Свободата и зависимостта като синоними

Славея Балдева

Прессекретарят на руския министър-председател приравни „„путинофобия” с русофобия”, от което излиза, че са синоними. В двете едновременно той обвини журналиста Саймън Шустър от сп. „Тайм” заради статията му „Невероятно смаляващият се министър-председател на Русия”. На корицата на списанието всеки следващ ред от заглавието е все по-малък, а под него има още по-малка снимка на Владимир Путин, който сякаш ще изтече под тежестта му.

Някои победи са пирови. Дали такава ще се окаже предстоящата победа на президентските избори за руския министър-председател, С.Шустър не твърди категорично. Но ясно изразява съмненията си в безпрекословната власт и влияние на победителя за в бъдеще. Протестите в Русия от декември насам са безспорна индикация, че бъдещето няма да е съвсем безоблачно.

Прессекретарят Дмитрий Песков не вижда проблеми в „зануляващия” мандат на Дмитрий Медведев – необходим, за да се кандидатира отново Владимир Путин – нещо невиждано в Западна Европа и САЩ. А може би една от причините за резкия тон в кампанията стана доловеното неодобрение на останалия свят, че са възможни такива рокади.

Бъдещият президент заяви, че стремежът му не е към властта, а в грижата да се продължат реформите в държавата. Въпросът е, че срещу тези „реформи” протестират хиляди руснаци. Бъдещият президент заяви също, че опозицията готви провокации, включително - убийство на известна личност от своите среди, за което да обвини властта. Това заявление звучи стряскащо. Звучи като предупреждение или като обещание какво би могло да се случи – естествено без участие на властта.

Пак има необходими врагове. Вътрешните са опозицията (не привидната) и протестиращите срещу властта, които „разбира се” са спонсорирани от външните „врагове”. Те са, които не искат силна и просперираща Русия. Целта им е да предизвикват хаос и да я отслабват.

Една държава може да е силна и уважавана, без да търси противопоставяне и без навсякъде и във всичко да открива врагове. Може да бъде такава, без да милитаризира икономиката си, а като насърчава различните й отрасли, като осигурява законност и спазване на правила – без да ги променя в движение заради нечия специална полза. Подобна държава – закриляща гражданите си, е предвидим и лоялен партньор за останалите. Такъв партньор, който не изисква разногласията да се решават в негова полза, а приближава гледните точки една към друга.

От сила, която не се крепи на желание за равнопоставеност и взаимен интерес, може да се очакват изненади.

Повтаря ли се историята? Навремето СССР загуби „студената война” икономически и се разпадна. Беше сложил всичките си икономически „яйца” в една кошница – тази на военната индустрия. Развитият свят плетеше всичките си кошници и се развиваше балансирано, а не едностранно.

В началото на 21-ви век звучи странно предизборното послание към симпатизантите, че трябва да са готови да умрат за Русия. Странно звучи мобилизирането и разделението по браздата – готови да умрат за родината под правилния флаг и такива, които няма да го направят. Последните са поддалите се непременно на чуждо влияние, които днес протестират.

Путинофобията, ако изобщо е фобия, а не просто умора от статуквото – което показа какво може, не е никаква русофобия. Тя е просто желание за нещо по-различно. На кого би харесало вечер, като се прибере от работа и пусне телевизора – да му се прожектира един и същи филм. И така всяка вечер. Оказва се, че такава публика има. Но едва ли нейната настойчива готовност да продължи да гледа само този филм е еманация на висш патриотизъм. И едва ли желаещите да гледат други филми са национални предатели и изверги. Ако не извратено, твърде неестествено е родолюбието да се узурпира. Това, всъщност, не е непозната практика в родната ни България. Тя беше установена през септември 1944.

Земята я е имало дълго преди човека. Възможно е да я има и след като човечеството изчезне или се самозатрие. Русия я е имало и преди бъдещия стар неин президент. Русия ще я има и след него. Така, както САЩ ги има след Джеферсън, Линкълн или Кенеди. Така, както Русия я има след Петър І, Иван Грозни или Екатерина Велика. Така, както наглед го няма Съветският съюз в някои части на света със съответните Ленин, Сталин или Леонид Брежнев. Справка: Северна Корея. Незаменими хора няма. Има само незаменима потребност от власт и авторитет на всяка цена.

Необходимостта от противопоставяне не може да бъде език за партньорство и за взаимно уважение. Езикът на това противопоставяне и мобилизацията срещу привиден враг може да не са вече идеологически обосновани, но нетърпящият им възражение тон напомня за една държава, която вече не съществува. Не трябва обаче да се забравя какво представляваше нейният герб. Представляваше земното кълбо, гравирано или дамгосано – според предпочитанията, със сърп и чук.

Днес, след приключване на Руско-турската война, е подписан предварителният Санстефански мирен договор. Именно предварителен, а не окончателен. Окончателният такъв се подписва на Берлинския конгрес. Преди него е възторгът от възстановяването на българската държавност в етническите й граници. Възторгът е за сънародниците ни – довчерашни роби. За Русия е надеждата да установи трайно влияние в голяма държава на полуострова. Нещо, което другите Велики сили не могат да позволят. България се оказва плюшена играчка, която всеки дърпа към себе си – докато накрая не я разкъсват и осакатяват. Това е неоспоримият исторически факт. Турция губи поредната балканска държава, а България се появява отново на картата в резултат на война, която не е нейна инициатива. Но тя плати свободата си. Дори искат да продължи да я плаща.

Дали прозрението на Левски, че „който ни освободи – ще ни пороби”, ще се окаже прокоба с оглед на някои факти, които се редят последователно като в пъзел? Без да сме отговорили окончателно съгласни ли сме или не да строим „Белене”, оборудването за него вече се строи в Русия. У нас се създава българска „Единна Русия”.

Да, благодарни сме. Но можем да сме благодарни и без да сме роби. Благодарност и пълно подчинение не са синоними, тъй както и русофобия и путинофобия не са.

Освен това русофоби ли са хората, който не се възхищават от самодържавието и диктата, а просто обичат Александър Пушкин или Сергей Рахманинов.