Лазар Николов, или утехата на паметта

Не съм музикант, няма да говоря и от позицията на изкушения слушател – въпреки че слушам музиката на Лазар Николов с пиететно-катарзисно упование и то никога не е оставало излъгано.

Няма да разказвам спомени за този рядък човек, защото те не са много и са всъщност спомените на дете, попаднало в аурата на едно необичайно и скромно благородство. Не са спомените на професионалиста, работил с Лазар Николов. Нито на ученика, пристъпил в света на неговата музика – различен от всички останали светове. Нито дори на зрелия човек, докоснал се до неговата непоказна етика.

А това е била самотна и стоическа етика. (Цялостното му присъствие впрочем излъчваше някаква оттегленост – белег на пред-знанието за нещата, на предварителния отказ от страстите по тях.) Самотничеството на онова разбиране, което съпътства виждането през привидностите. Самотничеството на онзи, който е приел тъгата на съществуването, тъгата на неупованието, тъгата на съзнанието, че всичко е тук и сега - и няма отвъдно, което да те спаси, оневини, оправдае – или поне не в собствените ти очи. Прототъга. Старозаветна. Тъга по „Еклесиаст”. Отпреди идеята за изкуплението, отпреди упованието в чуждото изкупление, отпреди съзнанието, че друг може да изкупи собствените ти грехове. В замяна: трупане на собствено познание – трупане на собствена тъга. И неанестеризана сетивност за онова Там, където е „студено, самотно и - няма нищо”. И мантрата „само за смъртта смърт няма”… А от утехите на Спасителя – подбрани само най-трудните: смирение и служене. И все пак: „Музиката е единствената връзка с онези, които са ни напуснали”… Събирайки тези споменни фрагменти от думите му, си давам сметка, че е пребивавал в болезнена граничност – поел вярата без утехата и дълга без упование в Спасението. Може би оттам и – екстатичната, прорязваща чистота на самотните-заедно звуци на музиката му.

Но това ще да е бил пътят и към достойното му човешко битие – без упование в невидимото и неосезаемото, само – собствената отговорност тук и сега. Затова е можел без патетика да съветва младите си колеги да не хабят труд да разучават музиката му – не си стрували усилията по тази наистина трудна музика, не си струвал и рискът да свържат имената си с неговото. Тъгата обаче не му пречела да живее цялостно в настоящето – била мъдра тъга.

Мемоарните отеквания в горния пасаж са по разкази на Андриан Первазов и Драгомир Йосифов.

Аз самата мога да си позволя да говоря за Лазар Николов единствено от позицията на човека, живеещ в съвременната култура. И от тази позиция - убедена съм: и за музиката, и за етиката на Лазар Николов трябва да се говори, те трябва да бъдат помнени и припомняни, трябва да бъдат част от съвремието ни. Защото то има нужда от тях. Защото не паметта за Лазар Николов има нужда от нашето мислене и чувстване, а напротив – съвременното мислене и чувстване имат болезнена нужда от паметта за него. – Тъй като припомнянето на личности като Лазар е единствената реална защита срещу агресията на недомислянето, недочувстването, недоусещането и срещу онова, към което те закономерно водят – илюзията за безизходност. А тя е може би най-плашещото в съвременния свят, чиято култура често се оказва моделирана около сгрешени стожери.

И понеже това са все пак общи думи, а реалността ни изправя много често пред ценностни конфликти – ще споделя опита си от една конкретна ситуация, в която преживях утехата на паметта за музиканта и човека Лазар Николов.

През взривния за България януари на 2012, в който всяка седмица бе заредена с поне едно трусово преживяване, посред другите публични дебати във Фейсбук, попаднах на две публикации – синхронни, макар и без връзка помежду си. Едната беше постинг с коментари за предаване на Шоуто на Слави.[1] Другата съдържаше прекрасен текст на Драгомир Йосифов за Лазар Николов под скромния наслов „За Лазар. Стари неща”.[2]

Направи ми впечатление струпването на критични интелектуални реакции около постинга за Шоуто. И почти отшелническата тишина около текста за Лазар.

За мен двете публикации прозвучаха в непреднамерен диалог – поради своята прицеленост в сърцевината на две много съществени и противостоящи културни явления. Въпросите, които едната тема оставяше отворени, намираха отговор в другата. И едва ли бе случайна контрастната им популярност.

В критиките на Шоуто ставаше дума за мутренство, сексизъм, безогледност, вулгарност на мисленето и емоциите. А конкретните провокации бяха две – отношението към жените (по повод конкурса „Умна и красива”) и безцеремонното изказване на водещия срещу естетическия жест на вслушването в тишината, на „музиката на тишината”.

Разбирам възмущението на коментаторите. Това, което ме сепна обаче, беше усещането за безалтернативност. Намираха се изходи в „смяна на канала” и „изключване на телевизора” – все ограничителни жестове, нещо по-лошо: самоограничителни жестове.

Изпитвала съм не само гнева, но и резигнацията пред тиражираната пошлост, която доста инертно приемаме за „дух на времето”. За пръв път обаче се замислих колко е важно да се посочи алтернатива. Защото безалтернативността означава безпомощност. И в това търсене ми помогна именно съседната по време публикация – „За Лазар. Стари неща”.

Така в съзнанието ми се противопоставиха две фигури, обобщителни за съвременната култура.

Едната – за която въпросното шоу е само означение – беше фигурата на човека, силово превърнат в по-обикновен, отколкото сам би станал, фигурата на затиснатия човек. А за този социален процес, мисля си, значителна роля има явлението, което ще определя като суб-субкултура. Това не е жизнената субкултура. Не е здравословно необходимият баланс на високата интелектуална и естетическа чувствителност. Не е алтернативната култура, сработваща в единен механизъм с класичната. Бих я преценила по-скоро като регресивен проект – като „невинната” общодостъпна стръв, повличаща към редица порочни процеси в живота на едно общество. Тя е онзи гъдел по инстинкта на първичния човек, който води до лесния избор на пошлото битие и ограничения хоризонт.

Защото, когато в най-гледаното в България шоу започне да се йезуитства над обърканите момиченца, които реално са продукт на критериите и вкуса, тиражирани от самото него – следва да се замислим над порочността на този кръг. Следва да се замислим обаче и за друг, по-голям кръг. За кръга на думите, решенията и действията на представителните личности в страната ни. А може би и за още по-големия кръг – между „какво” и „как”. Защото понякога наистина сериозният въпрос се оказва не „какво?”, а „как?” (не какво се казва и прави, а как се казва и прави) – и от натрупване на ниво „как” често става промяна на ниво „какво”. А толкова често в ежедневието си напоследък се сблъскваме със стряскащи явления, уж невидим резултат от натрупването на „безобидно” сгрешени думи, на „безобидно” неосъзнати стилистики. (Ще направя усилие да не говоря за онези „пържолки”…) Така през ума ми минава идеята за философско упражнение в дух пара-Хегел: вместо прехода от количествените натрупвания към качествените изменения да проследим един друг преход – от качествените натрупвания към субстанциалните изменения. Защото, да, модусът може да поражда субстанции – въпреки че той изглежда вторичен, а субстанцията – първична. Защото опростителството, оставено без критерий, без ограничител, без антагонистична сила – вече не води до здравословна простота, започва да вилнее, става първично-инстинктивно, неразумно, безсмислено. Губи способността да отговаря за себе си.

Причината да пиша за всичко това е дълбоката ми убеденост, че в постепенно изгражданата способност за неразбиране се коренят опасностите за едно общество. Опасностите за нашето общество сега.

Именно затова отказвам да си изключа телевизора по принуда. Отказвам да зачакам варварите, да се самопредоставя за тяхна цел (по Константинос Кавафис). Защото, убедена съм, тяхното нашествие има не по-малко реална и много по-силна алтернатива. Наистина – тя изисква усилията на самокритичността и развитието, на самоусъвършенстването (ако се позовем на Ницше, а защо не и на българския му интерпретатор Димо Кьорчев?).

Тук обаче бих поставила въпроса: защо е толкова лесно да бъдем интелектуалци,които  критикуват Слави Трифонов, а е тъй трудно да сме интелектуалци, които слушат Лазар Николов.

И с това ще премина към „случайната” си среща с текста на Драгомир Йосифов за Лазар Николов. Това е текст, съживяващ спомена за един колос на много близкото ни минало: на все още нашето време, във все още нашата страна. Статията ме учуди с познанието, дълбочината, пълнотата си и едновременно – със своята достъпност и проникновеност. Макар че публикуването й нямаше нищо общо с постинга за Шоуто, аз прочетох текста като съ-реден на описаното горе. Прочетох го като антитеза – защото в него открих потенциала на противодействието, на „обратния принцип”. И без него едва ли щях изобщо да вляза в интелектуалните жалейки по минимализираните ценности. Това, което ме въвлече в полемичната ситуация, беше именно интуицията за изход. А тя дойде с преживения опит за това, как културната памет може да функционира реално срещу кризите на действителността.

Защото най-добрата съпротива срещу гореописаните явления са спомените и мислите за личности като Лазар Николов. Умишлено казвам „личности” - не музиканти, не дори творци. (В това е и патосът на статията на Др. Йосифов – да внуши идеята за цялостния човек Лазар Николов.)

Поставена в контекста на предходните разсъждения, фигурата на Лазар може да се мисли знаково като типичната мишена за „затиснатия” човек. И тук логическият кръг между двата повода на размишленията ми се затваря. В текста „За Лазар. Стари неща” става дума за всичко онова, което суб-субкултурата не е, от което „обикновеният” човек тайно се страхува, без да има сетива да го познава – от което той се страхува именно защото няма сетивата да го познава: защото пред неговото лице се стъписва от инстинкта (не от разбирането!) за своята „обикновена” малоценност.

Да, Лазар Николов е прекалено сложен.

Да, знам и не спекулирам с факта, че по-лесно оплакваме, отколкото помним отишлите си талантливи хора, изгубените големи присъствия – защото нагонът на примитива „защитава” масата от тях, като ги маргинализира по много и различни начини, като силово ги обезценява приживе. А след смъртта им обществото вече няма ресурс да ги припомни достатъчно: или защото самото то бива все по-агресивно моделирано в ценности под средните, или просто защото човешката памет е милостива – щади ни от разбирането за пропуснатото.

          И тук може би е уместно повторението: докато българските интелектуалци охотно реагират срещу това, което прави Слави Трифонов, защо явления като музиката на Лазар Николов не бъдат по-настойчиво припомняни? Най-вероятно – защото усилието по ценното е в пъти по-трудно от свободното ориентиране в малоценното. А то – усилието по ценното – е истинското противодействие на пошлостта. И от него има нужда - защото пошлостта трови, задушава, убива. А тлението започва с прещракването на дистанционното, с изключването на телевизора, с негативния жест. Със затварянето. С апатията и отказа да търсим, правим, срещаме нещата, които обичаме, които заслужават да бъдат обичани. И този негативен жест постепенно преминава и в собствения ни живот – чрез отношението ни към хората и емоциите в него. – А Лазар Николов беше цялостен човек. И в живота. (Той и съпругата му направиха житейски жест, на който много малко хора са способни.)

          И в заключение: ако не бях получила вдъхновяващия импулс от Драгомир Йосифов, едва ли бих се замислила над тези въпроси. Но текстът „За Лазар. Стари неща” – прочетен в контекста на злободневните реторики – се оказа моята спасителна алтернатива. Защото в него, освен за Лазар Николов, Фридрих Хьолдерлин и Атанас Далчев, освен за музика, поезия, естетика и философия – ставаше дума за нещо много важно, неспецифично и потребно – за достойнството на цялостния човек, способен да носи отговорността за съществуването си.

И това именно е дарът на безкористния позитивен жест, без който всяка критика би останала безплодна.