Пречистващата лустрация

Етимологията на този термин е от латинското “lustratio” – което означава пречистване посредством жертвоприношение. За повечето българи обаче този пречистващ аспект не говори нищо – те виждат в лустрацията единствено законово наложено ограничение на човешките права, касаещо бившите офицери и агенти на ДС при заемането на висши позиции в държавния апарат.

Част от хората приемат този акт с радост, друга – с ярост, а трети маскират своята антипатия с тезата за изтеклото време и породеното от това безразличие. Ето един от красноречивите примери за мантрата “късно е” – в думите на Еми Барух: “Лустрационният законопроект напомня на закъсняла жестикулация в символното политическо пространство, която издава немощ и липса на идеи. Едно партийно упражнение, към което младите са безразлични.”

Същата мантра се повтаря открай време – и съвсем не задължително от привърженици на левите идеи. Благодарение на нея и СДС пропиля един от шансовете да разтовари българското общество от бремето на ДС – през 1997 г., когато Народния съюз внесе законопроект за лустрация в НС, основаващ се на Резолюция 1096 на ПАСЕ, която поощрява въвеждането на лустрационни закони в бившите социалистически страни – и подчертава, че тяхната цел е да се защити новосъздадената демокрация. Тогава СДС отказа да подкрепи този законопроект, а Иван Костов подчерта, че проектът е закъснял – и че „един такъв закон ще засегне съвсем малък брой хора“.

Наистина е впечатляващо доколко късогледа е тази теза за “закъснението” на лустрацията – изразена само седем години след началото на прехода. Първо защото лустрацията е нравствен акт – и е въздаване на справедливост по отношение на институциите, упражнавали безнаказано насилие и потъпквали свободата на всички българи в течение на десетилетия – а за един морален жест няма и не може да има давност.

И второ – защото тези думи са изречени непосредствено след като е станало ясно каква висока цена се наложи да плати България заради непровеждането на лустрация – например заради бастисания от Конституционния съд лустрационен текст в Закона за банките и кредитното дело, който възпрепятстваше лицата, свързани с ДС, да заемат ръководни постове в банковата система.

После се оказа, че на практика най-важните позиции в БНБ са заети именно от бивши агенти. Че роенето на кухи банки, изнасянето на капитали зад граница и банковото ограбване на спестяванията на всички българи през 1996 г. си е чиста операция на остатъчната мрежа на ДС – вероятно най-голямата след правенето на “неявни” задгранични фирми и изпирането на голяма част от парите от външния дълг на страната през тях – за да могат сетне с тези пари да градят икономически групировки и да се участва в приватизацията.

Всъщност непровеждането на лустрация е сред основните грехове на традиционната десница. Внесеният наскоро законопроект за лустрация едва ли ще смогне да заличи този грях – но евентуалното му приемане би дало възможност всички онези, които помнят какво беше ДС, да се почувстват удовлетворени – и тази страница от дебата на прехода да бъде наистина изчетена докрай и затворена.

В този смисъл лустрацията е морален дълг към миналото и този дълг не трябва да бъде пренебрегван – точно както никой не си позволява да пренебрегне Холокоста. Но има и един по-важен аргумент от този на паметта за комунистическите престъпления: ДС не е минало, ДС е настояще. Структурата на този репресивен апарат може и да не съществува, но градената в годините на прехода мрежа на задкулисната власт си е тук – обновява се и осквернява общото ни настояще.

Тук са дори старите генерали – и ни се хилят от масата си в “Монтерей” – какво да говорим за подопечните им борчета и каратистчета, израстнали до големи мутри, едри индустриалци, архонти, евродепутати и какви ли още не. Тук са техните пари, тук са техните стратегии, практики и похвати – тук е техният мироглед дори. Тъй че лустрацията не е само дълг към миналото – тя е и грижа за настоящето.

И затова наистина е странна неувяхващата мантра за това как лустрационната законодателство било безнадеждно закъсняло, как дебатът за всичко, свързано с ДС, бил едва ли не маниакален и налудничав. Точно така между впрочем се изрази и Сергей Станишев: “Кой нормален се интересува от досиета?” Тази негова нормалност обаче никак не му попречи да курдиса като сив кардинал в ДАНС един чистокръвен гангстер, започнал кариерата си именно като офицер от ДС.

Тези дни закон за лустрация беше гласуван в румънския парламент – като и там, разбира се, неговите основни опоненти бяха бившите комунисти – днес привърженици на румънската Социалдемократическа пратия – и техните аргументи за “закъснялост” са дословно същите. За сметка на това позитивният опит от страни като Германия и Чехия например, в които темата за престъпленията на комунистическите тайни служби бе една от най-болезнените, говори повече от ясно, че лустрацията е по-скоро жест на справедливост и белег за цивилизованост, отколкото ограничение на човешките права – и че дори с 22 години закъснение тя е пречистващ механизъм, важен за общественото здраве.

“За престъпленията на комунистическите тайни служби в България не бива да има давност, а лустрацията е част от осмислянето на миналото.” – каза в едно интервю д-р д-р Ана Камински от фондацията за комунистическото минало на бившата ГДР. И това наистина е така. А миналото трябва да бъде осмисляно, за да не ни се случи да го повторим – което в България се е случвало неведнъж.