Путин плаче

Кажи-речи всичко по време на президентските избори в Русия беше предизвестено. Случи се обаче нещо неочаквано, дори уникално: Путин пророни сълза. Видяхме железния сатрап, на чиято съвест тежат хилядите избити в Чечня и чисти политически убийства като това на Анна Политковская и Литвиненко, да плаче.

Защо плачеше Путин? От радост, че е победил?

Тази победа не можеше да не се случи – и той го знаеше по-добре от всеки друг. Най-малкото защото нямаше достоен съперник – достойни съперници изобщо не бяха допускани до състезанието – бяха отсвирвани от изборната комисия въз основа на абсурдни казуси – или чисто и просто арестувани, преди да внесат своите книжа. Прочее за кого оставаше възможност да гласува обикновеният руснак, съхранил все пак някаква мисъл, достойнство и чувство за отговорност. За комуниста Зюганов? За националиста Жириновски?

Той знаеше, че ще победи – и въпреки това направи всичко възможно, за да се презастрахова. Направи го по познатия кагебистки маниер, следван и при предишните негови избори. И този път се намериха някакви пребити от омоновците нещастници, които признаха, че са подготвяли атентат срещу него. Не какъв да е атентат, а поръчан от Доку Умаров. Така бе фиксиран образът на необходимия враг – чеченците, разбира се, че кой друг.

Междувременно се взриви и жилищен блок в Астрахан (да си спомняте за други едни взривени блокове?) – и Путин веднага пристигна там. Така неговият ореол като спасител и пазител на руската нация бе надлежно закърпен – за да бъде употребен в президентските избори.

Просто нямаше как да не победи и този път. Откъде се взе тогава това вълнение – и тази сълза върху лицето му – обичайно напомнящо мумия или каменна маска?

Неговото обяснение беше, че сълзата била истинска – но причинена от студения вятър. Ще си позволя да се усъмня в тази версия. Най-малкото защото думите, които я съпровождаха, свидетелстваха за реален емоционален катарзис.

Според мен този поплак бе автентичен – но не беше породен от радост. По-скоро старо-новия руски президент плачеше за това, че мечтите му си остават несбъднати – че светът е вече много, много различен – и в него няма място за нов СССР, за нова имперска версия на Русия.

Плачеше за това, че дори и Русия не е същата. Че тя вече е надигнала глава – и го призовава да си върви. Че неговата партия “Единна Русия” е наричана с автентичното си име – партия на мошениците и крадците. Че дори бившите омоновци са способни един ден да запеят за него песен от рода на “Путин мутить”

И най-вече плачеше за това, че проектът му за нереформирана, обезправена и безгласна Русия отива на кино. Че този проект изобщо не е възможен в днешния свят – защото е неконкурентноспособен. И че той – току-що избраният отново за президент на тази огромна страна – не е нищо повече от заложник на обстоятелства, които не зависят от неговата воля.

Да, да – заложник. Думата е точна. Путин успя да се закрепи толкова дълго единствено защото вятърът – световния вятър – духаше в платната му. Осемта процента прираст на БВП, на които се крепи властта му, всъщност се дължат единствено на природните изкопаеми – на нефта и природния газ. Ако този фактор отпадне, положението на Путин става неспасяемо.

В този смисъл властта му е производно от котировките на горивата на световния пазар – и от монополните позиции на Русия в европейската енергийна търговия. При над сто долара на барел – Путин го има и даже благоденства. При сериозен спад под тази граница обаче той просто ще бъде отнесен. Най-вероятно – по не особено цивилизован начин. Същото ще се случи и ако някой открие газ и нефт другаде – и в достатъчно големи количества. Тогава никакви призиви за славянска солидарност няма да му помогнат.

Та за това плаче Путин. Това не са радостни, нито пък крокодилски сълзи. Това са сълзите на крокодил, който най-внезапно е осъзнал, че всъщност е гумена играчка.