кажат, че поставят Гърция и Португалия в много различни категории.

Тегленето на чертата не е толкова лесно, колкото биха искали тези политици и бюрократи. Причината, поради която Гърция се оказа толкова важна - на нея, в крайна сметка, се пада дял едва от няколко процента от брутния вътрешен продукт на еврозоната - е, че политиците й позволиха да направи по-общо изявление за бъдещето на еврозоната. Заразата не е въпрос на икономика, а продукт на политиката.

Ако пазарите бяха убедени, че Гърция наистина е изключение, тя можеше да бъде поставена под карантина преди известно време.  Вместо това на Атина започна да се гледа като на тест за по-общи политически намерения - тест, ако щете, за солидарността в еврозоната.

Солидарността, както отбеляза неотдавна проницателно изследване на мозъчния тръст Notre Europe с централа в Париж, се проявява под две форми: просто договорено споразумение и “просветен егоизъм”, който кара правителствата да идентифицират националните цели в една обща и дългосрочна стратегия за интеграция.

Европейският съюз бе построен върху втората. Това бе сравнително лесно преди 60 години. Ужасите на две световни войни, общата заплаха от Съветския съюз и претенциите на Съединените щати осигуриха необорима логика на това, което бащите основатели нарекоха процес на изграждане на Европа.

Солидарността не бе сантименталната идея на мечтателите федералисти. Тя бе част от една практично пресмятане на интереси. Солидарността позволи на Франция да предяви претенции за лидерска роля в политически план и на Германия да възстанови своята икономика и да запази изгледите за повторно обединение, докато Италия можеше да се стреми към съвременността, а по-малките страни получиха глас при вземане на решения на континента. Да, със сигурност, солидарността би могла да се прояви под формата и на възвишен алтруизъм, който кара хората да изпитват сърдечни чувства едни към други, но в основата си всичко опира до собствения егоизъм.

Общата валута бе най-висшият израз на този брак по национални и взаимни интереси - убеждението, че икономическото и политическото бъдеще на членовете на съюза е толкова тясно преплетено, че си струва един безпрецедентен отказ от суверенитет. Огромното нещастие на проекта бе, че бе започнат в период, когато много от другите импулси за солидарност - спомените от Втората световна война, екзистенциалната заплаха от комунизма и разделението на Германия - изчезваха.

Все още има цял куп причини, поради които за европейските страни е по-добре да бъдат заедно. Най-очевидната е необходимостта гласът им да се чува в един свят, който все повече принадлежи на някой друг. Германия, Франция и Великобритания - всички те са прекалено малки за този свят.  Колкото и големи обаче да са тези амбиции, никоя от тях - определянето на търговските правила, борбата с глобалното затопляне, гарантирането на енергийните доставки или разпространението на демокрацията и стабилността - не звучи толкова належащо или задължаващо, колкото запазването на европейския мир.

В степента, в която е очевидна през кризата в еврозоната, солидарността е от договорената си разновидност, като при игра с нулев резултат - страните кредитори ще направят това, само ако длъжниците направят онова. До този момент тя позволява на евротода остане на крака. Тази солидарност обаче няма никога да обясни правилно защо северните данъкоплатци трябва да изплащат южните дългове или защо южняците трябва да възприемат болезнените реформи като възможност, а не като наказание. Това изисква другия вид солидарност.