Скучният конфликт

През есента на 2010 г. участниците в изнесена сесия на Мюнхенската конференция по сигурността разговаряха в Москва с президента на Русия Дмитрий Медведев. Някой от европейците попита за приднестровския конфликт - време е вече, каза, да бъде уреден с общи усилия. Отговорът вдъхна оптимизъм: естествено, щом видим в Молдова стабилна отговорна власт, веднага ще решим нещата. Думите на Медведев обаче бързо събудиха подозрения, че хитрува - за момента нямаше надежди в Кишинев да се установи такава власт. Още от пролетта на 2009 г. молдовската политика бе в патова ситуация: там все не можеха да изберат президент, а продемократичната правителствена коалиция постоянно бе в напрежение заради неприязнените отношения между партньорите.

Измина още година и половина и ето че щастливият момент дойде.

Молдова се сдоби с държавен глава - това е безпартийният технократ Николае Тимофти; вече няма опасност от поредно разпускане на парламента и нови избори. А близо два месеца преди това се случи нещо, за което тайно или явно отдавна мечтаеха приднестровските посредници и миротворци - несменяемият лидер на Приднестровието Игор Смирнов, смятан едва ли не за основна пречка по пътя към умиротворяване, се оттегли от политиката.

Евгений Шевчук, който го смени, е известен като разумен прагматик. В Русия въпросът за властта също бе решен междувременно без някакви трусове, а за специален представител на президента за Приднестровието бе назначен политик от тежка категория, вицепремиерът Дмитрий Рогозин. Европа - независимо от вътрешните промени, има интерес да бъде постигнат дипломатически успех по приднестровското направление. И сякаш е тъкмо време да се хванат всички на работа.

Смята се, че приднестровският конфликт е най-лесно да бъде решен. Наистина, в отношенията между Тираспол и Кишинев липсва ожесточението, присъщо на други “замразени” горещи точки. Няма и помен от пълно взаимно неприемане, както в случая с арменците и азербайджанците или с грузинците и абхазците. Общуването на битово равнище продължава; ако е прекъсвало изобщо, то е било в самото начало на 90-те, в разгара на постсъветската суматоха.  Политическите контакти са изпадали в криза отвреме навреме, но винаги са били подновявани. Оттук и представата, че стига Москва и Брюксел да положат малко усилия, за да убедят страните, и пробив ще има.   

Но двете части на единната някога Молдовска съветска социалистическа република от 20 години вече живеят поотделно. И не са избрали успоредни пътища на развитие, а коловози, които се раздалечават.

Приднестровието е ориентирано към Русия, там е запазен съветският обществено-политически дизайн. Територията бе образувана в зората на постсъветската ера като реакция срещу опитите за ускорено превръщане на новообразуваната Република Молдова в национална държава - я молдовска, я дори румънска.  Обстановката оттогава коренно се промени, стремежите на Кишинев от 1992-1993 г. в общи линии вече не са актуални. При все това тласъкът, даден от краткия, но все пак кръвопролитен конфликт, формира и до ден-днешен един вид приднестровско самосъзнание.  Реална заплаха от сблъсък, още по-малко от опит за “аншлус” отдавна не съществува; витае обаче призракът на “румънска опасност”.

Различията в образователните системи, информационното поле, културно-идеологическите представи съдействаха през всичките тези години за раздалечаване между двата бряга на Днестър.

Молдова тръгна по собствен път; най-чудното изглежда е фактът, че и след 20 години независимост в обществото липсва консенсус за собствената му идентичност. Една малка, но доста осезаема поради интелектуалното си положение част от населението просто отрича там да има нация, отделна от румънската - фактически смята за недоразумение самата молдовска държавност.  Сред онези, които смятат съществуването на Република Молдова за правилно и необходимо, също няма единно мнение как държавата да гради отношения с близко сродна Румъния и с Русия. При това поне една пета от трудоспособното население е на гурбет в чужбина, а политическата среда е раздробена и доста поляризирана - налага се изводът, че национално-държавното строителство не върви никак лесно.

Въпросът за обединение на Молдова в съветските административни граници винаги е бил на челно място в политическия дневен ред на Кишинев и тъкмо той е привличал международното внимание. Темата остава определяща и днес, макар че новото поколение политици, сменило комунистическата партия и лидера й Владимир Воронин (човек, роден на другия бряг на Днестър), не възприема проблема чак толкова остро. Дебатите за реинтеграцията обаче не засягат ключовия въпрос - за същината на хипотетичната единна държава. Защото от формата на държавно устройство - унитарна, федеративна или конфедеративна, не зависи единствено разпределението на пълномощията и спазването на интересите на различните групи и кланове, формирани в едната и другата част. Тя определя на първо място съвместното съществуване на хора, натрупали различен жизнен и светогледен опит.

И щом дори “орязаното” молдовско общество, образувано де факто в границите на Република Молдова, се разкъсва от спорове “кои сме всъщност” - какво ли ще стане, ако в него се влеят неколкостотин хиляди рускоезични (предимно и най-вече) жители с различна културно-политическа ориентация?

Това ще е просто друга държава, чието самоопределение ще започне ако не и съвсем от нулата, то почти наново.

Молдова е сред най-неблагополучните в социално-икономически план европейски държави и явно няма да стане магнит, който да привлича други територии. Би могло да се очаква съдействие от Брюксел - той не би имал нищо против да демонстрира някой дипломатически успех, дори на тъй ограничен терен като Приднестровието. Евросъюзът обаче е дълбоко погълнат от собствените си проблеми и няма намерение (пък и не може) да разходва много сили, за да оправя нещата околовръст. Изобщо пък не става дума да се разшири към постсъветското пространство.

Строго погледнато, решаването на приднестровския въпрос в момента ще е по-полезно за Русия. Приднестровието е в глуха и безизходна задънена улица. Няма възможност за пълноценно икономическо развитие, без да е уреден въпросът за статута му, съответно е неизбежен оттокът на квалифицирани и амбициозни кадри. Тираспол живее от директни или косвени (чрез неплащане на газа) руски дотации.

Москва не може да откаже на Приднестровието подкрепа в политически план заради престижа си и просто от елементарно приличие. Няма обаче нито икономически смисъл да издържа “опитомения” ексклав, нито сериозни възможности, свързани с него.

Положението би могло леко да се подобри, ако сполучат опитите за привличане на Украйна в Митническия съюз - тогава Тираспол ще бъде плътно долепен до икономическата зона, която се формира около Русия. Тези перспективи обаче тънат в мъгла. Впрочем, ако ЕС отпише окончателно всичките си източни “предградия”, както отписва сега Беларус, може да осигури на Москва стимул за някакъв опит да уреди  приднестровско-молдовските противоречия, та да задържи Кишинев в собствената си орбита. Засега обаче - като знаем възгледите и политическата предистория на новия руски специален представител за Приднестровието, по-вероятно е да се запази днешното статукво - не многообещаващо, но стабилно. В очакване на нови промени във външното обкръжение.