ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ.

    Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята”: ”Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи”.

    Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха  в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.

     Срутването на престъпния комунистически режим всъщност само събори  бутафорните декори и устои на една вулгарна политическа система.  На сцената отново изпълзяха старите актьори, силно гримирани с цветовете на различни партии, но все така арогантни и готови да подхванат една, също така стара комунистическа пиеса, покрита с проевропейска глазура.

     Никога не можах да разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ наивно и бездушно допусна да тръгне към обетованата земя на Демокрацията заедно със своите насилници. Защо всичките тези Жельовци, Костовци и Симеоновци, обзети от някакъв инфантилен плурализъм, с лекота се смесиха в общи редици заедно с цялата кохорта от доносници, служители на държавна сигурност, синове, снахи и внуци на бившата номенклатура. Този поход бе изначално обречен, защото  носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод вече не може да се вдъхне живот, защото още в самото начало самите участници в похода към демокрация не са и искали той да бъде заченат.

      Питагор казва, че злото притежава една малко скрита,  тънка и почти невидима разноликост от закона за божието добро. Това прави съществуването му  относително, трудно, различимо и доста привидно. Оттук следва, че безверието, личното поведение и неясното съзнание за случващото се край нас  води единствено към робството.

      Защо нашият народ не можа да се изтръгне от гърча на една митологична човеконенавистническа система и после да трансформира натрупаните си страдания в развитие. Защо не разбра, че нещастията, които го измъчват през последните двадесет и две години, не бива да се търсят някъде другаде освен в него.

      И ако свободата е потреба на духовната зрялост, то тя не би могла да се  постигне без достиженията на разума и волята. Всъщност нали това  иска да каже Планк.

      Обвинявам всички политици на прехода, загдето не намериха мъжество и исторически кураж да отделят зърното от плевелите. За това, че забъркаха от тях една морално нечистоплътна ярма,  която успяха да легитимират, да я направят  валидна и после да залеят с нея  обществения и политически живот. Метастазите на тази „валидност” трайно се настаниха в обществения дискурс, облъчиха медиите, погребаха основните етически норми на често колебаещата се човешка будност.

       Синовете и снахите на бившата комунистическа номенклатура бяха допуснати да задават морални формули, да издигат етически лозунги, да се превръщат в носители и теоретици на гражданското общество. И всичкото това пред очите на един психически и телесно съсипан народ, крачещ с угаснали души в един опустошен и сив посткомунистически пейзаж. В същото време комунистическите кланове, придобили по престъпен начин материални придобивки и домогнали се до властови позиции  във финансовите йерархии, останаха да живеят в някакъв свой самопонятен свят, намиращ се на светлинни години от битието на обикновения човек.

      Щом животът изгуби сили, моралът става проблем. Нихилизмът обхвана с жилавата си растителност всички надежди и очаквания на отделния човек , който, хванал се за моментното си битие, се опита да оцелява, без да го е грижа за бъдещето. От гладния човек не може да се очакват вълнения, свързани с околната среда, глобалното затопляне и запазване на изчезващия вид на скалния орел. За него са валидни думите на Превер ” Отче наш, ти, който си на небето – стой си там…”

      Това угасване на живата вътрешна будност, този климактериум на сетивата  към всякаква обществена справедливост  е една от най- големите трагедии на прехода.

      Защото размесването на ценностите е по-опасно от явната диктатура. Повече се страхувам не от картината на организирания масов плач на севернокорейците по техния мумифициран лидер, /този черно-бял театър рано или късно ще се сгромоляса/, отколкото от наглите  усмивки, негласното приемане и легитимиране от обществото на комунистическите кланове с тяхното култивирана перфидност и вродено лицемерие.

      Буди отвращение тази нова словоупотреба, този мутирал синтаксис,  който се лее от журналистите, които почти любовно изслушват бивши комунистически функционери и служители на ДС, докато последните продължават да ни внушават „колко много се гордеели” с дейността си в службите. Сякаш това, да разбиваш човешки съдби на цели семейства, би могло да фигурира в скалата на човешката гордост. Това привикване, това приемане на подобни изявления с лежерна усмивка, не само притъпява сетивата –    то опустошава сърцата.

       Позволявам си да мисля, че най-голямата трагедия на сегашното ни общество  са опитите да се внуши  дълбоко и органично единство между палачите и жертвите, между подпалвачите и овъглените съдби на няколко поколения българи. Покаянието като един ферментирал, душевно изживян момент, когато нашата съвест се оголва от миналите си деяния, явно не вирее и няма никакво място по тези земи. За комунистическите ни хардлайнери подобно тайнство е немислимо, защото то предполага усещането за непорядъчните неща, извършени в миналото. А това са хора, които се „гордеят” с миналото си..

       Всички  виждаме  по лицата на свещеници и митрополити, че Духът на светостта не само не  ги е докоснал,  камо ли да ги пречисти и да се всели в тях Оказва се, че Благодатта на ръкополагането се припокрива с благодатта и ръкополагането от  Държавна сигурност. Наистина, казано е „не само с хляб се живее, и със словото Божие”/Матей 4:4/. Но пък с Държавна сигурност очевидно още по-хубаво се живее, тъй като кариерата на епископите съвсем не произтича от словото Божие, а от словото на офицерите от службите. А това автоматично прави хляба им по-различен. И на офицерите, и на епископите. С този хляб се замеси голяма част от цялото ни общество. Този вид неморално тесто продължава да стои полепнало по ръцете на журналисти-политически травестити, на политици и всякакви социални антрополози, на цяла фауна от новоизлюпени „лози”, втасали комунистически историци, та дори и по ръцете на артисти и художници. Защото и на тях на времето са им отчупили по някоя нафора от олтара на комунизма и те ще му останат верни до края на времената.

       Само погледнете лицата на митрополитите доносници. Това са лица, извадени от хладилник, които сякаш излизат от „Замъкът” на Кафка и не се чувстват длъжни да обясняват какво се случва в техния тайнствен самопонятен свят, до който стадото миряни няма  духовен достъп, няма мистична даденост, за да ги попита  простичко защо са били комунистически подлоги и лицемери.

       А те, миряните, разбирани в най-широкия смисъл на това понятие, имат свещено основание да се отнасят недоверчиво към духовни и политически водачи от всички видове и подвидове на публичната фауна. Защото отдавна декларираните морални и обществени съображения  са се превърнали в черни дупки, погълнали и последните отломъци от надежди за по-добър живот, заедно с последния наивник на тази грешна земя, който би се осмелил да ги изрече на глас, без да бъде мигновено откаран в най-близката психиатрия.

        Затова продължавам да мисля, че размесването на ценностите, незавършените,    безпорядъчни и хаотични действия на нашето общество, чиито политически фактори не  просто не успяха, но и не искат да остържат от платното на нашия живот наложената ни посткомунистическа картина. Да остържа онзи слой от мазки, под който се показват стари образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Защото тези предишни пластове и образи от картината винаги ще съществуват, а персонажите от тях още дълги години ще изскачат от старото платно, ще тровят, манипулират и обезсърчават живота на този народ.

       В живописта има един термин „пентименто”, което означава да остържеш остатъците от стара картина и върху същото платно да нарисуваш нова.

       Може би странно е съвпадението, че думата  „pentirsi” означава „ разкайвам се”.

       Тъжното е, че не забелязвам политическите фактори /не приемам думата лидери/ да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който продължава и до днес да „остъргва” бъдещето на  децата ни.

       Дотогава ще бъда съпричастен на думите на Превер : Отче, който си на небето, стой си там…