Митът за соцносталгията

Соцносталгията не е новост, помним началото на 90те, когато издуханите от вятъра на промяната  комсомолски лидери, както и съкратените ченгета, говореха с умиление, /агитираха по този начин/ за славните комунистически времена. Когато нямало лимити на средствата, когато те били в първа младост, и пр. Евтината манджа бе основния им аргумент, както и почивното дело, където славните труженици карнавално се развихряха. Дали обаче за всички е било така? Или пак за тесен кръг по-равни от другите? Червената номенклатура  имаше маса тайни привилегии,  които не обичаше да споделя с масата...

            Кой говори днес за соцносталгията? Кой я изобрети? Ами разни марксистко-ленинско мундщровани СОЦиолози, чак предлагат и измерване на „носталгията”.  Някои от тях забогатяли от „промяната”, други висящи на една заплата. Мотивацията им да си спомнят позитивно социализъма обаче е една и съща – желанието за власт. Соцносталгията се превръща в изборен фактор, поне при част от застаряващите и декласирани индивиди. Впрочем естествено е на лумпенпролетариата да се въздейства емоционално, и комунягите с техния популистки рефлекс са го разбрали и цинично и целенасочено го прилагат. Също като чернобилска радиация, тя действа бавно, но сигурно. Мутантите винаги са им били нужни - като въздуха, водата и слънцето за всяко живо същество....

            Впрочем замислих се що за човек трябва да си, че да съжаляваш за партийните секретари и идиотските им инициативи, за скучния еднообразев бит, в който манифестациите бяха единствените разрешени официално „празници”...

Не ни ми липсват сивите неделни дни, нито тъпите до умопомрачение вестници и телевизионни, „професионално направени” предавания, нито комсомолските събрания, нито напористите кариеристи, с които не можеш да размениш една човешка дума, нито тъпите и лицемерни „литературни произведения”, нито скапания транспорт, душните квартири, с хазайки без каничка кафе, нито насилствените избори на органи за местно управление, нито комсомолските харакиристики, запечатани в плик, които разбиваха човешки съдби, не ми липсват доброволните отрядници, домоуправители, които слухтяха и донясяха на милицията, не ми липсва тъпата естрада, нито фестивалите, нито печатите по челата за дълга коса, нито разпорените с нож панталони, нито еснафите в жилищните „блокове”, нито „трудещите се селяни”, опиянчени и лумпенизиращи по курортите, нито доцентите, громящи Запада, нито българосъветските дружби от векове за векове, нито агрономите рушветчии, директорите на училища, свеждащи партийните повели над подрастващите, нито музеите с партизански пищови и лекьосани сака и каскети, нито мраморните чутури с петолъчки по площадите, нито мавзолея, с въвонилия се труп, нито Държавна сигурност, изнудваща простъпилите „закона”, нито отвратиления сексуален шантаж на партийните другари над другарките, нито тайните лагери на смъртта, мазетата, където биеха инакомислещите, физкултурниците, които млатеха по-будните ученици, нито колективите, нито кретенските лозунги, нито активните и пасивни борци против фашизъма, нито ловните дружинки от партийни величия, нито кьорсофрите им, нито целия този дебелоок фалш и демагогия...

Някои искали да правят кръгли маси, до обсъждат „социализма”, колко модерен проект бил, и какво сме загубили, като сме се отказали от всички тия втръснали ни прелести. Ами какво има да се дискутира тук? Просто плюй и отмини нататък...