И ДЗЕН, И БЛУС („Сезонът на плашилото”)

Това не е рецензия за стихосбирката на Едвин Сугарев. В неговия сайт  би прозвучало съмнително да оценявам негово произведение, пък и чух само няколко стихотворения (предстои да си я купя). 

 Не, това е опит да споделя нещо, което напоследък все по-рядко ми се случва: да видя човек, който се радва на нещо, създадено от друг – без да позира, без да се насилва, без да преиграва.

 Думата ми е за една жена, която наблюдавах, докато авторът четеше стиховете си. Слушах рецитацията, но гледах нея: как съпреживява строфите, търси скритото в тях и го намира.

 Усмихваше се с особена гордост, която аз тълкувах като гордост от съавторството. Поетът наричаше състояния, които тя, слушателят, медитираше като свои и се възторгваше,  от автора и от себе си, че така добре се чувстват в нещо, което е тяхно общо достояние.  

 На премиерата бе речено, че в стихосбирката имало много „дзен” и „блус”. Напълно възможно, след като дзен е във всичко: думи, предмети, дела и отвъд. Както и блусът. Жената, за която разказвам, беше дзен и блус едновременно - в онзи момент, на онова място.

 Аз също.

И се сетих за едни източно-родопски „дзенисти” и „блусари”, които срещнах през времето и знаеха да говорят като мълчат, сами поети на себе си. Ето ги, вместо рецензия: