ЗАЩО СЕ ПРЕМЪЛЧАВАТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА КОМУНИЗМА В БЪЛГАРИЯ. Част четвърта

Икономически причини

Друга причина за по-лесното възприемане на комунизма в България е нейната относително по-голяма неразвитост, в сравнение с централно-европейските страни. В България модернизационният процес, започнал след Освобождението, до към 1944 г. още не е приключил. Съпротивата срещу правилата, които капитализмът налага в България е много силна. На практика у нас се изгражда един полуразвит „комунален капитализъм”(Румен Аврамов), т.е. капитализъм от предимно държавен, кейнсиански тип. Но това съвсем не означава, че към 1944 г. България била „бременна с комунизъм”, както смята Румен Аврамов ( „Стопанският ХХ век на България”, с.107-109). Напротив – според Мартин Иванов, България е все още в еволюционен преход от традиционно към индустриално общество. Без намесата на Червената армия тя би си спестила високата цена на ускорения комунистически преход към индустриализация. Комуналните традиции не ескалират, а затихват с процесите на стабилизация от втората половина на тридесетте години – капиталистическата модернизация е в напреднал ход и е свързана с изграждането и натрупването на социален и човешки капитал, изграждането на интензивно земеделие – частните кооперативи пораждат не само комуналност, но и доверие, без което не може да съществува никакъв капитализъм...”

С други думи извършената от комунизма модернизация не го „нормализира” – напротив „нормална” алтернатива би бил демократичният етатизъм и развитието на държавен капитализъм от кейнсиански, а не от комунистически тип. (Иванов, Мартин, ...с. 305-307)

Към тези икономически причини за по-лесното комунизиране на страната през 40-те и 50-те години на ХХ век се добавят и причините от такъв характер след краха на комунизма в края на 1989 г. Тогава България отново е в състояние на икономическа катастрофа, на банкрут, който реално се отразява на живота на хората едва след като всички резерви са изядени или ограбени и идва „некомунистическото”, коалиционното правителство (между БСП и СДС) на Димитър Попов. Тогава е първият ценови шок, който води и до първото разочарование на масите от неочаквано дошлата „демокрация” и „пазарната икономика”. Следват редица ценови шокове, банкови фалити и фалити на дребни частни фирми, нашествието на мутрите, раждането на новата посткомунистическа олигархия, политическите разочарования от начина по който се извърши приватизацията, от масовия криминален терор и от безнаказаността на престъпленията, от разграбването и унищожаването на материални ценности и активи, разрухата на селското стопанство, деиндустриализацията, безработицата, бедността, деградацията на медицинското обслужване, образованието, културата, принизяването на духовната сфера. Всичко това направи привлекателен споменът за стабилността през годините на установен реален живковски социализъм (след 1956 до 1989) и дори придаде оправдателен смисъл на диктатурата на БКП, ръководена от „диктатора Живков”, който непрекъснато е възхваляван от мутризираните посткомунистически медии и водещата чалга-култура и дори отново му бе издигнат паметник, пред който се изреди на поклонение целия политически мутро-елит.

Преобръщането на социалната структура при социализма

Друг важен фактор са социално-структурните промени при социализма.

По времето на социализма социалната пирамида се преобърна. За около 35-40 години близо две трети от български селяни станаха граждани. Но това не стана в резултат на техния свободен избор и желание , а като следствие от насилствената „колективизация”, т.е. отнемане на земята на селяните и закрепостяването им в ТКЗС. Това освободи огромна работна сила и доведе до миграция на десетки хиляди младежи и селски семейства към градовете, където станаха ниско платени наемни работници в процеса на индустриализация на страната. Така държавният социализъм преобърна социалната йерархия. Стотици хиляди получиха възможност да се образоват в по-висока степен от своите родители. Милиони промениха социалния си статус, придобивайки много по-престижни професии, в сравнение с поминъка на селските си родители.

На мястото на унищожения в годините на комунизацията и съветизацията политически, стопански и култуени елити нахлуха, макар и не дотам образовани, първо поколение интелигенти, които ставаха лекари, учители, инженери, чиновници, военни, учени. Но това не е процес на нарастване на свободата, получена от тези нови големи социални групи, благодарение на социализма, а на необходимостта от създаване на нов елит, на нова социалистическа интелигенция, нова огромна държавна бюрокрация и нова господстваща и управляваща класа в лицето на комунистическата номенклатура.

Левите идеолози днес спекулират с това, че „социализмът създал гигантска „средна“ прослойка от населението с определени равнища на потребление и статусни характеристики, опиращи се на фактически всеобщо основно образование, всеобщо достъпно средно образование, гарантирано ниво на здравна защита, високо ниво на мобилност (практически безплатен транспорт), 90% притежаване на недвижима собственост (жилище, вилно място и пр.), високо ниво на културно потребление (много високо дори в сравнение със западноевропейското)” (Райчев, А. и К. Колев, А. Бунджулов, Л. Димова. „Социалната стратификация в България“, С., ЛИК, 2000, с. 59-60).

Макар тези данни да са много силно преувеличени, дори да бяха верни, те не създадоха истинско равенство във възможностите и свобода на всеки човек поотделно и на хората заедно като общност. Напротив – антикапиталистическсата социалистическа модернизация създаде докапиталистическа структура на извъникономически зависимости, в която връзките и протекцията имат решаващо значение. Това корумпира изначално социалистическата публична среда и създаде предпоставките огромното фактическо неравенство и корупция да срутят социалистическата икономика, доказвайки още веднъж нейната негодност и безперспективност.

Затова да се твърди днес, че въпреки трудния преход към демокрация в посткомунистически условия, когато съпротивата срещу налагането на капиталистически правила и ред, законност и демокрация е толкова силна, когато действително, както казва Адам Михник, „ако има нещо по-лошо от комунизма, това е посткомунизмът” – все пак възможностите за свободно развитие на всеки поотделно и на българите заедно като общност и общество са несравнимо по-големи от преди. Друг е въпросът, че те не се използват. И не липсата на пари, икономическата нищета, разрухата, която остави след себе си комунизмът е единствената причина за това. Остана манталитетът, наследен и от предсоциалистическата епоха, социалната пасивност, очакването някой друг да ни оправи, недостатъчната предприемчивост и инициативност на милиони българи.

Ние днес се чувстваме най-нещастни в Европа не защото сме бедни, а сме бедни, защото се чувстваме най-нещастни.

Това наследство от социалистическия манталитет се дължи на тогавашното изискване да криеш истинското си състояние и да мрънкаш за п омощ от „раздаващата държава”, за да получиш повече „добавки” и „премии” (бонуси) към мизерното си заплащане.

Цинично е да се твърди, че „сега сме много по-несвободни от когато и да е в нашата хиляда и триста годишна история” (така смята неокомунистическият идеолог Васил Проданов). Странно е как червени идеолози, живели прекрасно и при комунизма, и още по-добре в посткомунистическите условия, при това имащи доходи многократно по-високи, отколкото при тоталитарния социализъм и днес, както и преди, загрижени за бедните по света и у нас, ни предлагат отново „спасение” в зловещата социалистическа химера... Социалистическото лицемерие няма граници.

Спекулира се и с действителен проблем като ограничената сигурност на хората, вследствие от развихрилата се посткомунистическа организирана (най-често от офицери от бившите комунистически тайни служби) и неорганизирана престъпност. Предлага ни се коварно да ограничим свободата си в името на равенството и сигурността. Но както е казал Бенджамин Франклин: „Този, който заменя свободата си за повече сигурност не заслужава и няма да получи нито едното, нито другото”.

Днес българското общество е по-сложно структурирано,  отколкото когато и да е било в своята история — в него са съществуват невъзможните при комунизма граждански свободи, но е нараснало силно и социалното неравенство, изразено най-вече в поляризация на доходите, има огромен дефицит от справедливост, липсва социална сигурност, социалната бедност се е разширила и е надскочила обичайното при социализма социално дъно. По самооценка на респонденти през 80-те години на ХХ век социално дъно, при социализма обхваща около 4% от населението. Вече към 2000 г. социалното дъно се е разширило и обхваща 26.5%, а заедно с по-горния „наддънен” слой- около 54% от населението. (Вж. Тилкиджиев, Николай, Средна класа..с. 353-357 ) Разбира се тук трябва да отчетем както крайната субективна неудоволетвореност на респондентите от резултатите на т.нар. „преход към демокрация и пазарна икономика”, така и обективните резултати, които въпреки стабилизираната макрорамка на икономиката след 1997 г. и до сега не се е отразила съществено върху равнищата на реалните доходи. И поради това мнозинството от българите продължават да смятат и да се чувстват най-нещастни в Европа. ...

Процесите на декласация на големи социални групи са свързани в посткомунистическия период със социално разслоение непознато досега в българската история, с маргинализация на много (най-вече на тези, които не изповядват лявата химера) интелектуалци, с деградация на перспективните и творческите професии на учители, лекари, инженери,. Истинските предприемачи и новатори нямат място в посткомунистическа България, в която преуспяват нагаждачите, корумпираните, хората от сивата икономика и криминализираните структури на комунистическата номенклатура и нейните явни и тайни служби в уж обществените органи за сигурност.

Липсата на истински демократичен консенсус

Промяната у нас настъпи принудително, а не по нечия добра воля. България не изстрада своята неочаквано придобита нова свобода. Българският народ отново се оказа освободен, а не свободен. Затова и за мнозинството българи т.нар. постматериални ценности, които са предимно духовни и демократични имат много по-ниска стойност, отколкото в развитите западни демокрации. (Виж Фотев, Г. (съставител), Европейските ценности в днешното...)

За българската историческа (философска, социологическа и политологическа) наука истински демократичен консенсус след началото на промените през 1989 г. няма. Защото за да има такъв консенсус е необходимо спорещите страни да са отхвърлили „ценностите” на социализма и комунизма и да са приели ценностите на съвременната либерална демокрация. А това у нас след 10.11. 1989 г. не се случи, въпреки демократичните заклинания...

На практика и у нас, и в Русия комунизмът не бе не само осъден, но дори осъзнат като система, която няма как да осъществи „светлите си идеали” – по-добър вариант от т.нар. реален социализъм или комунизъм няма и не може да има. И ако има по-пълна реализация на комунистическия идеал това е Камбоджа на червените кхмери, които успяха за кратко да избият почти една трета от камбоджанския народ и днешна Северна Корея – страната на напълно победилия комунизъм. Защото там никой вече не иска и не може да мисли самостоятелно – а това е смисълът на реализирания комунизъм – обществото да се превърне в мравуняк – да се действа автоматично според „обективните закони на историята”, т.е. инстинктивно.

Неофициална лява позиция е, че ние сме живели щастливо при социализма, но дошла "лошата" капиталистическа демокрация и довела до нищета, бедност, престъпност и насилие. Но левите „другари” щели отново да ни осигурят социална справедливост и равенство, стига те да са отново на власт. „На подобна наглост и безсрамие са способни само комунистите и социалистите”, казва Маргарет Тачър.

Вместо заключение - Политически причини

Вместо заключение остана да разгледаме и политическите причини за премълчаването на престъпленията на комунизма у нас. Отговорът може да бъде много лесен – те се премълчават, защото реално комунистите са още на власт. Защото слуховете за смъртта на комунизма в България са силно преувеличени. Защото не е имало нито покаяние, нито искане на прошка. Защото не е осъден нито един комунист за престъпления срещу човечеството. Защото хората все още се страхуват да не им се случи нещо на тях или техните деца. Защото всички по някакъв начин са били обвързани с комунистическата система, дори да са били открита опозиция на режима, дори да са били политически затворници, или емигранти. След половин век комунизъм огромното мнозинство от българския народ се бе нагодил и примирил със системата. За всички в Европа, с изключение на малцина проницателни наблюдатели (например Амалрик в СССР, който през 1966 г. предсказа че до 1984 г. СССР няма да съществува (не позна само със седем години, но бе обявен от властта за луд и вкаран принудително в психиатрия) - промяната дойде неочаквано. Дори Збигнев Бжежински, който публикува „Грандиозният провал. Раждането и смъртта на комунизма през ХХ век” през 1988 г. ( и бе обвинен веднага от световната левица, че това е пример за „wishful thinking”) не можа да предвиди мащабите на промяната.

И последно - В нашата страна и всъщност в глобален мащаб все още не се е състояло признанието както за интелектуалната несъстоятелност на комунизма, така и за практическата несъстоятелност на изграденото по комунистическо-марксистки рецепти социалистическо общество.

Затова, когато Чарлз Алън Корс пита - възможно ли е най-сетне „преодоляване на социализма?” изводът е твърде неутешителен – поне за България на този етап. Очевидно това не е възможно докато съществува интелектуалната заблуда, че в името на "светли идеали" (които са се оказали на практика кошмарни химери) може и трябва да се вършат престъпления, докато не се търси нито отговорност, нито признание, нито дори покаяние за престъпленията на комунизма, докато съществува позорно мълчание пред паметта на жертвите:

"Никога никоя кауза в историята на цялото човечество не е произвела повече хладнокравни тирани, повече невинни жертви и повече сираци от овластения социализъм. Той надминава всички други системи на производство, що се отнася до производството на мъртъвци. Труповете са около нас. А ето го и проблемът: никой не говори за тях , никой не им отдава почит, никой не се покайва заради тях: никой не се е самоубил заради това, че е бил апологет на онези, които са им сторили това”.(Чарлз Алън Корс)

Докато това не се случи, няма да има никакво "преодоляване на социализма".

Но това е труден и мъчителен процес, най-вече за интелектуалците. Ето какво пише Александър Яковлев по този повод:

„Едва след като прощудирах отново и отново първоизточниците на "вероучителите", разбрах (в основните измерения) цялата пустота и безжизненост на марксизма-ленинизма, коренната му противоречивост и демагогия, неroвaтa античовечност. Това е сатанинска лъжа, подвела милиони хора”.(Здрач, с.6)

Без осъзнаването на тази истина никакво цивилизовано европейско бъдеще на България няма да бъде възможно. Без това е сериозно застрашен и световният мир. Защото в социалистическия лагерен свят по Оруеловски свобода, означава робство, „леещото се като пълноводен поток” богатство означава всеобща бедност, „пълното равенство” означава цинично и въпиющо неравенство, а „всеобщо щастие” означава реки от сълзи и кръв. А - мир, означава война. Такава е логиката на осъществяването на социалистическия и комунистическия идеал. И нека няма повече заблуди относно това.

Това „минало” не си е отишло и няма да си отиде докато не си дадем ясно сметка за това...

Литература:

1. Баджаков, Момчил Дойчев, Елементи на фасадната демокрация – обречени ли са България и Балканите на нея?. – В: Балканската културна матрица и Европейският проект. Сборник материали от научна конференция. Фабер 2007, с.64-104
2. Баева, Искра, Евгения Калинова, Българските преходи 1939-2005 г., С., Парадигма 2006.
3. Баева, Искра, Евгения Калинова, Историческите рефлексии на българския преход. В: Историческата наука в България. Състояние и перспективи. С. Институт по история на БАН, 2006, 265-276
4. Бакунин, М., Държавност и анархия. С. 2011
5. Буковски, Владимир, Целият Запад спасяваше Съветския съюз (http://www.glasove.com/vladimir-bukovski-tseliyat-zapad-spasyavashe-suvetskiya-suyuz-17529
6. Бунджулов, Андрей, Битката за миналото. – В: Лица на времето. Т.1, С.1996, 157-168
7. Верт, Никола. За СССР - могъщ и рухнал, в. Култура, бр. 2, 18 януари 2002,с. 12.
8. Даскалов, Румен, От Стамболов до Живков. Големите спорове за новата българска история. С. Гутенберг, 2009.
9. Димитров, Георги, Дневник, С., Университетско издателство „Св.Климент Охридски”. 1997
10. Димитров, Илчо, Девети септември в българската история. – В: Между Мюнхен и Потсдам. Българската политика през Втората световна война. С. Университетско издателство 1998.
11. Дойчев, Момчил, Политическата коректност срещу либералната толерантност. С. Фабер 2010.
12. Защо сме такива? Съст. Ив. Еленков, Р. Даскалов – С., 1994, 337 с.
13. Земсков, В. Н. Гулаг (историко-социологический аспект), Социологические исследования, 1991, № 7
14. Знеполски, Ивайло, Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. С. 2008,
15. Знеполски, Ивайло (ред.) История на Народна Република България. С., Сиела.2009.
16. Иванов, Мартин, Чудото на зачатието или как България бе „обременена с комунизъм”. ,- Социологически проблеми 39(2007) №3-4, с.303-337.
17. Игнатов, Асен, Психология на комунизма, Аргес 1991.
18. Исусов, Мито, Георги Димитров на границата на два социални експеримента. – В : Георги Димитров –между възхвалата и отрицанието.С. 2003, с.95-106
19. Корс, АлънЧарлз., (2003) Възможно ли е "преодоляване на социализма"? Разум, N 2, с. 106-122;
20. Лилов, Александър, И.Баева, Преходът като реставриране на капитализма, Понеделник 2009 №
21. Михайлов, Стоян , Живковизмът , С.2000.
22. Нозик, Робърт, Защо интелектуалците са против капитализма?, http://www.mediatimesreview 2004 №4;
23.  Проданов, Васил, Насилието в модерната епоха. С., Изд. З.Стоянов, 2003.
24. Проданов, Васил, Ролята на насилието в историята на държавния социализъм, сп. Везни №8-9, 2005, с.11-36.
25. Проданов, Васил, Легитимация на прехода към втория български капитализъм. Идеологически митове. Сп.: Ново време, бр.12, 2011.
26. Райчев, А. и К. Колев, А. Бунджулов, Л. Димова. „Социалната стратификация в България“, С., ЛИК, 2000, с. 59-60.
27. Семов, Минчо, Теория на политиката, София, Софи-Р, 2000
28. Солженицын А. И. Архипелаг ГУЛАГ.M., 1989. Т.1. с. 34.
29. Тилкиджиев, Николай, Средна класа и социална стратификация. С. Лик, 2002, 512 с.
30. Фотев, Георги., Дългата нощ на комунизма...
31. Фотев, Георги (съст.), Европейските ценности в днешното българско общество, С. 2009 г.
32. Христов, Христо, Тайните фалити на комунизма. С. Сиела 2007
33. Христов, Христо, Тодор Живков. Биография. С. Сиела 2009
34. Шарланов, Диню, Тиранията. Жертви и палачи. С. Стрелец. 1997
35. Шарланов, Диню, Любомир Огнянов, Пламен Цветков, България под комунистическо робство. Престъпления, съпротива и репресии – В: Черната книга на комунизма. Ред. Стефан Куртоа. Част 2. История и памет за комунизма в Европа.С. Прозорец 2004.
36. Яковлев,А., Здрач, С. 2003
37. Conquest, R. The Great Terror: A Reassessment. New York, Oxford University Press,1990
38. Novak, Michael., The Spirit of Democratic Capitalism, NewYork. An American Enterprise Institute/Simon and Schuster. 1982, 433 p.
39. Perrault, Gilles, Loin de l’Histoire, une opération à grand spectacle, Communisme, les falsifications d’un “livre noir”, Le Monde diplomatique, Édition imprimée — décembre 1997
40.  Revel, Jean-François (2000), La Grande Parade. Essai sur la survie de l'utopie socialiste., Раris, Plon