МАЛКОТО Е ПРЕКРАСНО

Икономическите неблагополучия, родени от кризата, дадоха като че ли нов дъх на почти замлъкналите критици на системата за икономическа организация, наречена „капитализъм”. Видяхме как огромни предприятия, изглеждащи непоклатими символи на тази система, се сринаха изведнъж. Други огромни предприятия прибягнаха до помощта на  държавата за да оцелеят, възкресявайки по този начин призрака на корпоративизма. Неизбежно следствие от прилагането на системата ли е тази картина?

Причината, по която капитализмът днес е най-ефективната икономическа система е много проста: той дава най-добрата възможност на отделния човек да ползва сам резултатите от своя труд. За да видим как варира тази възможност ще направим една аналогия.

Нобеловият лауреат, икономистът Милтън Фридман описва четири случая за харченето на пари:

А. Човек харчи собствени пари за свои нужди. В този случай той много внимава колко харчи и за какво ги харчи.

Б. Човек харчи собствени пари за чужди нужди. В този случай много внимава колко харчи, но не и за какво ги харчи.

В. Човек харчи чужди пари за свои нужди. Тогава много внимава за какво ги харчи, но не и колко харчи.

И накрая Г.: Човек харчи чужди пари за чужди нужди. Не го интересува много нито колко харчи, нито за какво ги харчи.

Ако в горното заменим думата „пари” с „труд” (можем да си го позволим, защото едното е до голяма степен резултат от другото), ще получим следната картина:

А. Човек полага собствен труд за свои нужди. В този случай той не пести нито време, нито усилия за постигане на най-добър резултат.

В случаят А човешкият труд е най-ефективен. Така са създадени най-големите човешки постижения в изкуството и науката.  Или, ако слезем на практическо равнище, това е пътя към успеха на Едисон, Гейтс или толкова даваният за пример напоследък Стив Джобс.

Б. Човек полага свой труд за чужди нужди и В. ползува чужд труд за свои нужди. Гледани отвън, тези два случая са напълно симетрични и можем да ги обединим в един. Това е широко разпространения наемен труд. Тук се появява противоречие. Едната страна желае щото другата да работи колкото се може повече и по-качествено, докато другата желае тъкмо обратното. Резултатът е споразумение, при което едната страна предлага на другата определено възнаграждение срещу определено количество положен труд. Въпреки това, наетата страна, като правило, много внимава да не работи по-дълго и по-усърдно от договореното  и се нуждае от непрекъснат надзор от страна на работодателя.

Затова този труд е по-малко ефективен. Никакъв колектив от надарени художници под ръководството на най-гениалния изкуствовед не биха постигнали това, което е направил самотен художник като Гойя, например. Ефективността му силно зависи от качествата на работодателя. Ако той съумее да организира и стимулира работниците си по подходящ начин, ще има и по-ефективен труд. Следователно, конкуренцията и  в този случай съществува.

И накрая имаме случай Г, при който се полага чужд труд за чужди нужди. Тогава никой не внимава много колко работи и как работи. Този случай се среща при големи корпорации, чиито собственици нямат физическата възможност да ги ръководят непосредствено и са възложили това на други наемни лица, при акционерни дружества с голям брой акционери, никой от които няма контролен пакет акции и при държавните предприятия.. Типичен пример за такъв случай са пенсионните фондове или днешната българска здравна каса. На теория собственици на последните са хилядите или милионите вложители и вносители. На практика никой от тях не може да упражни правата си на собственик, освен – в някои случаи – да изтегли вложенията си. Тези предприятия се управляват от други служители, чиито възнаграждения са много по-високи, но това не променя качеството им на наемни работници.

Естествено е трудът в такива случаи да е най-неефективен. Но нещата не свършват дотук. За да разберем докъде, трябва да  се върнем към по-горната аналогия.

Съществува и пети начин за харчене на пари, който Милтън пропуска, може би защото не е от областта на пазарната, а на битпазарната икономика. Той се осъществява, когато някой харчи чужди пари за чужди нужди, но така, че част от всеки похарчен лев да влиза в собствения му джоб. Тогава той отново много внимава колко харчи. Важно е да похарчи колкото може повече. И много внимава за какво харчи. Трябва да харчи така, че възможно най-голяма част от похарченото да отива в неговия джоб. Стопанската инициатива се събужда.

Ако пренесем този случай в областта, която разглеждаме, се получава нещо подобно. Изкушението при случай Г да се ползува чуждата собственост като своя е голямо. Това е нещо, което държавната бюрокрация е усвоила до съвършенство. Замирисва на социализъм.

Това е причината малките предприятия, ръководени от собственика си, да бъдат много по-гъвкави и с по-добро качество на продукцията от промишлените гиганти. За икономиката те са същото като средната класа в обществото. През 70-те години на миналия век даже се бе появило движение в подкрепа на дребния бизнес под лозунга "малкото е прекрасно".

Не би имало никакъв проблем, ако в условията на свободен пазар тези по-неефективни предприятия изгубят състезанието с по-ефективните. За съжаление, големите корпорации имат непропорционално голямо влияние в държавата и често тя ги спасява в името на такива неоспорими цели, като националния интерес и запазването на работни места. По-горе споменахме, че капитализмът е най-ефективната икономическа система, но пропуснахме да кажем, че той може да съществува само при определени условия. Едно от тях е всеобщото правно равенство. Когато една корпорация ползува държавна помощ, тя става „по-равноправна” от другите. Това вече не е капитализъм.

Как стоят нещата у нас? Знаем, че има агенции за подпомагане на малките и средни предприятия. Как се отразява тяхната работа на този бизнес не е много ясно. Видно е, обаче, че малките фирми са любима плячка на дребните държавни и общински хищници. Освен обичайните безплатно пазаруващи данъчни инспектори и безплатно похапващи полицаи, това обхваща и цяла гама други дейности. Напоследък, например, по магазините в София са плъзнали общински служители с искане да се изработят архитектурни проекти на фасадите им. Тези проекти, от своя страна, включват пет или шест подпроекта, общата стойност на които струва около хиляда лева, без да броим загубеното по узаконяването време, което може и да излезе повече от стойността на проекта.

Дребните държавни и общински хищници, обаче, не представляват никаква заплаха за едрия бизнес у нас. Едрите такива също предпочитат да влязат в приятелски отношения с него. Тези отношения са понякога дотолкова близки, че не се разбира къде свършва държавата и къде започва съответният олигарх.

Крайната форма на едно такова сътрудничество не е непозната. Тя, например, е съществувала в Италия някъде между 1922 и 1943 година. Главният организатор се е казвал Мусолини. Това, обаче, не личи да безпокои много обществото у нас. Може би защото това общество вече е преживяло обществената формация, наречена социализъм.

А фашизмът все пак е само опит за изграждане на нещо като социализъм с човешко лице, нали?

Още от автора на www.kandimirov.com